ГЛАВА 22
– Аз съм – заяви Ейдриън.
Погледът ми се насочи към него с недоверие. Ейдриън се усмихна на демона, като остави момчето да се изплъзне от хватката му и се отдръпна от него, след като то се свлече на земята.
– Не, не е – отвърнах дрезгаво. – По-късно щях да разкъсам Ейдриън за това, че ме е удушил, но в никакъв случай нямаше да се жертва сега. – Аз съм Давидовата!
Погледът на демона блесна, докато гледаше между мен и Ейдриън, като не виждаше нищо друго освен един старец и един непознат младеж, дължащ се на архонтския ни блясък.
– Кой е благородният лъжец и кой е бъдещият спасител? – Размишляваше тя на глас.
– Аз не съм лъжец – измърмори Ейдриън, сякаш обиден.
– Ти си лъжещ задника през цялото време! – Отвърнах, като думите ми идваха по-лесно заради гнева ми. – Ето ти един сигурен тест „Кое е момичето?“ – дай му време да броиш до три, за да назове марка тампони.
Ейдриън ме стрелна с яростен, макар и невярващ, поглед. Демонът се засмя гърлено, а чертите на лицето ѝ се смекчиха в нещо, което наподобяваше обич, когато погледна Ейдриън. След това те станаха мрачни, когато ме погледна.
– Айви, нали?
Акцентът ѝ беше с грубо музикалния каданс, който обозначаваше, че първият ѝ език е демонски. Мразех да чувам този акцент от когото и да било, освен от Ейдриън, и вложих цялото си отвращение към нейния вид в погледа си, докато я гледах обратно.
– Айви – повторих, чудейки се дали мога да я застрелям, преди да е наранила Коста. – Толкова ми е неприятно да се запозная с теб.
Кървавите нокти се впиха в рамото на Коста. Той нададе писък, който само накара демона да ги забие още по-дълбоко.
– Недей, Обсидиана – тихо каза Ейдриън.
Чудех се къде съм чувала това име, когато демонът наклони глава.
– Дай ми това, което искам, и ще го освободя.
– Знаеш, че не мога – каза Ейдриън, все така с онзи нисък, звучен глас.
Обсидиана успя да накара злия кикот да звучи секси.
– О, но можеш, любов моя.
Любов моя? Почти получих камшичен удар от това колко бързо погледнах Ейдриън.
– Не си докосвал демон – изпъшках аз.
Начинът, по който изражението му се затвори, говореше, че го е направил, и то много пъти. Сега си спомних къде бях чула името ѝ! Деметриус беше казал, че на Обсидиана и липсва, когато беше призовал Ейдриън да се върне у дома. От начина, по който Ейдриън беше спрял, когато се сблъскахме с нея в царството на Майхем, част от него също я беше почувствала.
Можех да предположа коя част и всичко, което можех да направя, беше да не я ритна.
– Мен продължаваш да отблъскваш, но една демонична жена е достатъчно добра за теб? – Погледът ми беше изсушаващ. – Хубаво.
– С оглед на това колко обикновена според Деметриус си под тази маскировка, не съм изненадана – беше самодоволният отговор на Обсидиана.
Ей така, като бляскава блондинка съм била секси! Освен това…
– Красотата избледнява, но Злата кучка е завинаги – отсякох аз.
Обсидиана хвърли Коста на земята. Ейдриън я хвана, преди да ме достигне, а ръката му беше като примка около врата ѝ.
Тя веднага се успокои, а топазовият ѝ поглед се плъзна нагоре, за да го погледне.
– Би ли ми навредил? Заради нея?
Всъщност звучеше изненадано, а бях чувала хората да се обръщат към изпражненията с повече уважение от начина, по който тя каза „нея“. Казах си, че не ревността или злобата ме карат да се надявам да и откъсне главата. Тя беше зла.
– Не мога да ти позволя да я нараниш – каза мрачно Ейдриън.
Обсидиана сякаш увисна в ръцете му.
– Когато чух, че някой е убил двама от моите хора, знаех, че ще дойдеш в моето царство. Ето защо дойдох сама, за да те видя. – Гласът ѝ се задълбочи от видимото притеснение. – Дори не беше, за да заловя Давидовката! Мислех си, че ако най-накрая поговориш с мен, ще се отърсиш от гнева си. Нищо ли няма значение за теб освен това безплодно търсене на отмъщение? Нима вече изобщо не ме обичаш, Бенховен?
– Това отговаря ли на въпроса ти? – Ръката на Ейдриън се отметна назад, счупвайки шията ѝ със звуков сигнал. Ако беше слуга, щеше да започне да се превръща в пепел, но единственото, което направи, беше да олекне. Погледнах настрани, когато той изтръгна нещо целулозно от гърлото ѝ. Мразех Обсидиана, но квотата ми за гадости днес вече беше надхвърлена.
– Защо го правиш? – Попитах, като се заех да помагам на момчето да се изправи.
– Задържам ги по-дълго навън – отговори той, изхвърляйки безжизненото тяло на Обсидиана в тревата. – Физиологията на демоните е различна. Тяхната версия на сърцето е в шията им.
Отмъстителният блясък, който изпитвах, не беше заради това, че метафорично беше изтръгнал сърцето на Обсидиана, уверявах се аз. Беше, защото сега имахме повече време да се измъкнем.
– Коста, добре ли си? – Попита Ейдриън, като се приближи до него.
Отговорът му беше стон. Ейдриън го вдигна, като сложи Коста на пътническата седалка. След това избута шофьорската седалка напред, за да мога да се кача зад нея.
