Глава 3
Проследяването на тази следа се оказа по-трудно, отколкото Боунс си представяше. С първото име на баща и, възрастта му в средата на двадесетте години и месеца и годината, в които е „умрял“, Боунс очакваше да получи информация за човека Макс за по-малко от ден. Вместо това нямаше нищо. Според интернет Макс никога не е съществувал.
В рамките на три дни изчезна и всяка следа от информация, свързана с нападението на Кат над Иън. Дори прикритата история за това, че къщата на Иън е била място на брутален арест за наркотици, не беше открита никъде. Това беше безумно, но и още едно потвърждение, че Иън е ключът към намирането на Кат. Нито една от другите прикриващи истории за нейния лов на вампири не беше изтрита по този начин. Само тази на Иън, а колко интересно беше, че всички следи от живота на Макс като човек бяха изтрити със същата старателност.
Боунс не вярваше в съвпаденията. Шефът на Кат трябваше да стои и зад двете. Сега Боунс можеше да стесни списъка си със заподозрени от стотиците, които имаше, до нещо по-удобно за управление.
Боунс се хвърли в търсене. Четири седмици по-късно списъкът му със заподозрени сред високопоставени агенти на ФБР, Сикрет сървис, Вътрешна сигурност, ЦРУ и други важни правителствени служители беше намалял до петдесет, но той беше твърде загрижен, за да празнува. От Иън насам Кат не бе изплувала отново. От първите шест месеца на принудителния си престой не беше излизала от мрежата по този начин. Дали нещо се беше случило с нея?
Боунс претърсваше както обикновения интернет, така и тъмната мрежа, когато един от сигналите привлече вниманието му. Беше настроил няколко от тях, за да търсят смъртоносни престъпления със свръхестествен привкус. Един бегъл поглед го накара да се намръщи. Двойка, намушкана до смърт в спалнята си снощи, беше трагична, но едва ли отговаряше на параметрите му за търсене. Защо това бе задействало системата му за предупреждение? Чакай… какъв беше този адрес?
– По дяволите – прокле Боунс и веднага тръгна.
Самолетът му кацна в Охайо четири часа по-късно. Това беше най-бързото време, което можеше да стигне, след като отиде с кола до най-близкото летище и хипнотизира служителя, за да откаже един пътник и да добави него вместо него. Дори и така, всеки миг се чувстваше като бръснач върху психиката си, и то не по обичайната причина, че Боунс мразеше да лети.
Кат щеше да бъде на това място на убийство. Тя нямаше да може да му устои. В края на краищата то се бе случило в старата ѝ къща.
Той провери за актуализации веднага след като се приземи. Очакването го прониза, когато видя, че предишните съобщения вече са изчезнали. Беше във въздуха само два часа. Това трябва да е работа на шефа на Кат, а и защо иначе би изтрил доказателствата, ако не я беше изпратил тук?
Боунс извика такси.
– Закарай ме до Ликинг Фолс и побързай.
Близо час по-късно Боунс беше на криволичещия път, който водеше към черешовата градина, граничеща с бившата къща на Кат. Беше изминал половината път през овощната градина, когато ароматът на Кат затанцува на вятъра и го накара почти да се спъне, когато долови тази смес от мед и сметана. Боунс вдиша – и моментално долови металния привкус на кръвта плюс неповторимата миризма на смърт. В крайна сметка не я беше намерил тук, но може би тя все още беше в къщата. След миг можеше да я погледне в очите…
Тази мисъл едва не го накара да полети право в камерите на полицейските коли, заобикалящи къщата. Боунс се принуди да спре на ръба на овощната градина. Няколко полицаи охраняваха периметъра, но само те ли бяха тук?
Боунс заобиколи към задната част на имота. Помагаше му фактът, че дърветата бяха обрасли и между някогашните спретнати редици бяха израснали храсти. Кат щеше да скърби, ако видеше овощната градина на семейството си толкова занемарена. Той отблъсна тази мисъл. Един от мъжете, които патрулираха по периметъра, се приближи. По това, че не обръщаше внимание на дърветата зад гърба си, личеше, че това не е някой от ловците на вампири, които бяха хора на Кат. Те щяха да знаят по-добре. Боунс шумно счупи един клон. Офицерът се приближи, без дори да спомене на останалите какво прави.
Благодаря ти, арогантен глупак.
Боунс го сграбчи отзад, смачка на парчета телесната му камера, преди да обърне пича с лице към себе си.
– Нито дума – изсъска Боунс, докато зелено изпълваше погледа му.
Мълчаливо офицерът кимна.
– Има ли жена в къщата? – Прошепна Боунс.
Кат нямаше невероятното обоняние на вампирите, но притежаваше свръхестествения им слух. С късмет крясъците от диспечерските коли на патрулката щяха да заглушат неговите.
Още едно кимване. Боунс изтръгна адреналин. Тя беше тук!
– Има ли още мъже вътре с нея? – Попита тихо Боунс.
Още едно кимване, макар и не толкова категорично. Нещо във въпроса обърка офицера. Не че имаше значение.
