ДЖАНИН ФРОСТ – Нагоре от гроба ЧАСТ 28

Глава 26

Мадиган разпозна Дон. Веднага щом го видя, издаде развълнуван писък:
– Дони! – Чичо ми изсумтя – или от съчувствие към това, в което се беше превърнал заклетият му враг, или от отвращение към ужасния прякор.
Нямаше значение. Дони си беше Дони и си остана Дони, ден и нощ, докато Мадиган бълнуваше за безсмислени неща, като например колко е тъжен, че сладоледът тук е ужасен (не беше; вкусовите рецептори на Мадиган обичаха само сурово месо, факт, който умът му още не беше проумял) или как иска да играе на двора (не се случи; не искахме да изяде съседите на Менчерес). След първите няколко дни на безсмислие, което измъчваше черепа, нямаше да си правя труда да подслушвам, освен ако от време на време, като светкавица в затъмнена стая, не изскачаше нещо ясно.
– Много съм недоволен от напредъка им, Дони – беше казал Мадиган на другия ден. – Досега трябваше да са успели да възпроизведат нейната ДНК.
– Искаш да кажеш, на Крауфийлд? – Дон отговори с внимателно неутрален тон.
– Нейната също. – Мадиган звучеше намусено. – Но след седем години – нищо! Не мога да си слагам всичките яйца в една кошница… хехе. Яйца. Трябва да чакам с години за още от тях…
Въпреки че Дон се опита да го върне към темата, Мадиган се отклони от яйцата, за да бъде отново гладен, а щом това се случи, нищо друго нямаше значение. Когато приключи с яденето, той заспа. Доколкото знам, сега той спеше, докато смучеше палеца си. Не можех да кажа, защото никога не съм влизал в стаята му за заключване. В разбитото му съзнание бях станала синоним на Боунс, а Боунс предизвикваше хлипащ, несвързан ужас.
Дон обаче сякаш успокояваше Мадиган, понякога като другият мъж си спомняше за минали жестокости.
– Откраднах ти работата, след като умря – каза вчера Мадиган с радостен шепот. – Откраднах и войниците ти. Скоро и те ще са мъртви.
Преди Дон да успее да отговори на това, Мадиган започна да играе на „Аз шпионирам“. Това не би трябвало да отнеме много време, тъй като стаята му беше бетонна без прозорци, но Мадиган я разтегли с часове. Ако Дон беше солиден, можеше да си удари главата в стената, само за да блокира безкрайното говорене. Исках да го направя, и то само след двайсет минути.
Истината беше, че нямах какво друго да правя. Тейт, Иън и Фабиан все още не бяха намерили Кейти. Нямах представа как едно дете без пари и без опит в нормалния свят може да избегне двама вампири и един призрак, но тя го беше направила. Хората на Менчерес все още не бяха открили нищо на изпържените твърди дискове, така че и там нямаше следи, които да преследват. Боунс едва издържаше да бъде под един покрив с Дон, камо ли да слуша как той и Мадиган си говорят глупости с часове, така че не можех да го помоля да ме замести. Освен това малкото разумни брътвежи, които Мадиган казваше, вероятно щяха да накарат Боунс да го пребие отново.
След шест дни, в които не научихме нищо повече от това, което вече знаехме, ми беше писнало. Мадиган изглеждаше мъртва следа за извличане на информация за сенчестия му поддръжник, но може би имаше нещо друго, което можехме да направим, за да открием Кейти. Познавах човек, който беше много добър в проследяването на паранормална дейност, а като бонус не беше член на нито един род на немъртви.
Ето как с Боунс се озовахме на Comic Con в Сан Диего.
Бях виждала много необичайни неща през живота си, но тази феерия от научна фантастика и фентъзи все още успяваше да ме изненада. Нека си го кажем направо: трупове, превърнати с магия в неубиваеми убийци, бледнеят до това да се търкаш с Върколака, Зена, Чубака, Жокера, Жената чудо и облечената в железни бикини принцеса Лея – и то само докато чакахме на опашката, за да получим значките си.
След като влязохме в огромния комплекс на няколко нива, си проправихме път през още хиляди хора, облечени като любимите си герои от филми, телевизионни предавания, видеоигри или комикси. Някои костюми бяха прости, като например боядисване на тялото, а други бяха толкова сложни, че имаха работещи роботизирани аксесоари.
– Аз съм вампир – казах на Боунс, а гръмотевичният фонов шум ме накара да крещя дори с неговия слух. – Никой няма да забележи.
– Вероятно не – помислих си, че отговори той, но не можех да бъда сигурна. От близката будка започна да се разнася ексклузивен трейлър на филм. Ако това не беше достатъчно, мигновените възгласи и аплодисменти заглушиха всичко останало.
Може и да нямах нужната отдаденост, за да прекарвам часове в гримиране и протезиране, за да приличам на любимия си измислен герой, но идеята да оставя грижите си зад гърба, като се преоблека като някой друг за един следобед, определено ми допадаше. Да го направя с над сто хиляди съмишленици сигурно допринесе за това, че енергията в залата беше почти осезаема. Чувствата ми се раздвижиха от карнавала от гледки, миризми, звуци и непрекъснат контакт с хората, които се разминаваха с нас по пътя си към панелите, щандовете, автографите или изложбите. От бръмченето, което започна да се генерира под кожата ми, почти бих се заклела, че това място е свръхестествена гореща точка.
За съжаление, не бяхме тук, за да получим контактно опиянение от цялата тази неистова енергия. Трябваше да намерим репортера, а според текста му той се намираше в раздела за видеоигри.
Достатъчно лесно, само че между нас имаше еквивалент на осем футболни игрища, пълни с фенове и изложители. Трябваше или да се покажем като вампири, прелитайки над всички, или да се провираме през хората колкото се може по-бавно и учтиво.
Избрахме второто, въпреки че тук летенето можеше да се приеме като леко забавен трик. Отне ни повече от трийсет минути, докато стигнем до зоната за видеоигри, а след това трябваше да търсим сред тълпите от хора там. Най-накрая, към задната стена, видях един строен, пясъчнокос мъж, чиято набола брада по лицето придаваше по-груб вид на естествено момчешката му външност. Слава богу, че не се беше маскирал с костюм; нямаше как да проследя хората по миризмата в тази обонятелна шведска маса.
– Тими! – Изкрещях.
Съседът ми от студентските ми години не вдигна поглед. В края на краищата аз бях само един повишен глас сред хиляди. Още няколко минути учтиво бутане по-късно и най-сетне го достигнахме.
– Защо, по дяволите, не ни посрещна отвън? – Бяха първите думи на Боунс.
Тими се стресна от твърдия му тон. След това ме погледна и сви рамене, сякаш си спомни, че никога не съм позволявала на Боунс да го нарани.
– Аз съм на работа тук. Освен това си мислех, че това ще ти хареса. Скоро започва панелът на „Истинска кръв“.
– Наистина? – Изригнах.
Повдигнатото чело на Боунс ме накара неохотно да добавя: – Не сме тук за забавление. Дойдохме да те попитаме дали ще ни помогнеш да намерим някого.
Усмивка дръпна устните на Тими.
– Не че не ми е приятно да те виждам, Кейти, но можеше да ме попиташ това с SMS.
– Няма да записваме нищо от това в писмен вид – казах малко мрачно. – Или да се доверяваме по телефона.
– А, свързано с паранормални явления. – Тими направи снимка на някой, който минаваше покрай него, след което остави фотоапарата да виси на каишката на врата му.
– Безопасно ли е да се говори на обществени места?
– На това място? Да. Всеки, който чуе, няма да повярва на нито една дума – отвърна пренебрежително Боунс.
Вярно, но досега тук бях виждала само хора. Срам. На немъртвите им липсваше добре прекарано време.
– Ако ти помогна да намериш този човек, имам ли право да съобщавам за нещо от него? – Попита Тими с глас, изпълнен с надежда.
– Не просто не, а по дяволите не – казах твърдо аз.
Той въздъхна тежко.
– Ти си гадна, Кейти.
– Ти наистина ли си мислиш това? – Попитах, като се усмихвах.
Тими се усмихна в отговор.
– Съжалявам. Понякога забравям, че си… знаеш.
– Трябва да намериш момиче на възраст около десет години – заяви Боунс, пристъпвайки към работа. – Започни със слуховете за дете със светещи зелени очи или с телата на хора със счупени вратове, които за последно са били видени с малко момиченце.
Устата на Тими се отвори. След това се загледа в нас.
– Изгубили сте малък вампир? – „Защо ви е нужна МОЯТА помощ, за да я намерите?“ Мина през ума му.
– Не можем да помолим нормалните си съюзници, защото не искаме хората в нашия свят да знаят за нея. – Хванах ръката му, а усмивката ми изчезна. – Не мога да обясня защо, но те биха я убили, Тими. Или ще я използват, за да се случат наистина ужасни неща.
От мислите му личеше, че е заинтригуван, но и колеблив. Трябваше да си намери още една работа като фотограф на свободна практика, за да си плати наема този месец. Освен това беше малко гадно да разследва нещо, за което не можеше да каже на никого…
– Ще ти дадем двайсет и пет хиляди долара като хонорар – каза Боунс и замрази мислите на Тими в един хор от ДА! – И още двадесет и пет, ако информацията ти ни доведе до момиченцето.
– Кога да започна? – Успя, зашеметен да заекне Тими.
Боунс скъса каишката около врата на Тими с едно небрежно движение, като изпрати камерата на пода.
– Сега, няма да имаш нужда от това повече.
Знаехме, че Тими е добър. Беше докарал главоболия на Дон, а след това и на Тейт, когато продължаваше да разкрива паранормални тайни пред обществеността чрез своя разследващ електронен вестник. Освен това заслужаваше доверие, както беше доказал преди повече от година, когато го привлякохме за помощ при проследяването на разбойнически духове. Когато напуснахме Калифорния, имах големи надежди, че в крайна сметка ще успее да надуши следите на Кейти.
Това, което не очаквах, беше текстът само два дни по-късно:
– Провери за твоя пакет в източната част на Детройт.
– Уау, Тими смята, че има следа, и то никъде близо до мястото, където са търсили Иън и Тейт – казах на Боунс.
Той погледна текста.
– Източната част на Детройт е едно от най-престъпните места в Америка.
Колкото и да е странно, той прозвуча одобрително и в емоциите ми се промъкнаха нотки на възхищение.
– Радваш се, че едно малко момиченце е самотно в този район, защо?
– Там е по-безопасно – отвърна Боунс, извивайки вежди. – Може да избира между хиляди изоставени сгради в район, където хората не ти се бъркат в работата и където случайното тяло на някой, който се опита да се гаври с нея, няма да предизвика обществен интерес.
Толкова хладнокръвно логичен анализ. Боунс трябваше стотици години да се бори за живота си, за да мисли по този начин. Кейти беше само на десет, но демонстрираше същия манталитет, ако беше избрала Детройт по тези причини, а не беше попаднала там случайно.
– Ако е било умишлено, това също показва сдържаност от нейна страна – продължи Боунс. Този път нещо ледено се допря до емоциите ми. – Това е добре. Има по-малък шанс да се наложи да я убием, ако е склонна да остане скрита.
В продължение на няколко секунди не можех да говоря, съзнанието ми отхвърляше, че той наистина е казал такова нещо.
– Трябва ли да бъде убита? – Повторих накрая. – Ти луд ли си?
Погледът, който ми хвърли, беше толкова смразяващ, че ми напомни, че Боунс е бил наемен убиец почти два века преди да се запознаем.
– Опасността от войната не е намаляла заради възрастта и. Това е причината, поради която съм готов да оставя Кейти жива, ако тя ни позволи да я скрием до края на живота и. В противен случай, от наша или от чужда ръка, тя ще трябва да умре.
Изражението ми сигурно предаваше категоричния ми отказ, защото той ме хвана за раменете и почти ме разтърси.
– Отвратително ми е, но ти знаеш, че съм прав! Превърнала си се в пълен вампир, защото самата възможност да добавиш атрибути на гул към полувампирската си природа едва не предизвика война. Кейти е тази добавка и ако това някога стане общоизвестно, тя ще започне войната, от която всички се страхуваме. Или ще бъде убита, за да я спре.
– Но не е нужно да остане скрита завинаги – прошепнах аз, все още разсъждавайки над мрачното бъдеще, което Боунс бе очертал за детето. – Когато порасне достатъчно, тя може да избере да се превърне в единия или другия вид…
– Твърде късно е – каза Боунс с далеч по-мек тон. – Кейти вече е комбинация от вампир и гул. Загубата на човешката и същност няма да я унищожи, а само ще я увеличи.
Нямах думи, с които да опровергая това. Твърде добре си спомнях стотиците загинали, когато в началото на въстанието на видовете вампири без господар започнаха да ги изтребват. После още стотици, и от двете страни, които загинаха при потушаването на конфликта. Боунс беше прав; само моята промяна беше спряла тези стотици да се превърнат в милиони, тъй като десет процента от световното население беше немъртво. Това, както и нелекото ни примирие с новата кралица на гулите, Мари Лаво, която вече беше заявила, че ако ние не спрем тази нова заплаха, тя ще го направи.
Поех си накъсано дъх, по-скоро заради познатото действие, отколкото заради надеждата, че то ще ме успокои.
– Прав си. – Проклет да си, Мадиган! – Най-доброто, на което Кейти може да се надява, е скрит живот. Може би няма да е твърде ужасен. Поради това, че нейната демонично подобрена кръв е наркотик за вампирите, Денис също трябва да се крие.
Боунс ме пусна, като само погледът му приковаваше моя, докато говореше.
– И ако се окаже невъзможно да се скрие, няма да можем да я предпазим от това, което ще се случи по-нататък.
Изпуснах дъха си с горчива въздишка.
– Не. Предполагам, че няма да успеем.
Кейти беше един живот срещу милиони. Няколко милиона, като добавим и факта, че хората щяха да бъдат съпътстващи жертви, ако вампирите и гулите някога влязат в тотална война. Не само щяхме да се борим с враговете си, опитвайки се да я запазим жива. Щяхме да се борим и със съюзниците си. Щях да направя всичко по силите си, за да предотвратя жертването на младото момиче в името на по-голямото добро, но както доказва дългият ми списък със съжаления от миналото, понякога най-доброто от мен не е достатъчно добро.
Моля те, Боже, нека този път да е достатъчно добро.
Менчерес се възползва от този момент, за да влезе в стаята. Със своите уши на прилеп той щеше да чуе всичко, което бяхме казали, но не изказа никакви аргументи, а това приличаше на пълно съгласие.
– Възстановихме някои данни – заяви той. – Елате и вижте.

Назад към част 27                                                                    Напред към част 29

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *