Глава 25
Горещ дъх ме лъхна в лицето, преди бузата ми да бъде покрита с дълго, влажно облизване. Това ме накара да седна и тогава осъзнах, че (а) лежах в легло и (б) това легло трябва да е в къщата на Менчерес. Само че той имаше двестакилограмови английски мастифи, които се разхождаха наоколо, сякаш бяха собственици на мястото.
– Не искам повече да ме облизват – казах на моя посетител с цвят на плъх, като го потупах по огромната глава. Той не обърна внимание на това, размахвайки опашка, докато ближеше ръката ми. Огледах се наоколо, като разпознах кехлибарено-кремавата стая от последния път, когато с Боунс бяхме отседнали тук. Той беше станал, но по вдлъбнатината до мястото, където лежах, личеше, че не го е направил отдавна.
Тъй като все още бях окървавена и мръсна под взетите назаем дрехи, първата ми работа беше да си взема душ. Ако можех да остана под блажената гореща струя с часове, щях да го направя, но след като се изкъпах, излязох и потърсих нещо друго за обличане. Менчерес винаги държеше стаите си за гости да са заредени. След като се облякох, излязох от спалнята и с изненада видях лунната светлина, която проникваше през един от многото прозорци на този етаж. Бях спала много по-дълго, отколкото предполагах.
– Долу, коте.
Последвах гласа на Боунс до втория етаж. Той се намираше в облицования с морско синьо и дърво кабинет/салон – както богатите хора наричат допълнителните стаи, които рядко използват. Беше се изкъпал и преоблякъл с нови дрехи. Цветът му изглеждаше по-добре, което показваше, че се е нахранил, но най-много ме успокои аурата му. Тя не беше пречупена от изтощение, както беше преди. Боунс може и да не беше в пълна сила все още, но поне не се чувстваше така, сякаш е на път да се преобърне.
Менчерес беше с него, дългата му гарванова коса беше прибрана на една плитка. Нищо чудно, че до краката му да се беше свил още един мастиф. Очевидно никой не му беше казал, че египтяните от неговата епоха се предполага, че са пристрастени към котките.
– Как е Купър? – Беше първият ми въпрос. Моля се нищо да не се е объркало при трансформацията му…
– Добре е, любима. Безопасно е настанен в една стая долу.
Едно притеснение беше успокоено. Седнах до него на дивана, като разсеяно отбелязах, че кожата е мека като масло.
– Има ли новини за Кейти?
– Иън се обади преди няколко часа, каза, че още не са я намерили. – Боунс ме погали по ръката, изглеждайки замислен. – Тейт не беше изненадан. Каза, че ще избягва хората и ще се крие, докато не прецени напълно ситуацията си.
Звучеше така, сякаш цитираше Тейт. За пореден път гневът ми пламна, когато си помислих за всичко, което и беше сторено. Кейти не биваше да е сама и да действа с предпазливост като при военните. На нейната възраст най-големите и притеснения трябваше да са свързани с играта с кукли срещу екшън фигури.
Почти не исках да питам, но трябваше да го направя.
– Мадиган?
При това чертите на Боунс се стегнаха.
– Същия.
Втори удар. Поех си дъх с надежда.
– Имаш ли късмет да извадиш някаква информация от твърдите дискове, които донесохме?
Менчерес отговори на този въпрос.
– Моите хора работят по тях, но засега не са успели да възстановят никакви данни.
Трети удар. Разочаровано, изпуснах дъха си.
– Значи не сме се доближили до това да разберем кой е подкрепял Мадиган през всичките тези години.
И този човек вероятно сега е на червена тревога, след като е чул какво се е случило в комплекса на МакКлинтик. Накратко, бяхме се върнали в изходна позиция. Може би дори няколко квадрата по-назад, тъй като нямахме представа дали съществуват още Кейти в други тайни съоръжения.
В някои дни не си заслужаваше да ставаш от леглото.
– Менчерес има теория за това.
Ако раздразнението в гласа му не беше достатъчна подсказка, успокояващите потупвания по ръката ми спряха. Явно Боунс не беше привърженик на тази идея.
– Какво? – Попитах, взирайки се в бездънния обсидианов поглед на Менчерес.
– Вампирите и гулите в състоянието на Мадиган често не помнят нищо от човешкия си живот. Някои от тях обаче си спомнят части от миналото си, ако им бъдат предоставени подходящи стимули.
– Боунс го е стимулирал с побоя, който му е нанесъл – отвърнах категорично. – Не се получи.
Менчерес елегантно сви рамене.
– Не е този вид стимул. Най-успешният е взаимодействието с дългогодишен личен сътрудник.