– Върни се на поста си – прошепна Боунс. – Не си ме виждал. – След малко, след една минута, извикайте „Тук!“ и бягай в другата посока.
Още едно кимване. Боунс освободи офицера, който възобнови лежерната си разходка из овощната градина за още шестдесет секунди.
Адреналинът и очакването кипяха в него, карайки го да се чувства като бомба, която е на път да избухне. Почти. Почти…
– Тук! – Изкрещя офицерът и се затича в посоката, която Боунс беше посочил. Другите шестима офицери, които охраняваха външната част, веднага се втурнаха да го последват.
Боунс се измъкна от мястото си и торпилира задната врата на къщата. Дървото и стъклото избухнаха около него, като за кратко заслепиха единствения охранител на първия етаж. Един удар повали охранителя и Боунс полетя нагоре по стълбите. Чу още един удар на сърцето, идващ от старата спалня на Кат…
…където един мъж с кафява коса и очила отскочи назад от внезапната поява на Боунс. Освен двете много окървавени тела на пода, кафявокосият мъж беше единственият тук, а от тишината личеше, че няма никой и в другата горна спалня.
– Не!
Викът се изтръгна от Боунс, докато ароматът на Кат го дразнеше, опияняващ дори над суровата миризма на смърт. Тя беше тук, но вече си беше тръгнала. За пореден път той беше закъснял.
Дали офицерът го е излъгал? Не, осъзна Боунс, след като погледна към телата. Едното беше жена, а другото – мъж, така че да, в къщата е имало жена. Просто не е била Кат и нищо чудно, че офицерът се е поколебал да каже „да“ на другия въпрос на Боунс: „Още мъже вътре с нея?“
Технически, да, но не така, както Боунс си е мислил.
Кафявокосото момче се подхлъзна в кръвта, докато се отдръпваше. Боунс го хвана, като с поглед забеляза хирургическите му ръкавици и пластмасовите ботуши, покриващи обувките му. Вероятно съдебен лекар. Друг поглед обходи стаята, спирайки се на думите, изписани с кръв върху телата на жертвите.
тук котенце котенце
Лед покри кипящите емоции на Боунс. Някой искаше Кат да знае, че това убийство е лично, сякаш не беше достатъчно да убие някого в бившата и спалня.
Боунс разтърси момчето.
– Къде е жената, която беше тук?
– К-каква жена? – Заекна той, преди да изстене: – О, Боже, очите ти… какво си ти?
– Не обръщай внимание на това – изсумтя Боунс. – Разкажи ми за червенокосата. Кога си е тръгнала? Къде отиде?
– Червенокосата? – Повтори мъжът. – Не съм виждал червенокоса…
Боунс показа зъбите си.
– Лъжи ме и ще те изям.
– Заклевам се! – Изкрещя мъжът. – Не е имало червенокоса! Една секси брюнетка беше тук по-рано, това е всичко!
Брюнетка. И така, Кат най-накрая беше боядисала косата си, за да скрие самоличността си.
Боунс го придърпа към себе си.
– Разкажи ми всичко за нея.
Под силата на погледа на Боунс мъжът проговори. Бързо.
– Не знам коя е била. Някакъв експерт, казаха, което е глупост, защото тя и екипът и замърсиха уликите, навсякъде има отпечатъци от стъпки и пръсти… дори ровеха в телата! После си тръгнаха с хеликоптер, но точно преди това Данвърс чу един от тях да говори за специален камък в гърдите на жертвата, но аз не видях нищо особено в него…
– Какъв камък? – Прекъсна го Боунс.
Мъжът направи жест към намиращата се наблизо червена торба с доказателства.
Боунс го пусна и я грабна, като я разкъса. Наистина нищо особено. Никакъв надпис върху скалата, никаква отличителна форма, никакво съдържание на редки минерали. Беше просто парче варовик…
Варовик.
Изведнъж Боунс разбра къде точно е отишла Кат.
– Никога не сте ме виждали – каза той на разтреперания съдебен лекар и излезе от къщата толкова бързо, колкото беше влязъл в нея.
С кола пещерата беше на повече от час и половина път. С бърз ход Боунс стигна дотам за четиридесет минути. С летене щеше да е по-бързо, но навън все още беше адски светло, а да те хванат на видео от мобилен телефон да показваш свръхестествени способности беше сигурен начин да те убият пазителите на закона.
Зимата беше превърнала сухите листа в пукащи се периметрични сигнали, така че последните пет мили Боунс се плъзгаше над земята. Обзе го болка, когато осъзна, че последният път, когато беше тук, също беше зима.
На три мили от пещерата до него достигна миризмата на Кат, а по утъпканата земя и огънатите клонки личеше, че тя не се е притеснявала да бъде скрита. Беше побягнала право към пещерата, знаейки много добре, че всеки вампир вътре може да я чуе как идва.
По дяволите, Коте! Трябваше да знаеш, че това е капан!