– Добре ли е? – Попитах, като наполовина повдигнах момчето до колата.
– Само сътресение на мозъка. Малко мана и ще се оправи – каза Ейдриън. Не ми убягна, че звучеше ядосан, сякаш имаше право да бъде. Когато всички бяхме натоварени в колата и потеглихме, той започна да се нахвърля върху мен.
– Защо примами Обсидиана? – Поиска Ейдриън. – Опитваш се да и дадеш още причини да те убие?
Какво да кажа? Че бях толкова обидена заради коментарите на кучката и научаването за миналите им отношения, че почти бях забравила, че животът ми е в опасност? А, не, не. Това беше твърде глупаво. И унизително.
– Направих го, за да я примамя – казах аз, като разширих очите си за по-голям невинен ефект. – Опитах се да я накарам да ме нападне, за да пусне Коста!
Погледът на Ейдриън говореше, че не вярва на това. Време е за друга тактика. Отметнах косата си, като изпуснах презрителен смях.
– Наистина ли си мислиш, че ме интересува, че си се задявал с нея, или нещо друго, което съм казала? Моля те.
Коста измърмори нещо на гръцки, докато притискаше шепа мана към раната на тила си. Каквото и да беше, Ейдриън изпусна съгласно сумтене. Когато ме погледна, изражението му беше по-малко строго, но не по-малко напрегнато.
– За разлика от мен, ти си ужасен лъжец, но тъй като нямахме по-добър план, се радвам, че това, което направи, проработи.
Означаваше ли това, че е вярвал, че съм симулирала ревност? Или означаваше, че сега знае, че лъжа? Ако попитах, само щях да покажа колко много ме е грижа, затова се съсредоточих върху момчето. Беше се свлякло на седалката си, по-голямата част от тялото му беше прибрана в парката, с изключение на краката му. Все още не реагираше на нищо, което се случваше около него. Шок ли беше, или имаше нещо физически нередно, което не можехме да видим?
– Трябва да го заведем в болница – заявих аз.
– Това ще донесе повече вреда, отколкото полза – каза Ейдриън и ме погледна подигравателно. – Помниш ли как цял живот са ти казвали, че си луда? Какво мислиш, че ще му кажат, щом започне да говори за демони, слуги и различни светове? Следващия път, когато се видим със Зак, ще го попитам – каза Ейдриън и тонът му загрубя. – Той винаги знае за семействата на децата.
Опитах се да не позволя на това изказване да ме засегне, но то го направи. Истинската ти майка не те е изоставила, защото е бягала от полицията – прошепна гласът на Зак в съзнанието ми, сякаш беше тук. Тя го е направила, за да те спаси, точно както разкрива сънят ти…
Принудих се да върна тези мисли обратно. Една монументална криза наведнъж, благодаря ти. Докато не намерих това оръжие, нямаше значение защо родната ми майка ме беше оставила край онази магистрала. Ако аз бях последният Давид, тогава, каквито и да са били причините, тя беше мъртва. Изчезнала завинаги, точно както осиновителите ми, с които дори не успях да се сбогувам, защото онзи детектив се опита да ме убие, преди да успея да ги погреба подобаващо…
– Айви. – Тонът на Ейдриън беше притеснен. – Какво става?
Прокарах пръст под очите си, като едва сега осъзнах, че съм започнала да плача.
– Нищо.
– Глупости – каза той категорично.
– Просто малко посттравматичен стрес. – Принудих се да се разсмея. – Все още не съм свикнала да избягвам смъртта, разбира се?
Погледът му повтори едно и също нещо – глупости. Добре, може би бях ужасна лъжкиня. Престорих се, че не забелязвам, че ме гледа, доколкото можеше, без да се предам, и се заех да пъхна краката на момчето под краката си, за да им е топло.
Тогава ме осени една идея, която ме развълнува дотолкова, че посегнах към седалките, за да хвана рамото на Ейдриън.
– Карай до Бенингтън! Измъкнахме момчето с нашите маски, така че можем да ги използваме, за да измъкнем и Жасмин!
Коста ме погледна съжалително и аз усетих, както и чух въздишката на Ейдриън.
– Помниш ли, че ти казах, че сестра ти ще бъде най-добре третираният човек във всички царства? Тя ще бъде и най-охраняваната. Бенингтън може и да не е основното царство на Деметриус, но той ще очаква от теб да опиташ това. Гарантирам, че е издал заповед, че ако се появи някой непознат, трябва да бъде задържан.
Кратката ми надежда се срина. Ейдриън беше прав. Демоните нямаха никакво намерение да ме улесняват, така че или отивах със способността да ги убия всички, или умирах.
Или и двете. Никой не беше казал това, но и нямаше нужда. Наличието на оръжието не означаваше, че изведнъж ще стана непробиваема, така че намирането му не гарантираше победа. То само ми даваше шанс за нея.
– Ще се оправиш – казах на момчето, давайки му увереността, която толкова силно желаех някой да ми даде.
Единственият му отговор беше бавно примигване. Или все още не беше разбрал какво се случва, или не ми вярваше. Потупах го по крака, като ми се искаше да му кажа, че знам какво е усещането да си заобиколен от хора и все пак да си сам.
Не можех да поправя това за себе си, но можех да го поправя за него. Тогава щях да продължа да се опитвам да спасявам Жасмин, докато се опитвам да не бъда убита от демони, и може би някъде по пътя щях да възвърна и собствения си живот.
Мечтите бяха красиви неща, нали?
Назад към част 22 Напред към част 24
