Глава 42
Не беше нужно много време, за да се запознаят Купър и Хуан с новите събития. Още по-малко време беше нужно, за да захапят всеки от тях, а след това да ги натоварят в задната част на строителния ван, който Родни осигури. Анет шофираше, а Кат се возеше на задната седалка. Бяха се насочили към мястото на срещата с охраната на Иън, затова Боунс и Родни отидоха при Ноа.
Боунс се вгледа в спретнатата едноетажна къща с бежови стени и горскозелена облицовка. Ноа си беше вкъщи; Боунс чуваше сърцебиенето му. Трябваше да влезе вътре, да грабне Ноа и да си тръгне, но една нова, коварна мисъл накара Боунс да чака на мястото им на една пресечка разстояние, докато погледът на Родни стане достатъчно тежък, за да го усети.
– Нещо, за което трябва да знам? – Изрече Родни.
Да. Че Иън не може да използва Макс срещу Кат, ако Макс е мъртъв.
Това би било погрешно, разбира се. Предателство, дори. Кат се е доверила на Боунс да прибере Ноа и да си тръгне. А не да открадне отмъщението, за което мечтаеше от шестнайсетгодишна възраст. Но дали наистина можеше да продължи да позволява на Иън да разполага с такъв могъщ инструмент срещу Кат, особено ако Боунс можеше просто… да го премахне?
Родни въздъхна.
– Искаш да го убиеш, нали?
Боунс изпусна кратък смях.
– Ноа? Вече не.
Родни го побутна.
– Не говорех за Ноа.
Боунс отмести поглед, за да срещне очите на Родни. Никакъв упрек не помрачи дълбочината им. Само съпричастност.
– По дяволите, не те обвинявам – продължи Родни, а тонът му се понижи. – Макс нае някого да взриви главата на Кат. Това е повече от достатъчна мотивация, но има и нещо повече, нали?
Безочлива усмивка изкриви устните на Боунс. Родни го познаваше твърде добре.
– Да. Макс може да е единственото нещо, което Кат не може да откаже.
Тя те е изоставила веднъж и ще го направи отново…
Думите на Анет дразнеха Боунс, въпреки че той се опитваше да ги забрави. Кат го обичаше, но нуждата от отмъщение срещу баща ѝ беше също толкова голяма част от нея, колкото и сияйните ѝ зелени очи и червената коса. Ако Иън предложи на Кат това – а Иън беше повече от достатъчно безмилостен, за да го направи, – тогава Боунс не беше сигурен дали Кат би могла да откаже. Освен това Боунс не можеше сам да грабне Макс и да го предаде на Кат, без да издаде на Иън, че Боунс го е предал.
Но ако Боунс убиеше Макс и твърдеше, че това е било самозащита, защото Макс необяснимо го е нападнал… Иън можеше да повярва в това. Кат също може да повярва. Тогава войната щеше да бъде избегната, Кат щеше да си отмъсти чрез посредник, а Макс вече нямаше да може да бъде използван срещу нея – и всичко това с едно завъртане на острието.
Боунс откъсна поглед от Родни, за да се вгледа в сребърния нож, закачен на колана му. Дали легендарната Ева се е чувствала толкова изкушена, когато е погледнала ябълката…?
– Движение – прошепна Родни.
Боунс вдигна глава. Кола паркира в края на улицата на Ноа и бръмченето на все още работещия двигател не беше единственото, което изпращаше вибрации във въздуха. Зад волана седеше вампир, а червената му коса блестеше на залязващото слънце.
Макс.
Боунс се приближи до него, без да се замисля. Беше до вратата на Макс, преди другият вампир да успее да я отвори, и чифт познати до болка сиви очи срещнаха неговите.
– Какво става? – Изкрещя Макс.
Острието вече беше в ръката му. Боунс не си спомняше да го е издърпвал, но острият ръб на ножа се впиваше в кожата му от това колко здраво го стискаше Боунс.
Убий го.
– О, това си ти – каза Макс и видимо се отпусна. – Отначало не те разпознах. Боунс, нали? Какво, Иън не мислеше, че мога да се справя сам с доставянето на един човек?
– Ти познаваш Иън. – Рязките думи едва се промъкнаха през стиснатата челюст на Боунс. – Винаги има план за непредвидени ситуации.
Макс погледна към вратата си, която Боунс все още беше блокирал.
– Имаш ли нещо против да изляза?
– Съвсем не – каза Боунс и се отмести, като закриваше ножа си с тяло.
Макс се измъкна и се протегна, сякаш освобождаваше мускул. Боунс се вгледа в гърдите на Макс, които се изпънаха към него при движението, почти молейки се да станат новата обвивка на ножа му.
