ГЛАВА 39
Пристигнах в ледената, полуразрушена версия на „Б и Б“ върху едно тъмнокосо момче, което ме избута настрани с вик.
– Какво по… – започна той, само за да спре да говори толкова бързо, че се извърнах, очаквайки да видя слуга или демон зад мен. Нищо. Завъртях се обратно и видях момчето да се взира в гърдите ми с разширени очи.
Погледнах надолу – и след това дръпнах палтото. По време на падането ми то се беше разтворило, а аз вече нямах маскировката си на Хрътката, така че не само се бях приземила върху дете, което изглеждаше на около десет години, но и го бях направила почти гола. И тъй като беше предпубертетно момче, той се беше фиксирал върху това, дори когато беше в капана на демоничното царство.
Ръката ми се насочи към джоба на палтото, като с тревога провери дали прашката. Все още е там.
– Съжалявам – казах аз, след което спрях, когато видях какво държи момчето в ръката си. Сигурно е намерил бирената бутилка с кръв, която бях оставила тук. – Втрий малко от нея в ръцете и краката си – казах бързо. – След това бягай към ъгъла, през който току-що минах. Ще излезеш в реалния свят, обещавам. – Ти слуга ли си? – Попита подозрително момчето.
Изпуснах едно хъркане.
– Не. Всъщност аз съм тук, за да убия тях и всички демони. Не, не съм.
– Ти си луда – издекламира момчето.
Аз също не вярвах, че мога да го направя, но в това беше проблемът. Не се получава – бях казала на Зак.
Без вяра няма да се получи – беше отговорил той.
А Коста беше казал, че преди хиляди години едно овчарче убило великан само с прашка и сляпа вяра. Добре, имах оръжието. Сега трябваше да намеря сляпата вяра. Бързо.
– Намажи се с това нещо и можеш да се измъкнеш оттук – повторих аз. – Кажи на другите.
– Ще умреш, луда гола дамо – промърмори той.
Страшната истина беше, че вероятно беше прав. След студеното отхвърляне на ситуацията с Ейдриън от страна на Зак, сега имах по-малко вяра, отколкото последния път, когато се опитах да използвам оръжието.
Да си го кажем направо: беше твърде трудно да вярваш в благосклонен, космически „шеф“, когато служителите му бяха направени от толкова много гадости.
Страхът ме подтикна да се обърна и да побягна обратно през портала. Далеч по-силна емоция ме накара да извадя прашката и да избягам от „Б и Б“ колкото се може по-бързо. Да, сигурно бях луда и да, сигурно щях да умра, но ако имаше дори и малък шанс да спася Ейдриън, трябваше да опитам. Освен това, ако шефът на Архонтите не искаше еквивалентът на ядрена бомба да попадне в ръцете на враговете му, тогава трябваше да се появи…
Оплетеното въже пулсира с внезапен изблик на сила. Бях толкова изненадана, че едва не се спънах по време на лудото си бягане нагоре по хълма. Какво е причинило това. Не си бях помислила нищо благочестиво. Мислех си, че само идиот би пропуснал да осъзнае, че оръжието или ще работи за мен, или ще го предам право в ръцете на демоните…
Прашката запулсира отново, този път по-силно, докато дясната ми ръка почти изтръпна. Тогава ми хрумна причината и започнах да се смея с диви, накъсани крясъци.
Не беше нужно да имам благочестива вяра. Дори не ми беше нужно да имам фалшива вяра. Не, батериите на това оръжие работеха със същите сокове, които бяха поддържали Ейдриън, когато никой друг не беше вярвал в него.
Можеш да се довериш на омразата ми към демоните – винаги ми беше казвал той.
Това беше неговата вяра. Моята очевидно беше да вярвам, че шефът на архонтите не иска прашката да попадне в ръцете на демони. Не вярвах на Великото същество в много неща, но изглежда му вярвах, че не е глупав.
Силата изсвистя по ръката ми и светлината проникна във въжето, карайки го да свети на фона на мрака. В същото време на около стотина метра пред мен се чуха викове, а близо зад тях – още.
След като Хрътките бяха мъртви, а гаргойла изчезна, слугите сигурно патрулираха, а аз вече нямах маскировка. Спрях да тичам, за да взема един камък за прашката. Тъй като наоколо нямаше нищо друго освен замръзнала земя, единственото, което успях да измъкна, беше парче парцалив лед. Поставих го в светещото, пулсиращо въже, като започнах да го въртя веднага щом достигнах върха на хълма, където дърветата рязко свършваха.
