ГЛАВА 32
Опитах се да не обръщам внимание на писъка на спирачките на съседния автомобил, но не можах да пренебрегна внезапното му навлизане в моята лента. Отклоних се наляво, избягвайки катастрофата, но в същото време ударих предницата на Challenger-а в друг автомобил. Забравих всичко останало, което бях направила. Ейдриън щеше да ме убие за това, че съм повредила скъпоценното му возило. Шофьорът, когото бях блъснала отстрани, наду клаксона и намали скоростта, но когато се изравни с мен, изражението му се промени от гняв в чист ужас. Прегърбих се и придърпах покривката над главата си, докато едва виждах. Твърде късно. Още едно изсвирване на спирачките и той се отби от пътя, спирайки в тревистия крайпътен пояс покрай магистралата.
Навън беше тъмно и използвах хотелската покривка като наметало, но един поглед към лицето ми разруши представата, че съм просто средностатистически пътник.
Да видят грамаден гущер демон зад волана беше твърде много за моите колеги шофьори. Поне вече беше минало времето на пиковия час, така че макар да бях предизвикала няколко отделни завъртания, все още не бях станала причина за истинско произшествие.
Ако исках това да остане така, трябваше да се махна от пътя. Рано или късно някое ченге щеше да приключи теста за трезвеност на истеричния шофьор и да реши да провери историята му за чудовище, което кара ретро Челинджър. Като прибавим и факта, че някои от полицаите в Бенингтън бяха слуги, щях да съм наистина прецакана.
Все пак трябваше да се доближа до Бенингтън, колкото се може по-близо. Захвърлянето на колата, за да тичам на открито, увеличаваше шансовете ми да бъда забелязана.
Това, че не шофирах, означаваше също, че ще ми отнеме повече време да стигна до мястото, където трябваше да бъда. Бях оставила Ейдриън в мотела преди повече от два часа, така че всеки момент Коста щеше да се върне в стаята и да го намери.
Ейдриън.
Изтласках обратно вината, която ме караше да се чувствам така, сякаш съм погълнала киселина в корема си. Беше ми казал, че ще ме предаде, ако продължим да прекарваме времето си заедно. Деметриус и Зак също бяха мислили така, а с признатото кърваво минало на Ейдриън, много хора биха се съгласили, че той заслужава това, което бях направила.
Така че защо аз бях тази, която се чувстваше като предател.
За да не размишлявам върху това, завих на следващия изход. Според картата на телефона на Ейдриън – да, бях взела и нея – националната гора „Грийн Маунтин“ граничеше с частта на Бенингтън, където се намираше „Б и Б“.
Смътно си спомнях гората от посещението си в „Б и Б“, така че ако се придържах към дърветата, щях да мога да остана скрита, докато стигна до него. Вратата на царството се намираше там, беше казал Ейдриън.
Жалко, че не беше уточнил къде в Б и Б, но имах план и за това.
Изоставих „Challenger“-а в гората зад една бензиностанция, но едва след като увих някои запаси в одеялото си. След това го вдигнах на рамо като чувал, държах телефона на Ейдриън пред себе си, за да мога да видя картата, и започнах да тичам.
Някога тъмният горски простор щеше да ми се стори страшен, но не и сега. Може би защото никое животно с разума си не би ме нападнало с маскировката ми на хрътка. Същото важеше и за хората и въпреки че въздухът беше отчетливо хладен, студът не ми влияеше така, както някога.
Сигурно е от нарастващите ми способности. В края на краищата не можеше да е случайно, че едва ли имах нужда от светлината от мобилния телефон на Ейдриън, за да виждам.
– „Можеш да правиш всичко, което мога аз… Това е в кръвта ти.“
Думите на Ейдриън се прокраднаха в съзнанието ми, като ме окуражаваха и едновременно с това ме затрупваха с чувство за вина. По дяволите, трябваше да спра да мисля за него.
Бях направила единствения възможен избор, като не му се доверих, същото, което той ме беше призовавал да направя отново и отново.
Жасмин беше човекът, за когото трябваше да се чувствам виновна. Ако Ейдриън беше излъгал и тя беше мъртва, тогава бях подвела единственото си останало семейство.
Още по-лошо, бях загубила най-добрия си приятел.
Спомените започнаха да ме атакуват.
Жасмин крещеше от вълнение, защото я бяха приели в същия колеж като мен.
Нейните безбройни шеги, като добавянето на BENGAY към лосиона ми за тен или замяната на шампоана ми с пяна за баня.
Как ме беше прегърнала след катастрофалната ми абитуриентска вечер и как никога не беше казала на нито един от приятелите ми – или на своите – защо наистина ходя толкова често по лекари.
Жасмин като малко момиченце, седнала с мен в чакалнята на психолога, със сините си очи, докато шепнеше:
– „Ако казваш, че виждаш неща, Айви, вярвам ти…“
Мобилният телефон завибрира, което ме стресна толкова много, че едва не го изпуснах.