Убий го, убий го сега!
Лицето на Кат проблесна в съзнанието му, челюстта ѝ се закова, докато се взираше в Тейт. Вярвам му. Боунс не би казал, че са чисти, ако не е сигурен, а това ми е достатъчно…
Боунс прибра острието в кобура си с промълвена прокоба, която накара веждите на Макс да се повдигнат.
– Нещо не е наред ли?
Да. Не мога да те убия на мястото, където, по дяволите, стоиш, защото жената, която обичам, ми има доверие, а аз няма да предам това.
– Нищо – изсумтя Боунс. – Остави. Аз ще взема човека.
Погледът на Макс се стесни.
– Това е моя работа…
– Вече не – прекъсна го Боунс, а силата му се вряза в Макс по всички начини, които той не можеше да си позволи. – Имам го.
Макс се отдръпна, докато разочарованието бълбукаше от аромата му на захар и сандалово дърво.
– Това е хубаво, но Иън ми каза да го направя.
Смехът на Боунс накара Макс да подскочи, сякаш го бяха проболи с нож, което, за съжаление, не беше така.
– Не, Иън не ти е казал. Ти доброволно си дошъл тук. Както и аз, и аз спечелих.
Боунс отхапа последните две думи, докато погледът му предизвикваше Макс да спори повече. За миг кавалерската маска на Макс се смъкна и Боунс видя яростта зад нея. След това маската се върна и Макс се усмихна, сякаш не му пукаше за нищо на света.
– Ех, спестява ми пътуване, предполагам, така че заповядайте.
Макс се върна в колата си. Боунс не откъсна поглед, докато не успя да види Макс, нито да чуе автомобила. След това се качи до къщата на Ноа и потропа два пъти.
Ноа отвори вратата с притеснена усмивка.
– Каквото и да продаваш, приятелю, тъкмо си тръгвах…
– Не продавам нищо – прекъсна го Боунс.
Ноа спря, а в него се зароди прозрението, когато погледна Боунс по-внимателно.
– Чакай, аз те познавам. Ти си шафера от сватбата, който продължаваше да се взира в Кристин.
Боунс се засмя сухо.
– Да, и ти предстои една наистина лоша вечер, но повярвай ми, когато ти казвам – можеше да бъде и по-зле.
Малкият самолет, който Боунс беше наел, кацна на частното летище в Лонг Айлънд, Ню Йорк, пет часа по-късно. Оттам до новата къща на Иън в Бруквил имаше само трийсет минути път с кола. Този път Боунс не спря точно до величествения вход на имението. Трябваше да изчака на опашка от коли, която запълваше цялата дълга като акър алея на имението.
Ноа седеше до него, мълчалив като в гроб. Боунс му беше заповядал да не говори. Беше му заповядал и да не се страхува, така че разширеният поглед на Ноа беше от любопитство, а не от ужас. Той дори се усмихна, докато гледаше статуите, разположени в двата края на дългата алея, обрамчени от високите дървета, които образуваха естествена бариера за уединение около имота.
Боунс не се усмихваше, особено когато му отне още двайсет минути, преди най-накрая да стигне до входа. Там млади вампири се удвояваха като камериерки и Боунс прие билета, който му бе подаден, когато отвори вратата.
– Паркирайте съвсем близо – каза Боунс и натисна дебела пачка банкноти в ръката на обслужващия персонал.
Служителят се усмихна.
– Да, сър!
Боунс побутна Ноа, който беше спрял да се взира в големия фонтан с каменни нимфи, които се разхлаждаха под сложните пръски на фонтана.
– Хайде, приятелю. Следвай ме.
Къде да отидат, беше лесно да се предположи. Редицата вампири премина през каменната арка във външния двор, който беше напълно преобразен. Сега той беше покрит с шатри и оформен като древна приемна зала, с каменни гаргойли с факли и екзотични цветни композиции, оформени в залата. В края му Иън дори беше прикрепил големи двойни врати, които се отваряха към това, което преди беше обширният заден двор, а сега беше огромен стадион с шатри. В центъра се намираше малка арена, заобиколена от редици седалки, пейки и дивани, които се издигаха поне на четири етажа, надминавайки височината на имението.
– Криспин!
Иън имаше най-доброто място, разбира се, в театрална ложа с балкон на едно ниво от арената. Той отблъсна оскъдно облечените жени, които се влачеха зад него, за да се спусне към Боунс, а лицето му бе окичено с широка усмивка.
