ДЖАНИН ФРОСТ – Нагоре от гроба ЧАСТ 15

Глава 13

Това не беше първият път, в който Боунс се вбесяваше достатъчно, за да ме напусне. Кой е казал, че бракът е лесен? Не и аз.
– Просто му трябва време да се успокои – казах на Денис, която се беше навела на вратата, държейки бутилка джин в едната си ръка и сладолед Häagen-Dazs в другата. Трябваше да го призная на най-добрата си приятелка: Тя знаеше как да покрие нуждите ми.
Посочих към джина. Тя влезе вътре и ми го подаде. След това седна до мен на леглото и отвори капака на сладоледа, като сама се зарови в него.
– Разбира се, че ще се върне – каза тя между лъжиците. – Но ти, добре ли си междувременно?
Отпих глътка джин, преди да отговоря.
– По-добре ще съм. Когато Боунс се върне, ще се изясним заради начина, по който е избрал да изрази особеното си мнение, но бракът е маратон. Не е спринт.
Денис вдигна лъжицата си в знак на поздрав.
– Вярно е.
Потупах я по ръката и отпих последна глътка джин, преди да сложа бутилката на нощното шкафче. След това извадих един от телефоните си и набрах номера, който ме свързваше с чичо ми, когато беше жив.
– Мадиган – отговори строг глас.
– Това е Кат Ръсел – казах аз. – Трябва да поговорим.
Измина времето от два удара на сърцето, преди Мадиган да отговори:
– Не го ли правим сега? – По начин, по който звучеше по-скоро предпазливо, отколкото саркастично.
Изпуснах кратък смях.
– Хуморът никога не е бил силната ти страна, Джейсън. Имам предвид лице в лице, и то по-скоро рано, отколкото късно.
– Ела тогава. Знаеш къде съм – беше отговорът му.
– За да мога да застана под кръстосания огън на десетки картечници, скрити в стените ти? – Подигравката ми беше мека. – Благодаря, но не.
Този път мълчанието му се проточи повече от няколко удара на сърцето. Вероятно се опитваше да разбере откъде знам за оръжията.
– Какво имаш предвид? – Попита той накрая.
– Тази вечер в полунощ на кея „Рат Бранш“ край езерото Уатауга. Намира се на изток от Хемптън, Тенеси. Ела сам, а аз ще направя същото.
По линията се понесе смях, груб като стъкло, което се смила от камъни.
– Ти ще направиш същото? И двамата знаем, че в момента Боунс гледа през рамото ти и мълчаливо се заклева да те придружи.
– Ако беше тук, щеше да е така – казах аз и това беше неподправената истина. – Но ние вече се скарахме, а той се ядоса и си тръгна. Ето защо срещата ни трябва да бъде тази вечер. Няма да го няма дълго, а щом се върне, ще настоява да дойде.
Още едно продължително мълчание. Или Мадиган обмисляше това, или се опитваше да проследи обаждането, но с това нямаше да стигне до никъде. Накрая, след достатъчно дълго време, за да се запитам дали не е затворил слушалката, той отново заговори.
– Това ме заинтригува, Крауфийлд, но не мисля, че ще ти дам възможност да ме убиеш. Искаш ли да поговорим? Ела тук при мен.
– Това е Ръсел – казах веднага, – и виж дали това те интригува: Дон направи постъпки да ми бъде изпратено писмо в случай на смъртта му. През последните няколко месеца се местех много, така че едва сега го получих. В него той се извинява за ужасните неща, които е допуснал да се случат, докато двамата сте работили заедно.
– Какви неща? – Прекъсна ме Мадиган.
Усмихнах се. Сега имаш интерес за мен, нали?
– Точно това искам да разбера, но не достатъчно, за да ти дам предимство в домакинството. Пристанището на езерото Уатауга тази вечер или забрави за това. По дяволите, може би все пак го забрави. Вероятно на път е друго писмо с повече информация.
Разочарованието на практика се процеждаше през тишината в другия край. Не само че Мадиган наистина искаше да ме залови; като всички бюрократи, той не беше нищо друго, освен параноик по отношение на опазването на тайните си. Последното нещо, което би искал, е група вампири да се ровят в незаконните му експерименти, а от идеята, че бившият му заклет враг може да разгласи всичко посмъртно, сигурно го хваща язва.
– Ако мислех, че в теб има поне частица честност – изсъска накрая той, – щях да те накарам да се закълнеш в живота на Боунс, че ще дойдеш без него. Или някой друг.
– Кълна се в това – казах равномерно. – И от двама ни не аз съм най-големият лъжец.
Звукът, който той издаде, беше твърде нисък, за да определя дали е подигравка, или смях.
– Предполагам, че в полунощ ще разберем.
– Ще се видим тогава – казах рязко и затворих слушалката.
Денис се взираше в мен, лешниковите и очи бяха разширени от тревога.
– Не възнамеряваш наистина да отидеш сама, нали?
– Разбира се. – Устните ми се разтеглиха в студена, хищническа усмивка. – Както казах, между мен и Мадиган не съм аз най-големият лъжец.
