Глава 10
Добрата новина беше, че след часове разпитване на Барбара знаехме местоположението на обекта, в който най-вероятно са държани Тейт, Хуан, Дейв и Купър, тъй като оттам са взети кръвните проби на вампирите. След това, подобно на неактьора Джеймс Франко, Барбара беше изпратена по пътя си с по-ниска кръвна картина и нова памет.
Иън щеше да подхвърли бонус услуга („Аз съм много неща, но дразнител не е едно от тях“, беше заявил той), но аз го спрях, преди да успее да изпълни предишното си, неизказано предложение към Барбара. Нямахме време, освен това предишното и привличане не се равняваше на сегашно съгласие в моята книга.
Лошата новина беше, че не знаех как бихме могли да проникнем в обекта, без да ни хванат.
Зоната за управление на дивата природа „МакКлинтик“ в окръг Мейсън, Западна Вирджиния, беше по-известна като „зоната на тротила“. По време на Втората световна война тя е била голям център за производство и съхранение на експлозиви. Освен десетките надземни бетонни бункери, в които се е съхранявал гореспоменатият тротил, както и радиоактивни отпадъци, е имало и мрежа от тунели и подземни бункери, изградени така, че да издържат на ядрен взрив. След края на войната чертежите на огромното подземно съоръжение удобно изчезват, въпреки че бункерите отгоре са просто запечатани и оставени да изгният.
Днес няколко стотин от площта от над три хиляди акра са забранени за посещение поради съображения за безопасност и опазване на околната среда. Дори въздушното пространство беше затворено над част от резервата, след като един от бункерите мистериозно се взриви през 2010 г. Но докато правителството притежаваше и наблюдаваше района, някой като Барбара можеше да се промъква и да излиза, без да събужда подозренията на местните жители. Освен ловците, които често посещават зоната за управление на дивата природа МакКлинтик, тя е и първоначалното място на наблюденията на Мортън и по този начин привлича хиляди търсещи паранормални явления.
– Накратко – казах на Боунс, след като прекарах няколко безплодни часа в търсене на повече информация в интернет, – прецакани сме. Барбара винаги взима куфарчето пред иглуто за съхранение на S4-A, но това не означава, че това е входът към подземния комплекс. Това може да е навсякъде под три хиляди акра блато, гора и храсталаци, а ние не можем да отидем там сами, за да стесним местоположението му, като слушаме за мисли.
В края на краищата това не се намираше в град като лабораторията на Мадиган в Шарлотсвил. Там нямаше да е обичайно вампири да посещават често околността. Ловците и желаещите да станат криптолози може би щяха да могат да се разхождат из зоната за управление на дивата природа на МакКлинтик, без да предизвикват подозрения, но никой уважаващ себе си вампир не би стрелял по животни за спорта. Нито пък би преследвал свръхестествено същество, което не съществува.
– Ако това място има охрана като комплекса в Тенеси – продължих разочаровано, – инфрачервените аларми ще се задействат, ако някой с телесна температура, по-ниска от тридесет и шест градуса, влезе в резервата. И ако тези аларми предизвикат незабавна експлозия, ами… не напразно го наричат тротилова зона.
Никой не би сметнал това за необичайно, а само за съжаление. Мадиган имаше перфектно прикритие с това съоръжение.
– Изпрати Фабиан да го разузнае – предложи Иън, визирайки призрака, с когото бях приятел.
Погледнах го кисело.
– Струва си да опитам, но се съмнявам, че най-важното място в схемата на Мадиган за създаване на частично немъртви свръхвойници е и единственото място, което не е изолирал от духове.
Боунс потупа брадичката си, като с мълчанието си потвърди съгласието си. След това, с изкривена усмивка, ми подхвърли чантата си.
– Приятелка си с единствения вампир в света, който може да надвие инфрачервените сензори, а освен това е взривозащитен.
Струваше ми се, че след това изказване промълви:
– За съжаление – но бях прекалено развълнувана, за да го укорявам.
Влад! С пирокинезата си той беше по-топъл от повечето хора, а същата способност го правеше и взривоустойчив. Изрових телефона си от чантата и набрах номера на Влад.
„Daca nu este ceva important, nu lasati mesaj si nu sunati din nou“ – отговори записан мъжки глас, последван от превод на румънски „Ако това не е важно, не оставяйте съобщение и не се обаждайте“.