От яката на Иън се спускаше коприна в стил, който не беше популярен, откакто и двамата бяха хора. Сакото му от слонова кост също беше вдъхновено от края на седемнайсетте години, а дългата му до раменете кестенява коса беше по-пълна от стилизирането. Може би дори беше сложил и очна линия около тюркоазените си очи, или пък арогантността караше погледа на Иън да изглежда още по-ярък от обикновено?
– Виждам, че си донесъл пакета ми – каза Иън, като с най-бегъл поглед посочи Ноа. – Макс ми каза, че си нахлул и си го грабнал.
Боунс сви рамене.
– Никога не пристигай на парти без подарък.
Иън се засмя, а след това направи знак на триото вампири, които го бяха проследили.
– Сложете това при другите и покажете на Криспин добро място – насочи ги той. После се усмихна на Боунс. – Ще се насладиш на шоуто. А дотогава се наслаждавай на напитките.
След това Иън си тръгна, а Боунс беше насочен към място на второто ниво на арената, недалеч от мястото, където беше Иън. Щом седна, към него се приближи човешка жена, покрита само със стратегически разположени бижута.
– Отрицателна – изръмжа тя и протегна китката си.
– Не, благодаря – каза Боунс.
Мобилният му телефон завибрира. На път сме – гласеше текстът на Чарлз.
Възелът в него се отпусна. Чарлз се беше включил в екипа, който прибираше Кат. Не че очакваше хората на Иън да навредят на Кат – все едно тя щеше да им позволи, но присъствието на най-добрия му приятел там го лиши от последното му тревожно безпокойство по този въпрос.
Сега трябваше да се подготви за това, което следваше.
Боунс седна, сякаш се настаняваше за една скучна вечер, но всъщност измерваше силата, която се излъчваше от другите гости на Иън. Със сигурност беше поканил достатъчно свои хора. Този стадион трябваше да побира хиляда души и се пълнеше, но скоро хората на Иън не бяха единствените тук.
Когато първите две дузини вампири, които Боунс беше направил, влязоха на стадиона, Иън им махна с ръка. Когато дойдоха следващите две дузини, той само кимна. Когато дойдоха следващите две дузини, той почти не им обърна внимание, а когато дойдоха следващите две дузини, той се обърна и се загледа в Боунс, докато изричаше:
– Какво, по дяволите?
Повдигането на рамене на Боунс каза: Какво от това? Това е парти.
Погледът на Иън се стесни. Недоволство проряза връзката им, преди стените на Иън да се издигнат и Боунс да не усети нищо. След това Иън погледна настрани с преднамерена хладина, но не каза нищо, когато над стоте вампира, които Боунс беше създал, заеха местата си. Заедно с това силата на стадиона с шатрите се промени. Иън можеше да има повече хора, но Боунс имаше качество над количеството, а и лично беше обучил всичките си хора да се бият, което ги правеше смъртоносни, а и силни.
Кожата на Боунс изведнъж се стегна, когато невидими електрически токове затрещяха във въздуха. Иън се изправи на крака, когато на стадиона влезе висок вампир с дълга до кръста черна коса и златисто бронзова кожа. Вампирите около него веднага се отдръпнаха, а Менчерес се плъзна през тях с цялата царственост на древния си, кралски род.
Иън прегърна баща си, поговори с Менчерес за миг, преди да го заведе лично до мястото зад неговото. След това Иън щракна с пръсти и Менчерес бе заобиколен от слуги, носещи вино, деликатеси и, разбира се, кръв. Когато Иън най-накрая си тръгна, той спря, за да хвърли усмивка към Боунс.
Доведи когото искаш – каза тази усмивка. Аз имам Менчерес.
Това наистина щеше да е достатъчно, само че Иън не знаеше, че Менчерес е решил да запази неутралитет, когато става дума за Кат. Боунс наклони глава към Менчерес, който отговори с едва доловимо кимване. Сега да изчакаме истинския почетен гост.
Десет минути преди полунощ един хеликоптер закръжи над имота. После таванът и стените на шатрата се развълнуваха, когато той кацна наблизо. Щитовете на Иън се изплъзнаха и Боунс усети как вълнението се пропуква през връзката им. В един момент стадионът притихна, тъй като хората на Иън също го усетиха. После баща му счупи стените и се разположи на стола си като крал.
– Доведете Червената Жътварка! – Заповяда Иън.
Триото вампири, които го обслужваха, побързаха да се подчинят. Миг по-късно те се върнаха, държейки отворени двойните врати, които отделяха залата с шатрите от стадиона.
Кат влезе на стадиона.
Назад към част 42 Напред към част 44