Пристанището „Рат Бранш“ на езерото Уатауга беше обществено място, но дори да бях избрала пладне вместо полунощ за срещата ни, то пак беше много изолирано. Повече от половината от шестнайсетмилната брегова линия на езерото граничеше с Националната гора Чероки, а от другата страна се виеше змийски път, засенчен от стръмен, горист терен. Само луната осигуряваше осветление, тъй като единственият стълб за осветление до кея беше счупен.
Постоянният дъжд плюс безброй шумящи дървета и близкият язовир заглушаваха естествените звуци от обитателите на гората. Все пак тук-там долавях блясъка на очите на нощните същества, които търсеха храна, партньори или и двете.
Зачаках в самия край на кея, дрехите ми вече бяха мокри от летния дъжд. Облаците скриваха по-голямата част от светлината, която луната хвърляше, но с подобреното си зрение нямаше проблем да видя как Мадиган спира с елегантен черен кадилак, преди да паркира до лодкостоянката. Дори да бях ослепяла внезапно, съзнанието му предаваше пристигането му. Тази вечер беше избрал да пее припева на песента на U2 „I Still Haven’t Found What I’m Looking For“ отново и отново, за да ме блокира от мислите си.
А аз си мислех, че този козел няма чувство за хумор.
Мадиган паркира, но после седна в колата си, вместо да слезе. Беше малко преди полунощ; нима щеше да чака точно до 12:00 часа презноща? Или не ме беше видял в края на кея? После се напрегнах, когато той започна да се рови из предната седалка, но единственото, което извади, беше чадър.
Той излезе от колата, като с едната си ръка държеше чадъра над себе си, а в другата носеше малко, но мощно фенерче. Стъпките му бяха уверени, докато отиваше на кея, а когато зави зад ъгъла към последната секция, фенерчето му за кратко ме заслепи, когато го насочи върху лицето ми. Предполагам, че е знаел къде съм чакала през цялото време.
– Добър вечер – казах приятно.
– Покажи ми ръцете си – отвърна той по далеч не толкова сърдечен начин.
Извадих ги от джобовете на палтото си, без да си правя труда да скрия извивката на устните си, докато му размахвах пръсти.
– Ти си сам в тъмното с вампир и първата ти грижа е дали не съм скрила оръжие? – Наистина ли? Намекна тонът ми.
Устата му изтъня, подчертавайки бръчките, причинени от мръщене вместо от усмивката.
– Трябва да знаеш, че ако не се върна от тази среща, съм оставил инструкции да извършат безпилотен удар по местонахождението на майка ти.
Половинчатата ми усмивка така и не се изплъзна.
– Ако знаехте къде е, щях да повярвам в това.
Погледът му ме прониза, студен и пресметлив.
– Ти си внимателна. Тя не е. Можеш ли да повярваш, че се е върнала в дома на детството ти в Охайо, сякаш не съм наблюдавал мястото, откакто го посети миналата есен? Сантименталността може да бъде такова проклятие, нали?
Не знаех кого искам да удуша повече – Мадиган за заплахата му или майка ми за това, че се е върнала на място, за което е знаела, че е компрометирано. Чакай, няма състезание. Мадиган, но не можех. Още не.
– Защо да ми казваш твоята предпазна мярка? Ако щях да те убия, сега знам, че трябва да се обадя на майка ми след това и да и кажа да се маха оттам.
Усмивката му не стигна до очите. Никога не го правеше.
– Мобилните услуги в нейния район са временно изключени.
Изпуснах кратък смях.
– Умен си, това ти го признавам, но нямам намерение да те убивам тази вечер.
Тогава очите ми пламнаха в зелено, прорязвайки тъмнината с по-голяма интензивност от фенерчето му. Когато заговорих отново, гласът ми резонираше със силата на Носферату.
– Имам обаче някои въпроси.
Мадиган се вгледа право в яркия ми изумруден поглед. И се засмя.
– Наистина ли си мислиш, че ще е толкова лесно?
Бързо като превключване, угасих светлините в очите си. Както и подозирах, той се беше ваксинирал срещу контрол над съзнанието, като пиеше вампирска кръв.
– Не, не съм. – После му се усмихнах накриво. – Но все пак трябваше да опитам, нали?
Той ми отвърна с усмивка.
– Точно това си мисля.
Не успях да попитам какво има предвид, защото във въздуха избухна сила. Имах само част от секундата, за да разпозная източника и, когато нещо голямо падна от небето и се приземи зад Мадиган с гръм, който разтърси кея.
– Здравей, приятелю – каза Боунс и придърпа възрастния мъж към себе си.
Мадиган не се съпротивляваше. Дори не изглеждаше изненадан, макар че можеше да ме повалиш с перце при внезапната поява на мъжа.
– Ти ме излъга, Крауфийлд – изсъска Мадиган.
– Ръсел – поправих го автоматично, като все още гледах невярващо Боунс.
След това главата ми се дръпна нагоре, когато шумовете се разнесоха из гората, небето и дори водите около кея.
Мадиган успя да се усмихне въпреки силната хватка, в която го държеше Боунс.
– Всичко е наред. Аз също излъгах.
Ако беше казал нещо друго, не го чух. Звукът на картечния огън беше твърде силен.

Назад към част 14                                                                 Напред към част 16

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *