ГЛАВА 33
Усмивката ми трябваше да изглежда дивашка, защото се чувствах с всеки сантиметър като страховитото същество, за което ме смяташе, когато се приближих към нея.
Собственичката на гостилницата изглеждаше като същата старица със зюмбюлна коса, която бях срещнала за първи път. Дори все още носеше престилка, сякаш я бях прекъснала, докато печеше десерта, но от нас двете тя беше истинското чудовище.
Тази кучка беше предала сестра ми на демоните. Освен това беше изпратила детектив Крогър да ме преследва и, доколкото знам, може би беше човекът, който беше объркал спирачките на колата на родителите ми. Толкова силно исках да я убия, че ме изгаряше. Но първо…
Изпуснах чувала си, когато бях на няколко метра от нея. Тя все още не помръдваше, следвайки протокола за това как да избегнеш да бъдеш осакатен от Хрътката, но погледът ѝ изненадващо се насочи към чувала. Предполагам, че не го беше забелязала преди това, тъй като не беше очаквала грамаден демоничен гущер да се появи в трапезарията ѝ.
Тогава извадих бележката, която бях написала по-рано, и я пъхнах пред нея.
„Заведи ме до портала.“
Лицето ѝ се набръчка, докато се взираше в нея. Знаех, че може да прочете написаното от мен; бележката ми до Коста беше доказала това.
Надеждата ми беше, че тя ще си помисли, че съм бездомник, който се е отделил от водача си, но че има бележка, която казва на който и да е слуга, който ме е намерил, да ме изпрати обратно у дома.
Що се отнася до чувала, ами, кучетата понякога носят неща. Може би трябваше да държа чувала в зъбите си, за да приличам повече на хрътка. Когато намръщената ѝ физиономия се разсея и тя ме погледна с осезаема омраза, разбрах, че планът ми се е провалил.
– Давидовка – изсъска тя и измъкна нещо от престилката си. Тръгнах наляво, когато съзрях една бъчва. Първият ѝ изстрел ме пропусна на сантиметри, а вторият мина над главата ми, когато се скрих. Тогава се заредих, като се втурнах с пара към нея, подхранвана от омраза и сила от наследството, което все още не разбирах. Тя падна на земята, а задната част на главата ѝ се удари в плочките на пода. Но тя все още не пускаше пистолета. Дръпнах цевта му настрани точно навреме, изпращайки изстрела, който тя произведе, в стената вместо в стомаха ми. Въпреки състарения си вид, тя имаше хватка като на мечка. И зъби като нея. Тя се впи в рамото ми, като ме накара да изкрещя от болезнена изненада.
Не можех да освободя пистолета, но не смеех да го пусна, за да откъсна устата ѝ от мен.
Сякаш Ейдриън шепнеше инструкции в ухото ми, изведнъж разбрах какво да направя. Така че го направих. Хвърлих се напред, като инерцията ми накара главата на госпожа Полсън отново да се удари в плочките. Крясъкът и се отрази в болното ми рамо, но тя не пусна пистолета и не спря да ме хапе. Хвърлих се напред още няколко пъти, без да обръщам внимание на това, че зъбите ѝ се забиха още по-дълбоко в плътта ми. Накрая хватката ѝ върху пистолета се разхлаби и успях да го изтръгна. Рамото ми пулсираше – сега щях да имам нужда от инжекция против тетанус, по дяволите – но хватката ми не се разколеба, когато насочих пистолета в лицето ѝ.
– Къде е портата? – Изригнах, забравяйки за секунда, че тя не ме разбира.
Госпожа Полсън се изплю върху мен, като уцели с отвратителна храчка бузата ми. Изтрих я с другата си ръка, преди да грабна бележката, която беше полетяла на пода близо до нас.
– Къде. – Казах, като я разтърсих.
Тя отвърна с поток от демонични думи, някои от които разпознах като още ругатни. Челюстта ми се сви.
Ейдриън беше на път, а аз не знаех на чия страна е, така че трябваше да си тръгна, преди да е пристигнал. Това означаваше, че не можех да губя повече време да питам мило госпожа Полсън. Спуснах пистолета и я прострелях в ръката.
На това разстояние тя откъсна голямо парче, покривайки ме с мигновени червени пръски.
Тя изрева, агонизиращото ѝ извиване почти ме изтласка, но аз се задържах и отново запратих бележката пред нея.
– Къде. – Изкрещях, като поставих цевта върху крака ѝ следващия път. Не беше нужно тя да разбира думите ми, за да преведе заплахата.
– В кабинета ми. – Изпъшка тя. – Моля те, недей повече. – Тя заслужаваше повече. Толкова, толкова много повече, но нямах нито времето, нито стомаха да ѝ го дам.
Издърпах я нагоре, забивайки цевта на пистолета в страната ѝ. Тя увисна и се облегна на мен толкова силно, че едва не ни преобърна.
– Покажи ми – казах аз, като тръснах глава към коридора. Тя отново разбра и започна да се клатушка по коридора.
По тишината около нас личеше, че вече сме сами в гостилницата. Предполагам, че ако огромният гущер демон не беше достатъчен, за да изплаши гостите, то чуването на няколко изстрела бе свършило работа.
– Ето – каза тя, като се облегна на вратата на един кабинет.
Тук не можех да видя пътя към тъмното царство, но от друга страна, не можех да видя и през нито един от другите входове.
Все пак нямаше да повярвам на думите ѝ. Ударих я по-силно в страната с пистолета и разтърсих бележката за акцент.
– Къде. – Казах, като я избутах в стаята.
Кръвта беше превърнала посивялата ѝ коса в пурпурна, а от това, което беше останало от горната ѝ част на ръката, капеше още, но тя все пак успя да се хване, вместо да падне.
Отново ми напомни, че слугите може и да изглеждат като хора, но не са, така че даже и мисис Полсън да се държеше слабо и победено, кучката все още имаше много борбеност в себе си.
– Там – каза тя, като посочи ъгъла. После се подпря на бюрото си, сякаш нямаше сили да се задържи сама.
Разбира се, че нямаше. Държах пистолета насочен към нея, докато влизах вътре. В ъгъла имаше рафт с книги от едната страна и маслена картина от другата. Със сигурност нищо, което да крещи „Врата на демон“, но кога ли някоя от тях е била услужливо маркирана.
Протегнах ръка към центъра на ъгъла – и изтръпнах, когато покриващата я кръв внезапно пулсира с почти болезнена енергия. Ейдриън беше прав. Наистина се усещаше като токов удар, но само за частите от мен, които госпожа Полсън беше окървавила.
Ето защо бях направила най-ужасното, непростимо нещо с него, преди да го оставя вързан и сам в тази стая. Бях му пуснала кръв.
Ейдриън ми каза, че ми е необходима слугинска, демонична или юдейска кръв, за да премина през портала.
Не бях сигурна дали госпожа Полсън ще е тук тази вечер, затова бях взела предпазни мерки, за да се уверя, че все пак ще мога да премина през портала, и под предпазни мерки имам предвид около две бутилки бира с кръвта на Ейдриън. Може би сега нямаше да имам нужда от нея.
Последното нещо, което исках да направя, беше да изрисувам кожата си с доказателство за ужасното си деяние. Едва можех да погледна бутилките, без да се почувствам достатъчно виновна, за да се разплача, така че се надявах госпожа Полсън да ми е пуснала достатъчно кръв, за да… Зловещо щракване ме накара да се хвърля настрани, много бързо. Бяла гореща болка прониза ръката ми, но неземната ми бързина беше спасила живота ми.
Докато бях оставила мислите за Ейдриън да ме разсеят, госпожа Полсън беше взела отнякъде друг пистолет.
Стрелях в отговор, без дори да имам възможност да се прицеля, защото бях твърде заета да избягам от стаята. Също толкова бързо изтичах обратно, като през цялото време се проклинах.
Не оставяй слуга насаме с портата на демоничното царство, глупачко.
Госпожа Полсън беше на пода, с една ръка, протегната към портата, сякаш се опитваше да си пробие път вътре. Тя обаче нямаше да отиде никъде.
Една димяща дупка бе осеяла челото ѝ, а задната част на главата ѝ бе изчезнала. След това останалата част от нея изчезна, докато тялото ѝ се разпадаше на пепел. Нямах време да се възхищавам на изстрела си, да празнувам това малко отмъщение за Жасмин или да се притеснявам колко малко ме притеснява да убия някого. Отново.
Вместо това се върнах в трапезарията, за да взема чувала си и да си натъркам още от кръвта на госпожа Полсън. След това, като се подготвих, се върнах в кабинета ѝ и се затичах право към ъгъла. Всеки път, когато влизах в някое царство, се озовавах през портата в безплоден пейзаж от замръзнал мрак. Този път се приземих в овехтяла версия на същия хотел, в който от близкия коридор светеха светлини.
От тази страна кабинетът на госпожа Полсън изглеждаше доста по-различно. В него нямаше нито една мебел, а единствените декорации по стените бяха дупки. С изключение на няколко дрипави на вид одеяла, той изцяло беше празен. Когато се измъкнах в коридора обаче, установих, че останалата част от „Б и Б“ не е такава.
– Хрътка – изкрещя един кафявокос мъж, който изглеждаше на моята възраст. След това замръзна, давайки ми възможност да разгледам изпокъсаните му дрехи, неподдържаната коса и жилавото телосложение. Ако го бях видяла в реалния свят, щях да очаквам, че държи табела с молба за пари. За човек в царството на демоните той изглеждаше страхотно. Дрехите му бяха мръсни и скъсани, но това бяха истински дрехи. Не отвратителни човешки кожи и макар да беше мършав, не изглеждаше полугладен.
Дали Бенингтонското царство беше малко по-малко ужасяващо от другите.
Мисълта ми даде надежда, че сестра ми все още е жива. Искаше ми се да попитам човека за Жасмин, но щеше да чуе само съскане, а аз бях оставила бележника си от другата страна.
Ейдриън ми беше казал, че Жасмин няма да е в „Б и Б“, но аз все пак го проверих.
Всички хора стояха като статуи в каквато и да е поза, когато бяха чули предупреждението „Хрътка“, поради което приличаха на експонати в музей на восъчните фигури. Бяха в тийнейджърска или двайсетгодишна възраст и изглеждаха толкова разчорлени, колкото и първият човек, когото бях видяла. Все пак никой не изглеждаше малтретиран, а в кухнята имаше истинска храна. По импровизираните легла в почти всяка стая личеше, че тези хора живеят тук, но все още не бях попаднала на слуга. Не видях и Жасмин, но тя беше тук.
Едно от момичетата беше облякло пуловер, който разпознах като нейния. Отново ми се прииска да попитам, но нямах време да намеря начин да общувам, да не говорим, че слугите можеха да се появят тук всеки момент. Както и Ейдриън. Позволих на тази мисъл да ме подтикне, докато напусках „Б и Б“, като пуснах чувала си до близкия пън, за да мога да го взема на връщане. След това побягнах към светлините в далечината. От температурата зъбите ми тракаха, но това, че бях тук, ме изпълваше с отчаяна надежда.
Скоро щях да разбера дали Жасмин наистина е още жива. Ако беше, щях да продължа да търся оръжието, дори и да го правя без Ейдриън.
Зак щеше да ми помогне, дори само защото не искаше демоните да го получат. След като намерех прашката, щях да я използвам, за да освободя Жасмин.
След това щяхме да се скрием от демоните и щях да ѝ помогна да преодолее пленничеството си, докато помагам на себе си да преодолея чувствата си към Ейдриън.
През мен премина мрачна нишка. Предполагам, че трябва да се съсредоточа върху една невъзможна задача в даден момент.
Ръмжащи звуци ме накараха да се строполя по средата на хълма. Много дървета бяха останали в това царство, изправени като високи, вкаменени паметници на света, от който бяха отвлечени. Това затрудняваше видимостта, дори ако способностите ми работеха на пълни обороти.
Трябваше да са кучета, които патрулират в гората. Тези странни хъркания се приближиха, отекнаха по начин, който почти звучеше, сякаш идваха отгоре. Огледах се, очаквайки някой демоничен гущер да изскочи иззад някое дърво, но такъв не се появи.
Тъй като не трябваше да се страхувам, продължих да се връщам по хълма, макар и да вървях, вместо да тичам. Единственото предупреждение за мен беше шумът от падането отгоре. После трябваше да бягам, за да не бъда сплескана от купчина замръзнали клони на дървета.
Дори и с максимална скорост, пак ме удариха, но забравих за болката, когато видях какво ги беше накарало да се срутят около мен. Сивите, кожени крила се отдръпнаха от защитния си кръг и разкриха същество, което трябваше да е високо девет фута. То приклекна в почти маймунски стил, а правите му масивни ръце се опираха между сгънатите му крака. Мускулите на раменете и гърдите се издухаха, когато то вдигна глава, показвайки червени, светещи очи и лице, което беше по-широко от това на Хрътката, но не по-малко животинско.
Ако Хрътките приличаха на това, което би се получило, ако върколак се чифтоса с комодски дракон, то това нещо изглеждаше като любовното дете на тройката комодски – върколак – птеродактил.
По-лошото е, че начинът, по който ме гледаше, говореше, че няма значение дали се движа или стоя на едно място. То ме виждаше и в двата случая. Гаргойл се въртеше в ума ми с някакво болезнено очарование. В царството на Бенингтън имаше гаргойл.
Назад към част 33 Напред към част 35
