ГЛАВА 31
Ейдриън нае само една стая в мотел 6. Имахме достатъчно пари и благословено от Архонт масло за повече, така че предположих, че той е възнамерявал просто да поспим няколко часа, преди да тръгнем отново на път.
Единичната стая ми допадна, но по различни причини.
Бях измислила план. Не особено добър, но не можех да измисля нищо друго за краткото време, с което разполагах. Ейдриън паркира в задната част на хотела, за да скрие чудовищната ми маскировка от другите гости, и след като ме вкара в стаята, спази обичайния си протокол. Това означаваше да дръпне завесите и след това да напръска интериора със свещено масло, за да направи стаята временно свята.
Изчаках, докато Ейдриън отиде на свой ред в банята, преди да напиша нещо на малкото листче, което изглежда имаше във всяка хотелска стая. След това го подадох на Коста, надявайки се маскировката ми на Хрътката да не обърка по някакъв начин думите, които той видя на листа.
„Трябва да поговоря с Ейдриън насаме. Дай ни няколко часа.“
Облекчението ме обзе, когато Коста кимна, после смачка листа и го хвърли в кошчето.
– Отивам да си прочистя главата, братле – извика Коста и взе пари от чантата. – Ще бъда в съседния бар.
Той си тръгна, преди Ейдриън да успее да възрази. Или може би нямаше да го направи. Когато Ейдриън излезе от банята, изражението му беше сериозно, а по косата му беше полепнала вода, сякаш докато е бил там, е напръскал лицето си.
Седнах на едно от двойните легла, като изведнъж ми стана трудно да го погледна в очите. Това, че знаех какво трябва да направя, не ме улесняваше.
– Знам, че не си наистина ядосана – заяви Ейдриън, като се приближи до мен и потърси с поглед моя. – Просто си разстроена. Дали от това, че разбра истинската ми възраст, или защото съм управлявал царството на Бенингтън.
– И от двете – признах аз. Прилив на гняв ме накара да успея да го погледна изцяло. – След като новата част беше погълната, твоя ли беше идеята да възстановиш легловата база от тази страна, за да могат слугите да я използват като капана за венерини мухи. – Сигурно така е била отвлечена Жасмин. Никой от останалите служители на хотел „Бенингтън“ не беше разпознал снимката ѝ. Колко просто щеше да бъде за госпожа Полсън да направи така, че всички записи за престоя на Жасмин в „Б и Б“ да изчезнат.
Ако добавим и още слуги в полицията, които да се погрижат за всяко шпиониращо семейство, това щеше да е перфектната подредба за вкарване на хора в царството на демоните.
– Не, това беше идея на Деметриус – отвърна Ейдриън, сядайки на леглото срещу моето. – Но той не е сам. Демоните имат подобни мрежи по целия свят. Хотели, обиколки с екскурзовод, наемане на лодки, шофьорски услуги… всеки бизнес, в който хората са сами и уязвими, има вероятност да е подхвърлен слуга.
– И на никого не му пука. – Подсмърчането ми беше горчиво. – Хора като Жасмин изчезват всеки ден, а светът вдига рамене, защото тя не е тяхната сестра. – Болката изостри гласа ми, когато добавих: – Или дъщеря. Слугите убиха и моите родители, нали. – Ейдриън въздъхна, преди да прокара ръка през косата си.
– Вероятно. Те ще се смятат за твърде стари, за да бъдат достойни роби, и ако са вдигали много шум заради изчезването ѝ, „злополуката“ с тях би била най-простото решение. – Взирах се в него, мълчаливо предизвиквайки го да отвърне поглед.
– Тогава се появих аз, което предизвика още повече шум, но аз съм млада, така че вместо това се опитаха да ме направят роб.
– Да – каза той, погледът му се впиваше в моя, докато по чертите му преминаваха различни емоции. Отвращение, гняв и най-показателната от всички. Вината.
– Ти също си постъпвал така с хората. – Обвинението ми изпълни пространството между нас, създавайки невидима бариера, която сякаш нарастваше с всяка секунда.
– Да, правех го. – Нещо твърде горчиво, за да бъде усмивка, изкриви устата му. – Казах ти, че за известно време демоните ме бяха убедили, че хората не са по-добри от тях. Просто бяха по-лицемерни, защото от тази страна човешките роби, убийци и потисници се наричаха диктатори, крале и президенти, ако го правеха на достатъчно хора. Само хората, които го правеха само на малцина, бяха наричани престъпници.
– Нашата раса има проблеми – признах аз, като все още задържах погледа му. – Това не оправдава това, което ти или останалите от тях сте направили.
– Не, Айви, не оправдава – отвърна той, а гласът му беше много мек. – И виждам лицата на всички, на които съм навредил, винаги когато затворя очи. Ето защо започнах да работя за Зак. Всеки човек, когото спасявам, е като да измивам капка кръв от ръцете си, но дълбоко в себе си знам, че никога няма да изравня сметките. Някои неща не могат да бъдат изкупени и всички животи, които съм спасил, никога няма да възстановят тези, които съм отнел или съсипал. – Исках да повярвам на съжалението, което резонираше в тона му. Исках да повярвам на болката, изписана върху чертите му, или на погледа в очите му, който сякаш ме подтикваше да го порицавам за всичко, за което порицаваше себе си. Но животът на Жасмин – и моят – висеше на косъм, така че не можех да му се доверя. Беше ми го казвал достатъчно пъти и този път щях да му повярвам. Погледнах настрани и изтръгнах треперещ смях.