Никой никога не е обвинявал Влад Императора, че е прекалено чаровен. Преди да затворя слушалката, оставих спешно съобщение с моя и мобилния номер на Боунс.
– Добре, това е направено. А сега да намерим Фабиан и да го накараме да провери резервата за диви животни „МакКлинтик“, за всеки случай.
Фабиан дю Брач е бил на четиридесет и пет години, когато е починал, а дългата му кафява коса все още беше прибрана назад в стил, излязъл от мода преди повече от век. Брадичките и дрехите му също го маркираха като човек от друга епоха, но сега се съсредоточих върху мрачните му сини очи. Още преди да проговори, те ми подсказаха, че няма добри новини.
– Наистина дълбоко под една част от зоната за управление на дивата природа в МакКлинтик има голямо, действащо съоръжение, но не знам къде е входът. Цялото съоръжение е покрито с бариера, през която не мога да проникна, и никой не го е напускал през цялото време, докато съм бил там.
Стиснах зъби. Служителите на Мадиган живееха на място, така че никой не можеше да извлече информация от техните идвания и заминавания. Или пък да отвлече някой от тях, след като си тръгнат, какъвто беше другият ми план за получаване на повече подробности.
Мразех бюрократичния козел, но ако аз бях проектирала охраната на мястото, щях да направя същото.
Дъхът ми се издуваше с въздишка на примирение.
– Тогава трябва да чакаме още единайсет дни до следващото планирано извозване на пробите. Някой ще трябва да излезе от този комплекс, за да предаде куфарчето на Барбара.
Фабиан кимна.
– Елизабет и аз няма да си тръгнем, докато не открием входа. Тя остана там сега, в случай че някой се появи, докато ме няма.
Подарих му лека усмивка.
– Благодаря и моля те, благодари на приятелката си от наше име.
По лицето му проблесна решителност.
– Не ми дължиш никакви благодарности. Ти ми даде дом, когато никой не ме искаше, а Елизабет сега нямаше да е моята любовница, ако не беше помогнала и на нея в труден момент.
Както винаги, той беше твърде любезен. За хиляден път ми се искаше да прегърна Фабиан, но вместо това направих единственото, което можех: вдигнах ръка и се усмихнах, когато прозрачните му пръсти се свиха до – и през – моите.
– Сега ти остава само да направиш V с ръката си и да кажеш с предсмъртно дрънкане, че си била и винаги ще бъдеш негов приятел – отбеляза Иън с тежка ирония.
– Защо да…- Започнах. След това ме осени разбиране.
– Боже мой, ти си скрит Треки!
Щях да се задълбоча в това изненадващо разкритие за Иън, но мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах номера, преди да го взема с нетърпеливо облекчение. След като оставих множество гласови съобщения в продължение на три дни, Влад най-накрая се беше обадил.
– Къде беше? – Отговорих вместо поздрав.
– Зает – беше отсеченият му отговор, а култивираният му акцент беше по-ясно изразен.
– Нима всички не сме заети? Слушай, имам нужда от твоята специфична помощ, затова се обадих…
– Този път не ме бройте, Кат.
Бях прекалено разстроена от отговора му, за да се пошегувам, че истинският Дракула използва думата „брои“.
– Сериозно е – казах, в случай че си помисли, че си търся съотборник за състезателно пилене на нокти.
– Каквото и да е, не мога да помогна. Освен това тази вечер трябва да съм в Румъния.
Бях добре запозната с арогантността на Влад, но това вече отиваше твърде далеч.
– Изгубил е разсъдъка си – промърмори Боунс от съседната стая.
Влад отговори с четири думи, които за кратко прочистиха съзнанието ми от всякакви мисли. Помолих го да ги повтори, за да съм сигурна, че не съм чула погрешно, и когато го направи, започнах да се усмихвам.
– Тогава предполагам, че ще се видим довечера – казах аз и сложих слушалката.
Боунс влезе в стаята, а изсечените му черти бяха белязани от изражение на недоверие.
– Не можем да бързаме за Румъния, Котенце. Каквото и Влад да смята за толкова важно, може да почака…
– Не, не може – прекъснах го аз, все още усмихната. – Той се жени тази вечер.