И тя пренебрегна това с обичайната си смесица от дързост и смелост. Смелостта ѝ беше една от причините Боунс да се влюби в нея… а безразсъдството ѝ беше причината, поради която той никога не беше имал спокойствие оттогава.
На километър от него земята беше толкова утъпкана, че и стадо добитък не би могло да нанесе повече щети, а в района се носеха още аромати. Трябваше да дойдат хората на Кат, някои от които караха високопроходими автомобили. От шума, който щяха да вдигнат, личеше, че или нещата са се развили много добре, или са се объркали много.
Но къде бяха всички сега? В гората цареше страховита тишина.
Боунс се спусна ниско, прелетя точно над сплъстените храсталаци и се стрелна между дърветата с хитростта на сянка. Може и да беше тихо, но това не означаваше, че е сам.
Беше на четвърт миля от пещерата, когато въздухът се напои с мирис на кръв, толкова силен, че Боунс не се изненада да види петна от нея по листата и земята. Единствената изненада беше, че това беше вампирска кръв, а вампирите оздравяваха твърде бързо, за да оставят толкова много след себе си. По-лошото беше, че миризмата на Кат се раздвояваше, като част от нея се насочваше навътре в гората, а по-силните вълни водеха към пещерата.
Боунс се поколеба за миг, преди да последва миризмата, водеща към пещерата. С оглед на това колко тиха беше гората, Кат можеше да е само в пещерата, ако изобщо беше още тук.
Бъди тук, Коте! Не ме оставяй отново да закъснея!
Боунс забави ход, когато стигна до устието на пещерата. Тя беше покрита с кървави следи, които се движеха в двете посоки, а миризмите на толкова много хора се преплитаха, че анализирането им беше невъзможно, особено след като кръвта надделяваше над всички. Отработените гилзи също улавяха останалата светлина, а новоизстреляните дупки в скалите допълнително потвърждаваха, че е имало престрелка.
Боунс проследи червените следи, водещи навътре. Почти веднага те доведоха до две групи напоени с алено камъни. По-малкият вероятно беше от сериозно, но оцеляващо нараняване на човек, но по-големият беше смъртоносно артериално кървене. Боунс беше виждал достатъчно такива, за да знае.
Той клекна до него. Кръвта беше все още мокра и миришеше на човек. При по-дълбоко вдишване се долавяше и мирисът на вампирска кръв, както и тази на Кат, по-остра от ярост и скръб.
Костите му се надигнаха, а ръцете му се свиха в юмруци. Беше държала умиращия толкова близо, че ароматът ѝ се бе отпечатал върху разлятата му кръв. Паднал приятел? Или паднал любовник?
Ревността беше безсмислена, затова той продължи в пещерата. За миг температурата се повиши, което отнемаше от ледения ден. Вътрешната температура в пещерата се задържаше около двадесет градуса през цялата година. Достатъчно комфортна за един вампир, но хладна за Кат, поради което той беше купил нагреватели за нея. Не че те я спираха да краде всички завивки…
Мъката го разкъса, когато пристигна в бившите си жилищни помещения и ги намери празни. За пореден път беше закъснял. Тя обаче беше тук. Кръвта опръскала остатъците от някогашния му диван, телевизора, масите и гардероба на Кат. Някои от тях бяха нейни, а други принадлежаха на други. Боунс вдишваше, позволявайки на ароматите да предизвикат спомени като разпознаване на лица сред тълпа. Една от тези пръски принадлежеше на ловец на глави на име Лазар, а дали това беше и ароматът на Николай? Ако е така, Кат се е сблъскала с двама наемници-вампири и още няколко вампира, които Боунс не познаваше.
Кой ги беше изпратил? Боунс не беше виждал друг договор за Червената Жътварка, но Лазар и Николай нямаше да са тук, ако някой не беше обявил награда за Кат, и то голяма, ако се съдеше по подкреплението, което бяха довели.
Боунс вдиша отново. Някои от хората, които бяха в бившата къща на Кат, също бяха тук, но какъв беше този друг мирис? Беше човешки, но не беше в старата ѝ къща. Беше обаче на входа на пещерата, в по-малката, оцеляла локва кръв, и беше… познат.
Разочарованието го изпълни, когато не се сети за никакво име. От друга страна, само през последното десетилетие беше срещал хиляди хора, така че едва ли можеше да си спомни всеки един. Този човек трябва да е свързан по някакъв начин с Кат, а може и да е все още жив.
Боунс не можеше да каже същото за вампирите, с които се беше сблъскала Кат. От изсъхналите парчета плът и кости, скрити под пяната от разрушените мебели, се виждаше, че няколко от тях са умрели, макар че поне един сигурно се е измъкнал. Миризмата на Кат го бе отвела обратно в гората. Беше тичала след някого.
Боунс хвърли последен поглед на разрушения район, преди да се отдалечи. Отговорите му щяха да бъдат намерени или в следата, която Кат бе оставила в гората, или в човека с познат мирис, който може би бе оцелял след нападението.
Назад към част 3 Напред към част 5