– Не знам за теб, но аз наистина мога да се възползвам от една бира. Дали в багажника все още няма такива, които не са използвани за тренировка по стрелба. – Той не каза нищо.
Преместих поглед към него.
Ейдриън все още седеше точно както беше, подпрял лакти на краката си, докато се навеждаше напред.
Единственото ново нещо беше намръщеното му лице.
– След всичко, което току-що казах, отговорът ти е да започнеш да пиеш. – Повече от нотка на недоверие оцвети тона му.
Помъчих се да намеря убедителен отговор и се оказа, че отговарям с истината. Или поне част от нея.
– Ти може би искаш да продължиш да размишляваш над всички ужасни неща от миналото си, но аз искам да продължа напред. Точно сега това означава да си взема едно питие. – Изплъзна му се леко подсмърчане.
– Предполагам, че има и по-лоши начини да продължим живота си. – Той отиде до вратата, но когато я отвори, не можах да се въздържа да не задам въпроса, който ме тормозеше.
Това беше последният шанс, който щях да получа, дори и отговорът му да беше просто поредната лъжа.
– Забрави за минута ролите ни, съдбите ни, каквото и да било. Когато всичко е казано и свършено, кой според теб ще спечели тази война. Архонтите или демоните. – Той се обърна наполовина. Въпреки че лицето му беше само в профил, видях, че изражението му съвпада с абсолютната увереност в тона, когато говореше.
– Архонтите. – Изпуснах кратък смях.
– На мен ли ми се струва, или те изглеждат по-малобройни. Виждала съм няколко демона, но само един от тях.
– Права си, те са по-малобройни. – Сега в гласа му се долавяше нещо друго. Болезнена тъга. – Когато светлината е срещу мрака, това няма значение. Една сянка в ярко осветена стая остава незабелязана, но хвърли лъч светлина дори в най-тъмния ъгъл… и всичко се променя. – След това той си тръгна, разцепвайки емоциите ми точно по средата.
Ако вярваше, че архонтите ще победят, как можеше да ме предаде на губещата страна. Толкова ли беше промит мозъкът му от това, което му бяха казали, че е неговата съдба, или просто казваше това, за да ме изиграе.
Лицето на Жасмин проблесна в съзнанието ми, напомняйки ми, че нямам време за разсъждения. Пресегнах се към чантата на Ейдриън и бързо я претърсих. След като намерих необходимото, довлякох един стол до вратата на хотелската стая и застанах на него. Въпреки подготовката ми, две мои страни оставаха в битка.
Повярвай му – крещеше моята надежда. Това, че си мисли, че ужасното му минало го е обрекло, не означава, че е така.
Твърде късно е – изрева циничната ми половина. Не можеш да му вярваш, той вече е признал, че е твърде далеч.
Някъде на паркинга багажникът се затвори с трясък, след което към вратата се приближиха стъпки. Засмуках дъх, зрението ми се замъгли, докато вдигах ръце. Не исках да правя това. Не исках. Но трябваше да го направя. Вратата се отвори – и аз ударих същия голям камък, който държахме, за да разбием огледалата, върху главата на Ейдриън, преди той да прекрачи прага.
Юмрукът му се изстреля със светкавичните му рефлекси, но в мига преди да се приземи, очите му срещнаха моите. Сапфирените му се разшириха, след което ръката му се заби в стената вместо в лицето ми.
– Айви? – Попита той, сякаш объркан.
От очите ми потекоха сълзи, докато го удрях отново по главата. Този път Ейдриън падна на пода, а ударът, който тялото му направи, сякаш се отрази в цялата ми душа. Изпуснах камъка, отвратена от това, че сега беше изцапан с кръв.
– Съжалявам – изпъшках. Той не отговори.
Всъщност Ейдриън беше толкова неподвижен, че дори не бях сигурна дали диша. Клекнах, цялото ми тяло беше сковано от страх, докато проверявах пулса му. Той туптеше под пръстите ми, изпращайки мигновена вълна на облекчение в мен. Той беше жив. Дори и винаги да е искал да ме предаде, никога нямаше да си простя, ако го бях убила. Не мислех, че ще мога да си простя, че съм направила това, а още не бях приключила.
Грабнах прашката от чантата му, като с нея завързах ръцете и краката му. След това сложих тиксо на устата му, като реших да добавя още няколко слоя и на китките и глезените му. Когато се събуди, щеше да е ядосан, и то само ако беше невинен.
Ако е възнамерявал да ме предаде на Деметриус, след като намери оръжието… Е, може би трябва да използвам цялото тиксо. Когато китките, ръцете, глезените и устата на Ейдриън бяха покрити от дебелото сиво тиксо, спрях. Имаше още едно нещо, което трябваше да направя, и се страхувах от него дори повече, отколкото се страхувах да го нокаутирам.
С треперещи ръце се върнах при чантата му и извадих ножа му.
Назад към част 31 Напред към част 33