Долината се разстилаше долу, слаби, преливащи се светлини от замъка показваха трима слуги, които се втурваха по хълма към мен. Още по-лошо, изглеждаше, че по-голяма група от тях не е далеч назад.
Деметриус сигурно се е надявал, че ще се върна. Е, ето ме тук, въоръжена само с цинична вяра и оръжие, което не е работило от хиляди години.
Завъртях въжето по-бързо, а чувствата ми сякаш се въртяха в кръг заедно с древното оръжие. Бях неимоверно уплашена, но изпитвах и най-странното ликуване. Бях на път да умра или да сритам някой сериозен задник, но и в двата случая щях да го направя заради Ейдриън.
Пророчествата, съдбите… не заради тях бях тук. Той беше и в живота или в смъртта, нямаше да го подведа отново.
Вдигнах оръжието и побягнах надолу по хълма, за да посрещна враговете си. Тримата най-близки слуги скочиха напред с такава сила, че за кратко се издигнаха във въздуха. В същото време невероятен прилив на сила накара болката да се разнесе из цялото ми тяло. След това от оръжието се изстреля светлина. Щом докосна слугите, те спряха да се движат толкова рязко, сякаш се бяха ударили в стена във въздуха. Друга мъчителна вълна накара тези тънки струи светлина да ударят групата слуги зад тях. Те също замръзнаха, някои от тях с оръжия, все още насочени в моята посока. Затърсих, опитвайки се да не падна от парещите усещания, от които вътрешностите ми сякаш кипнаха. Светлинните лъчи, идващи от прашката, държаха слугите застинали на място, но непреодолимата болка ме накара да хвърля оръжието настрани. Тялото ми сигурно беше проводник на енергията и ако така се чувствах при два свръхестествени взрива, дали щях да оцелея при повече.
Сирените се чуха от по-надолу по хълма. Някой сигурно беше видял странните светлини и беше подал сигнал за тревога.
Стиснах челюстта си, опитвайки се да не изкрещя, докато въртях въжето в по-тесен и бърз кръг. Болеше ме толкова много, че чак костите ми наистина боляха. Кой знаеше, че могат да го направят. После минах покрай първата група слуги. Ако имах само един изстрел, той ми беше нужен за спасяването на Ейдриън.
Светлините, идващи от прашката, обаче останаха върху тях, докато оръжието имаше светещи нишки и зад него, и пред него. Докато стигна до дъното на хълма, замъкът беше в режим на пълна защита.
Чу се изстрел, който ме накара да се скрия, докато държах оръжието достатъчно високо, за да поддържам въжето да се върти. От прашката се разнесе още една мощна струя, а последвалата болка почти ме събори на колене.
Веднага щом тази светлина ги докосна, куршумите спряха със същата внезапност, както в онзи ден в пустинята, когато Зак се беше намесил.
Надеждата се промъкна през агонията ми. Прашката притежаваше същата сила като архонт. Наистина можеше да прави всичко, което се предполагаше, стига да можех да я държа.
Принудих се да продължа да вървя към замъка. Този път не се поколебах, когато по пътя ми се изсипа бараж от куршуми. Притесних се, а викът се изтръгна от мен при изпепеляващата болка от десетките куршуми, които бяха свръхестествено замразени във въздуха. След това от оръжието се изстреля още светлина, която кацна върху стражите като лазерен прицел на пушка. Новият прилив на сила ме накара да се разтреперя от мъка. Не бях сигурна, че мога да ходя, камо ли да поддържам въжето да се върти. Прашката се усещаше като хиляда килограма разтопена агония, която се изливаше от ръката ми в останалата част от тялото ми.
Нова вълна от слуги започна да залива долната част на замъка. Оръжието реагира, излъчвайки светлина върху всеки един от тях и замразявайки ги на място. Изкрещях, сълзите почти ме заслепиха, докато използвах и двете си ръце, за да задържа въжето да се върти.
Ейдриън, Ейдриън – повтарях трескаво, като принуждавах краката си да продължават да се движат, макар че тръпките ме разтърсваха толкова силно, че се препъвах.