– Имаш предвид да накараш Мадиган да се срещне със стар приятел? – Не успях да сдържа лая си от смях. – Това е невъзможно. Единственият му приятел беше болната му, извратена работа…
Спрях да говоря, тъй като разбирането ме озари. Сега вече знаех защо Боунс мразеше тази идея.
– Дон.
Боунс изплю името на чичо ми, сякаш то имаше неприятен вкус.
– Въпреки че не са били приятели, Менчерес смята, че връзката им е била достатъчно дълга и особено значима, за да предизвика спомени.
Не знаех дали ще съм ядосана на чичо си завинаги, но със сигурност не бях готова да го видя толкова скоро. От друга страна, кога „готова“ е имало значение за нещо?
– Струва си да опитаме – казах накрая.
Сега трябваше да видим дали Дон ще се съгласи да го направи.
Менчерес ни даде назаем хеликоптера си, тъй като щеше да отнеме твърде много време да пътуваме до Вашингтон. Трябваше да спрем веднъж, за да заредим гориво, и след това още веднъж извън града, защото това беше идентификационна зона на противовъздушната отбрана. Не възнамерявахме да съобщаваме за пристигането си на заинтересованите държавни служители. Така че пет часа след като решихме да привлечем чичо ми, паркирахме отзад на сградата на Тайлър на булевард „МакАртър“.
Беше посред нощ, но светлините в апартамента му бяха включени. Този път първо се бяхме обадили. Тайлър не беше във възторг от призоваването на призрак в този час, но запознаването му с Мари Лаво сякаш повиши точките ни за благосклонност. Той отвори вратата още при първото ни почукване, макар че не си направи труда да скрие прозявката си.
– Влезте. Искам да приключим с това, за да мога да се върна в леглото.
От облеклото му по пижама и халат това беше очевидно. Декстър беше по-ентусиазиран в посрещането си. Той танцуваше около краката ми, като подсмърчаше лудо там, където мастифите на Менчерес се бяха допрели до мен.
Погалих го, като отново ми липсваше моята котка. Хелсинг беше при един от сътрудниците на Боунс, тъй като котката ми не обичаше да живее наблизо с Декстър. След това седнахме на пода до дъската за спиритически сеанси, поставена на масичката му за кафе. Подобно на повечето апартаменти в града, апартаментът на Тайлър беше разположен в стил студио, като кухнята, спалнята и дневната заемаха едно и също малко пространство.
– Иска ми се да те науча да го правиш сама – каза Тайлър, като постави пръстите си върху планшета. – Жалко, че си изгубила силата си за духове.
В някои дни съжалявах за това. В повечето дни не съжалявах.
– В крайна сметка всичко свършва.
След това замахнахме с планшета около дъската, докато Тайлър започна своите призиви. Тъй като този път нямах никакви лични предмети на чичо ми, трябваше да пресечем няколко случайни духа, преди Дон да се материализира в стаята.
Когато разбра кой го е призовал, той изглеждаше изненадан. След това ме прониза чувство за вина, когато следващото му изражение беше страх, докато се оглеждаше наоколо.
– Няма никакви Остатъци, никаква Мари – казах твърдо аз. – Само ние, Дон.
Формата му се размърда, размивайки се в краищата. Сега, когато знаеше, че нямаме средства да го спрем, той си тръгваше?
После мъглявината му се разсея, разкривайки безупречно сресаната му коса и изискания, но недотам излъскан бизнес костюм. Възелът в мен се отпусна. Не исках Дон да изчезне, щом ни види, поради повече причини, отколкото, че се нуждаех от помощта му. Все още му бях ядосана и не бях сигурна докъде бяха стигнали действията му в отношенията ни, но изглежда това не ми беше попречило да ми липсва.
– Какво искаш, Кат? – Попита той с предпазлив тон.
Дон дори не погледна към Боунс; добре, че беше така, тъй като погледът му беше достатъчно студен, за да замрази светкавично духа. Свалих пръстите си от планшета в полза на това да ги ударя по дъската за спиритически сеанси.
– Мадиган изгори харддисковете си до невъзможност за използване и се самоуби, когато проникнахме в тайното му съоръжение – обобщих енергично. – Боунс го върна обратно като гул, но нещо се обърка. Съзнанието му е зеленчукова супа и се надявахме, че ще успееш да извадиш малко месо от нея.
Устата на Тайлър спадна, щом чу това. Може би си беше помислил, че искам от него да призове чичо ми, само за да мога отново да го псувам. Изражението на Дон не се промени, макар че контурът му се размърда за миг.
– Защо? – Попита той накрая. – Ти прекрати операцията му, както искаше, и сега той е твой затворник. Какво друго ти остава?
