***
Скарлет пристигна благополучно у дома след напрегнато, но в крайна сметка безпроблемно пътуване.
Когато влезе в собствения си апартамент и затвори и заключи вратата, тя се почувства по-добре.
Всичко ѝ беше познато и тя включи всички светлини и се постара да прегледа стаите и гардеробите.
Сякаш човекът-страшилище беше истински и затова проверката на всички кътчета вече не беше някаква глупава игра, а смислено занимание, което я караше да се чувства облекчена. Тревор не беше тук и тази вечер нямаше да влезе вътре. Ако чуеше някакви странни звуци, веднага щеше да се обади в полицията.
Съблече се, изми лицето си и зъбите. От време на време, когато се поглеждаше в огледалото, я спохождаше ужасяващата фантазия как Тревор изскача иззад завесата на душа с огромен кухненски нож, вдигнат високо над главата му, и с маниакална усмивка на лицето.
Знаеше, че това не е реално, защото вече беше проверила ваната (повече от веднъж, за добро). Но образът беше обезпокоителен и я накара да иска да се измъкне от банята възможно най-бързо.
След всичко, което се бе случило през този ден, тя не се чувстваше готова да заспи. Целият ден беше толкова хаотичен и странен и тя все още се опитваше да го преработи. Мислеше си за това как беше започнал денят – с предателството на Брайсън, последвано от засадата на баща ѝ, а след това с прекрасното време, прекарано с Кали, което накрая беше помрачено от откритието, че синът на Терънс е свободен и способен на всичко.
Въпреки че в апартамента беше доста топло, през нея премина хлад. Тя включи телевизора и новините бяха почнали. Говореха задълбочено за предстоящата буря, която се очакваше да се разрази само след няколко часа, да засегне по-голямата част от Източното крайбрежие и да връхлети най-вече крайбрежието.
Осъзнавайки, че не е проверявала телефона си от известно време, Скарлет грабна чантата си и вдигна мобилния си телефон. Изненадващо, той ѝ съобщи, че има три пропуснати повиквания, един SMS и една гласова поща.
Тя си представи, че може да са от Кали, може би от детектива, а може би дори от Лидия. Но не си позволи да се надява, че Брайсън може да се е опитал да се свърже с нея.
Когато обаче провери, видя, че всички те са от Брайсън – и всички до един са дошли през последния час. Текстът беше дошъл първи. Той гласеше:
„Току-що говорих с Хънтър. Обади ми се възможно най-скоро.“
Тя въздъхна. Топлина заля тялото ѝ и тя се пребори с чувствата на надежда, възторг и облекчение, които се разляха във вените ѝ.
Това не е реално. Той е гадняр, който те е наранил и няма да спре да те наранява.
И все пак се чувстваше достатъчно истинско. Тя усети как в очите ѝ напират сълзи. Разбира се, че отново плачеш, помисли си тя. Беше ѝ писнало да се чувства толкова крехка, че само мисълта за мъж, който се интересува от нея – дори такъв, който я е наранил толкова лошо – беше музика за душата ѝ.
Но беше трудно да се устои на нуждата да бъде обгрижвана от някого на света.
Беше толкова самотна и отчаяно искаше да знае, че има значение някъде, за някой човек там.
Тя не отговори на текста. След текста Брайсън се беше обадил два пъти, но не беше оставил съобщения. Накрая, при третия опит, който беше дошъл само преди минути, той беше оставил кратко съобщение.
Гласът му беше дълбок и интензивността на тона му съживи в нея чувства, които тя не можеше да отблъсне.
– Скарлет – каза той, почти като ръмжене. – Трябва да говоря с теб. Притеснявам се за безопасността ти и отказвам да бъда игнориран. Обади ми се.
Тя преслуша съобщението може би шест пъти и след това го изтри.
Трябва да бъдеш силна, Скарлет. Той е лоша идея. Не можеш да се предадеш, колкото и да е трудно, колкото и да е болезнено.
Някак си, въпреки себе си, тя успя да се сдържи да не му отговори, въпреки че приличаше на наркоман, който иска да се лекува, а това е само на няколко сантиметра от нея.
Би било толкова лесно, мислеше си тя, да се протегне, да вземе телефона и да му изпрати съобщение, да отговори и да започне всичко отново.
Можеше дори да му напише нещо пасивно агресивно.
„Елиза все още ли е там?“
Но не си заслужаваше, колкото и да беше изкушаващо. Вместо това тя си направи препечен хляб с желе и чаша чай. Гледаше телевизия, повечето бяха репортажи за бурята, а накрая превключи на глупав филм.
Навън вятърът се усилваше.
Той разтресе прозорците няколко пъти и Скарлет седна на дивана, уплашена.
Беше започнала да задрямва и звукът от разклащането на прозорците я накара да се разтревожи.
Навън беше черно, такъв мрак, който изглеждаше почти заплашителен и преднамерено плашещ.
Осъзна, че там може да е всеки. Всеки. Можеше да я наблюдават от улицата или може би да седят в някоя кола, да гледат с бинокъл и да видят как тя се движи вътре.
За пръв път, откакто получи новината, че Тревор е освободен от полицейския арест, истината за това всъщност я удари с пълна сила. Един много опасен мъж беше навън и съвсем вероятно чакаше момента, в който бързо да я убие, за да отмъсти за убийството на баща си.
Беше отвратително и кръвта ѝ се смрази. Вместо да се чувства в безопасност и на топло, тя започна да възприема този апартамент като очевидно опасен. Колко време щеше да отнеме на някой като Тревор и приятелите му да нахлуят вътре и да и пуснат куршум в главата?
Най-много минути.
Започна да съжалява, че е отхвърлила предложението на Кали да се прибере с нея вкъщи. Без значение колко неловко щеше да бъде, тя знаеше, че Хънтър няма да се спре пред нищо, за да защити Кали, а следователно и Скарлет можеше да бъде защитена. Поне за тази вечер можеше да си почине и да се отпусне. Вместо това се беше сгушила в малкия си апартамент, страхувайки се да погледне през прозореца от страх какво може да види – и кой може да я види в замяна.
Какво не е наред с теб? Имаш ли желание да умреш?
Не. Не беше желание за смърт – просто ѝ беше омръзнало да бяга при други хора, за да се справи с проблемите си. В близкото минало си беше причинила достатъчно болка и агония, като правеше такива неща. Беше време да поеме отговорността за собствения си живот и ако това означаваше нощ на страх и безсъние, така да бъде.
Само се надяваше това да не доведе до нещо по-лошо.
Може би това беше нощта, в която имаше нужда да се опре на някой друг, и това беше единствената нощ, в която реши да заеме позиция.
Скарлет стана от дивана и отиде до гардероба до входната врата.
Отвори го и видя алуминиевата бейзболна бухалка, която беше сложила там точно с такава цел. Не беше кой знае какво, но беше нещо – някаква защита – и като държеше тежестта ѝ, се почувства малко по-добре.
Веднъж Хънтър ѝ беше предложил да си купи пистолет и да се научи да го използва, или ако не успее, да ѝ купи електрошоков пистолет или лютив спрей. Но тя наистина не искаше да притежава нещо смъртоносно или дори полусмъртоносно, което да трябва да носи винаги със себе си и да се притеснява за него.
Наличието на оръжие в чантата ѝ правеше всичко по-реално, по-опасно, а тя винаги е искала да изхвърли опасността от съзнанието си.
Сега започваше да се съмнява в това си решение. Не би имала нищо против да държи пистолет точно в този момент.
И тогава това се случи. Както си седеше отново на дивана, с бейзболна бухалка в скута, опитвайки се и не успявайки да се концентрира върху телевизора – тя чу нещо от коридора точно пред апартамента ѝ.
Дъхът ѝ секна в гърдите. Мигновено скочи от дивана, държейки бейзболната бухалка така, сякаш се канеше да замахне, и бавно тръгна към вратата. Ако някой влезе или нахлуе с взлом, тя щеше да се увери, че ще замахне с бухалката, преди да успеят да кажат „Здравей, Джони“.
Откъм вратата се чу силен шум. ЧУК, ЧУК, ЧУК. Някой чукаше достатъчно силно, за да събуди мъртвите.
Ръцете на Скарлет се разтрепериха и бухалката затрепери, докато тя я стискаше по-силно.
Тя си представи как Тревор стои с протегната ръка, с пистолет, готов да стреля, лесно пробивайки вратата и след това почти едновременно пронизвайки гърдите ѝ, убивайки я почти мигновено.
Друго силно почукване я накара да подскочи.
– Скарлет! – Чу се приглушен вик през вратата.
Това беше Брайсън. Тя знаеше, че е Брайсън, и все пак не можеше да бъде напълно сигурна.
Гласът му беше приглушен и някак неясен, а тя беше твърде отчаяна.
Може би просто си представяше, че е той.
Поколеба се дали да отговори, защото ако беше Тревор и тя грешеше, тогава той със сигурност щеше да разбере, че е вътре.
– Скарлет, това съм аз. Знам, че си вътре. Моля те, отвори и ме пусни да вляза.
Този път тя беше повече от сигурна и мигновено я обля облекчение, като остави бухалката да падне настрани. Част от нея беше във възторг, че той е тук и че тя е в безопасност – докато друга част от нея беше абсолютно вбесена, че той просто се е появил без предупреждение след всичко, което беше направил.
Тя отключи вратата и я открехна, като я отвори само донякъде.
– Какво, по дяволите, искаш? – Изсъска му тя.
Той стоеше в коридора, облечен в товарни панталони и кожено яке. Както обикновено, изглеждаше неоправдано красив, като се има предвид небрежното му облекло и петчасовата брада върху челюстта и бузите му.
– Можеш ли да ме пуснеш поне да вляза? – Попита той, като очите му срещнаха нейните и се настаниха там с обезоръжаваща интензивност.
Сега, когато знаеше, че е в безопасност, облекчението ѝ бързо се превърна в ярост. Той беше дошъл в апартамента ѝ и я беше изплашил до смърт.
– Не, не мога да те пусна просто така – отвърна тя, въпреки че всичко в нея искаше да го направи. – Ти не заслужаваш да те пусна.
Брайсън кимна.
– Искам да ти обясня.
– Кой е казал, че искам обяснение?
– Добре, може би не искаш. Но аз говорих с Хънтър и той ми каза, че си в опасност.
Скарлет примигна. Беше раздразнена, че Хънтър е разказал на Брайсън личните ѝ дела, но беше и щастлива да знае, че хората мислят за нея и се грижат, макар и малко.
– Добре съм – каза му тя. – Утре ще си намеря друго място, където да отседна, в случай че Тревор знае къде живея.
– Ами ако не успееш да стигнеш до утре?
– Вече съм почти там и ще стигна още по-бързо, ако ме оставиш на мира, за да мога да се прибера и да заспя.
– Не си спала – каза той небрежно, сякаш знаеше това със сигурност.
Той се опита да надникне вътре.
Скарлет затвори вратата още повече.
– Ти ме провери. Добре съм. Така че сега можеш да си тръгнеш.
– Ти не искаш да си тръгвам.
– Да, искам – излъга тя.
Назад към част 5 Напред към част 7