Той беше в капан в тунела, но ако успеех да се приближа достатъчно, оръжието щеше да обезвреди нападателите му. Никой слуга или демон не можеше да ме спре, стига да продължавах да вървя.
Оръжието ги унищожаваше веднага щом светлината му ги докоснеше. Проблемът беше, че оръжието можеше да обезвреди и мен.
Някак си успях да премина през портите и да вляза във външните дворове на замъка. По това време вече не можех да спра писъците си от безмилостните взривове на болка. Всеки нов слуга, върху когото се приземяваше светлината, предизвикваше агония, която ме пронизваше, докато всичко останало не избледняваше под постоянната, брутална атака. След няколко минути вече не можех да бъда сигурна дали все още държа оръжието. Няколко минути след това не можех да си спомня къде съм и защо съм дошла тук.
Само болката беше истинска, а тя беше непоносима. Не можех да я понасям, а нарастващото вътре в мен налягане ме предупреждаваше, че няма да ми се наложи да я понасям още дълго.
Нещо щеше да се случи. Нещо голямо.
Паднах на колене от следващия прилив на сила, който ми се стори като хиляди ножове, които се врязаха в мен едновременно. Това е то – помислих си замаяно. Умирам.
Вместо да се страхувам, тази мисъл ме изпълни с дълбоко облекчение. Всичко, за да избягам от болката.
Да освободя камъка.
Шепотът някак си се промъкна през мъчителната лудост, обсебила съзнанието ми. Точно така, камъкът. Докато не се освободи, това не беше свършило.
С последните си запаси от сили се изправих и щракнах прашката, освобождавайки ледения камък в небитието, което идваше за мен. Цялото ми тяло се сви, когато светлината, маркираща всеки слуга, внезапно експлодира със слънчева яркост, докато не можех да видя нищо друго освен изгарящо, ослепително бяло.
Също толкова бързо изчезна и агонията ми, оставяйки ме почти парализиран от слабост. Неспособна да се движа или да виждам, паднах на земята, усещайки безбройните четки на нещо светло по мен. Бавно тази ослепителна белота избледня, макар че в началото си мислех, че вихрите около мен са снежинки. След това, когато зрението ми се върна още повече, те промениха цвета си, като от бяло станаха сиви и се превърнаха в въглен.
Пепел – осъзнах аз, като шокът ми даде достатъчно сили да седна. Пепелта се разнасяше навсякъде, но не видях нито един слуга или демон. Видях обаче няколко човека, които се впуснаха в двора, а израженията им отразяваха същото обнадеждаващо недоверие, което изпитвах сега, когато отново можех да мисля.
Изглежда, че прашката беше направила невъзможното, убивайки всички демони и слуги, без да нарани нито един от хората.
Щях да целуна оръжието, ако знаех къде се намира. В момента в ръката ми имаше само петна от пепел. После в ума ми се прокрадна ужасна мисъл, която разруши щастието ми с един брутален въпрос.
Ами ако прашката беше убила и Ейдриън. Страхът ме изправи на крака, макар че се клатушках толкова много, че очаквах да падна, когато направя първата си крачка.
Ейдриън беше човек, но родът му имаше толкова много тъмна сила, че можеше да премине в царството на демоните. Дали същата тази сила караше оръжието да го бележи за смърт, както бе направило с слугите и демоните.
Дали бе оцелял след атаката, която Деметриус бе наредил срещу него, само за да ме накара да го убия.
Боже, моля те, не.
Наполовина тичах, наполовина се препъвах към тунела на Хрътките, където го бях видяла за последен път. Ниското, затворено пространство предпазваше от вятъра, така че дебелият слой пепел, който покриваше пода, не се въртеше наоколо.
Тя беше зловещо, смъртоносно неподвижна.
– Ейдриън. – Изкрещях, провирайки се през сиво-черната каша. – Ейдриън, моля те, отговори ми. – Не чух нищо друго освен собствения си глас, който отекваше в кухо ехо обратно към мен.
Почти бях стигнала до края на тунела, когато краката ми се подкосиха. След това потънах в пепелта, изпълвайки се с отчаяние, тъй като купчината, в която коленичих, стигаше почти до кръста ми. От всички останки на слугите личеше, че битката трябва да е била най-гъста тук, така че вероятно тук е загинал Ейдриън. Потопих ръце в жаравата, а от сълзите всичко се размаза, докато частиците или падаха от пръстите ми, или се свиваха на прах и се носеха надалеч.
Изчезнаха, точно както беше изчезнал и Ейдриън.
Още сълзи падаха, правейки бледи следи през петната по ръцете ми.
Исках да изкрещя както преди, но макар че тази болка беше също толкова силна, тя разкъсваше душата, а не тялото ми, така че нямаше изход за нея. Не успях да кажа на Ейдриън колко съжалявам за това, което бях направила. Или да му кажа, че ще се върна заради него, или да му кажа най-важното от всичко.
– Аз също те обичам – прошепнах на пепелта.
Никога досега не бях казвала това на мъж. Сега, след като Ейдриън го нямаше, никога повече нямаше да го кажа. Не се нуждаех от дарбата на пророчеството, за да знам, че няма да се чувствам така към никой друг. Никога.
– Добре ли си? – Попита колеблив глас. Главата ми се дръпна нагоре и през сълзите видях очертанията на една жена на входа на тунела. – Видях те да слизаш тук – продължи тя. – Тук обаче няма да намериш никого. Това е мястото, където са държали Хрътките.
– Знам. – Гласът ми беше плътен от мъка.
Тя направи няколко крачки към мен.
– Ти ли си… тя?
– Коя е тя? – Попитах уморено.
– Онази, която ги уби – отговори тя с ужасен шепот.
Думите ѝ бяха нов удар в сърцето ми. Да, аз ги бях убила. Всичките. Не съм казала това. Докато се изправях на крака, казах единственото нещо, което ми хрумна, за да я накарам да си тръгне. Трябваха ми няколко минути, за да се съвзема. Или няколко живота.
– Отиди в Б и Б. Тъмнокосото момче знае как да мине през портала, ако вече не е тръгнал. – Тя се обърна и си тръгна. Миг по-късно я чух как развълнувано разказва на някого, че знае изход. Прокарах ръка през косата си, чувствайки се физически и емоционално пребита отвъд възможностите си да се справя.
Не исках да мърдам от това място, но единствената бутилка кръв в „Б и Б“ нямаше да е достатъчна. Щеше да е необходима още кръв на слуги, за да преминат всички през портала. И то бързо, преди да се появят други демони, които да завладеят това царство.
Прашката работеше само веднъж, така че дори да знаех къде е, беше безполезна да попречи на други демони да заробят отново хората тук. Това означаваше, че ще трябва да напусна това царство, за да намеря слуга, да го уловя и да го обезкървя. Тази вечер. Осъзнаването ме накара да се запътя към изхода на тунела. Тялото ме болеше, сякаш ме бяха намушкали отвътре навън, но се насилих да продължа да се движа.
Ако не го направех, щях да остана тук и да си изплача очите, което нямаше да помогне на хората, хванати в капана на това царство.
Освен това сълзите ми вече бяха започнали да развалят зрението ми. За секунда си помислих, че купчината пепел до мен се е разместила. Бях изминала около десет метра, когато отчетливо шумолене ме накара да замръзна.
Това не беше плод на въображението ми. Нещо беше в тунела с мен. Много бавно се обърнах. Изглеждаше така, сякаш тъмен стълб се беше появил на входа на спа център „Хрътка“.
После стълбът удвои височината си, когато човекът под въглените се изправи, разкривайки формата на висок, широкоплещест мъж. Когато избърса лицето си, под саждите се показа слой кръв, а косата, която отметна назад, беше оцветена в черно от вихрещата се около него пепел, но на мен не ми пукаше.
Точно сега те бяха най-красивите неща, които някога бях виждала.
– Ейдриън – прошепнах аз, а сълзите ми започнаха да текат по-бързо.
Главата му се вдигна – и тогава той се раздвижи с невероятната си скорост, сграбчвайки ме в тези мощни ръце. Наклони главата ми назад и покри устата ми с посиняваща ме целувка, която накара радостта да ме разкъса с цялата интензивност на болката, която бях изпитвала преди.
Когато няколко минути по-късно той най-накрая се откъсна от мен, едва дишах, но все пак успях да говоря.
– Обичам те – измърморих аз. – Обичам те, обичам те, обичам те…
Целувката му отново ме прекъсна и този път не се разплаках, когато го целунах обратно. Усмихвах се.
Назад към част 39 Напред към част 41