Входящо повикване – прочетох на екрана. Непознат.
Забавих ход, разкъсвана между любопитството и предпазливостта. Ако отговорех и чуех гласа на Деметриус на другия край, това щеше да потвърди всичките ми подозрения. Но какво, ако беше Зак. Наистина можех да се възползвам от помощта на архонта, а доколкото знаех, Зак се свързваше с Ейдриън по телефона; да не говорим, че неизвестен щеше да е адски добро описание на мястото, откъдето се насочваха обажданията му.
Натиснах „Приемам“, но не казах нищо, надявайки се, че който и да е на другия край, ще заговори пръв.
Залогът ми се оправда.
– Айви. – Гласът на Ейдриън беше дрезгав от гняв или притеснение. – Не влизай там сама. Не… – Натиснах бутона „Край“ толкова силно, че екранът се напука.
След това хвърлих телефона, сякаш това щеше да прекъсне още повече връзката между нас. Въпреки това гората сякаш се изпълни с присъствието на Ейдриън, докато не се заклех, че вятърът, който се развяваше през дърветата, шепнеше името му.
– Остави ме на мира. – Изкрещях, потъвайки на земята до телефона му. – Ти щеше да ме предадеш, така че трябваше да го направя. – Изричането на това не ме накара да се почувствам по-добре. Да вярвам в това ме болеше почти толкова, колкото и да се надявам, че греша.
Ако бях сгрешила, бях съсипала всеки шанс между нас, като бях направила единственото нещо, което Ейдриън бе успял да не направи, въпреки че небето и адът му казваха, че няма избор.
Той нямаше да ми прости за това.
Никой нямаше да ми прости, включително и аз. С тежко замахване към сълзите, изпълнили очите ми, грабнах телефона, станах и започнах да тичам отново. Правилно или не, аз бях направила своя избор.
Независимо дали Ейдриън възнамеряваше да ме спре или да ме предаде, той знаеше накъде съм се запътила, така че нямах много време.
* * *
Последният път, когато видях хотел „Полсън“, есенните листа се въртяха около прекрасната бяла къща. Сега всички дървета бяха голи, а над „Б и Б“ висеше тъмна, овехтяла черупка като негатив от двойно експонирана снимка. Тя също не изчезна след няколко мига. Тя остана, нямо свидетелство за това колко много са нараснали способностите ми. Затова и сега виждах думи, издълбани отстрани на къщата, като „ОТВЛИЧАНЕ!“, „ПОМОЩ!“ и „ДЕМОНИ“.
Разбира се, никой друг не можеше да види предупрежденията на хората, попаднали в капана на другото царство. Туристите, които спираха, виждаха само табела с надпис „Добре дошли, приятели!“ на портика над входната врата.
Аз се спотайвах в далечния край на двора, скрита от дърветата, които се подпираха на подножието на зелените планини. Вътре светеха лампи, които излъчваха топло кехлибарено сияние, а две коли бяха в чакълената част, където бях паркирала първия път, когато дойдох тук. В „Б и Б“ имаше гости. И аз щях да се втурна на партито.
Започнах да събличам дрехите си, като не спрях, докато не останах само с ботушите и сърбящите кожени бикини, които се удвояваха като каишки на Хрътките. Сложих дрехите в одеялото при другите си принадлежности и отново го вдигнах на рамо. След това се затичах към хотела. Когато стигнах до входната врата, пробвах дръжката. Както и преди, тя беше отключена.
Безшумно влязох вътре, като се опитах да се съсредоточа върху това, което е тук, вместо върху тъмния двоен образ, който показваше място, далеч по-различно от това.
В салона, където за първи път срещнах госпожа Полсън, нямаше никого, но смехът се чуваше по-надолу в коридора. Последвах го и стигнах до трапезарията.
На масата седяха две млади на вид двойки и за една застинала секунда, когато главите им се завъртяха към мен, никой не помръдна. След това писъците съвпаднаха със звука от трошене на столове и други предмети, тъй като те преобръщаха нещата в паниката си да си тръгнат.
Стиснах зъби, съскайки и размахвайки ръце, с надеждата да ги изплаша и да ги вкарам право в колите им. Трябваше да се махнат оттук по повече причини от това, което госпожа Полсън вероятно беше планирала за тях.
Не че гостите ми бяха благодарни, че ги спасих.
Трябваше да избегна няколко чинии, които едно от момчетата хвърли по мен, преди да избяга по коридора. Накрая се появи жената, която чаках, и изглеждаше развълнувана, докато влизаше в трапезарията.
– Какво се случва – започна госпожа Полсън, но спря пребледняла при вида ми. – Дайът – прошепна тя.
Назад към част 32 Напред към част 34