– Да спрем този, който го подкрепя – казах аз, като умишлено не споменах Кейти. Не исках Мари да разбере за нея, а тя беше един от малкото хора в света, които можеха успешно да разпитат призрак. – Някой е пръснал безброй милиони, за да поддържа операцията на Мадиган, да не говорим за парите, които този човек е похарчил, за да не разбереш за него.
С последния си коментар побутнах гордостта му. Когато беше жив, разрешението на Дон беше над „Строго секретно“, но той не знаеше, че Мадиган продължава експериментите си с пълната благословия на Чичо Сам. В същото време Мадиган знаеше всичко за операцията на Дон и дори беше поставен начело след смъртта му. Това трябваше да го притесни.
– Ако не го спрем, същият този човек ще намери някой друг, който да замени Мадиган – продължих аз. – Не можем да позволим това да се случи.
– Ами ако поддръжникът е твърде високопоставен, за да го спрем? – Попита Дон.
Гласът на Боунс имаше същия резонанс като нисък, зловещ гръм.
– За тази цел никой не е твърде високопоставен.
Дон се вцепени, погледна веднъж към Боунс, преди погледът му да се върне към мен.
– Това никога не е била неговата страна, но е твоята, Кат. Наистина ли ще убиеш този, който стои зад това, без значение кой е той?
Дори и мъртъв, предаността на Дон към нацията му не бе намаляла; възхитително качество. Само ако беше проявил същата лоялност към семейството си.
– Ръководил си тайна операция, която защитаваше американските граждани от опасности, за чието съществуване те не подозираха – отвърнах аз, задържайки стоманения му поглед. – Който и да стои зад Мадиган, съзнателно е финансирал отвличането, изтезанията и смъртта на хиляди американци, и всичко това с цел незаконна генетична манипулация. Това е достатъчно осъдително, но по-лошото е войната, която може да предизвика, ако слухът изтече до неподходящите уши на немъртвите.
След това станах и отидох при него, като почти се осмелих да си тръгна, докато говорех следващата част.
– Все още ли обичаш страната си, Дон? Докажи го.
Тогава той се усмихна. С тъжна, измъчена и толкова уморена усмивка, че вината ме порази отново. Хората, вампирите и гулите можеха да намерят кратък отдих в съня, но дали духовете можеха? Или тяхното съществуване беше един безкраен ден, който се простираше безмилостно във вечността?
Дори и да не беше така, докато гледах Дон, съчувствието започна да надделява над гнева ми. Той ме беше излъгал, манипулирал и позволил на безмилостен бюрократ да използва ДНК-то ми за тайни експерименти, но в него имаше нещо повече. Дон беше защитил войниците, които работеха за него, а не ги беше експериментирал и убивал като Мадиган. След като Брамс беше изобретен, Дон се отказа от фармацевтични патенти за неизброими милиони, защото отказа да пусне лекарството в публичното пространство. Когато Мадиган повдигна идеята си за насилствено развъждане, Дон го уволни и го пазеше от мен. Години по-късно, когато разкрих, че съм влюбена във вампир, Дон позволи на Боунс да се присъедини към екипа. След това излъга началниците си за договора ми за прослужено време, за да мога да напусна, когато животът ми пое в друга посока, да не говорим за всички случаи, когато използваше влиянието си, когато вампирските конфликти ме поставяха на лошата страна на закона.
Добрите му дела може и да не надвишават лошите, но най-големите престъпления на Дон се случиха, докато той все още беше с погрешното убеждение, че всички вампири са зли. През тийнейджърските си години и в началото на двайсетте аз също бях извършила някои ужасни неща под влияние на това погрешно схващане. В годините след това се опитах да компенсирам това, както и Дон по свой собствен начин.
Дори и да не го беше направил, той не заслужаваше тази съдба. Един ден аз щях да си отида, а той все още щеше да бъде прикован между един свят, в който не можеше да премине, и един свят, в който не можеше да се върне. Неволно или не, това се дължеше на мен – наказание, което далеч надхвърляше престъпленията му.
Над всичко останало Дон беше семейство. С недостатъци, почти до степен на съкрушение, но все пак семейство. Може и да не съм в състояние да му простя днес, но в крайна сметка ще го направя. Семейството беше твърде ценно, за да го захвърля, ако имаше дори шанс за помирение.
Дон доказа това, когато най-накрая даде своя отговор.
– Не си прави труда да се заиграваш с патриотизма ми, Кат. Страната ми вече е загубена за мен, но ако това ще ти помогне за нещо, което така или иначе си решила да направиш… Е, тогава ме заведи при него. Ще видя какво мога да направя.
Назад към част 26 Напред към част 28
