Глава 1
Игнорирането на призрак е много по-трудно, отколкото си мислите. Като начало, стените не пречат на вида им, така че макар да затворих вратата пред призрака, който се мотаеше пред къщата ми, той ме последва вътре, сякаш беше поканен. Челюстта ми се сви от раздразнение, но започнах да разтоварвам покупките, сякаш не бях забелязала. Твърде скоро приключих. Да съм вампир, женен за друг вампир, означаваше, че списъкът ми с покупки е доста кратък.
– Това е нелепо. Не можеш да продължаваш да ме отбягваш завинаги, Кат – промълви призракът.
Да, призраците също могат да говорят. Това ги правеше още по-трудни за игнориране. Разбира се, не помагаше и фактът, че този призрак беше и мой чичо. Жив, мъртъв, нежив… Семейството има свойството да ти влиза под кожата, независимо дали го искаш, или не.
Пример за това: Въпреки клетвата ми да не говоря с него, не можех да се въздържа да не му отговоря.
– Всъщност, тъй като никой от нас не остарява, мога да правя това завинаги – отбелязах хладнокръвно. – Или докато не ми изясниш всичко, което знаеш за онзи гадняр, който управлява стария ни отбор.
– Мадиган е този, за когото дойдох да говоря с теб – каза той.
Изненадата и подозрението накараха очите ми да се стеснят. В продължение на месеци чичо ми Дон отказваше да разкрие каквото и да било за новия ми враг, Джейсън Мадиган. Дон имаше предистория с бившия агент на ЦРУ, който беше поел тактическото звено, в което работех, но беше премълчал подробностите, дори когато мълчанието му означаваше, че Мадиган едва не беше довел до убийството на мен, съпруга ми и други невинни хора. А сега беше готов да разкаже? Трябваше да се случва нещо друго. Дон беше толкова патологично потаен, че разбрах, че сме роднини, едва четири години след като започнах работа за него.
– Какво? – Попитах без предисловия.
Той дръпна една сива вежда – навик, който не можеше да наруши дори след като загуби физическото си тяло. Освен това изглеждаше облечен в обичайния си костюм и вратовръзка, въпреки че умираше в болнична престилка. Бих си помислила, че това са спомените ми, които диктуват как изглежда Дон, ако не броим стотиците други призраци, които бях срещала. В задгробния живот може и да няма търговски центрове, но остатъчната самооценка беше достатъчно силна, за да накара другите да виждат призраците така, както те виждаха себе си. В живота си Дон беше образ на перфектно поддържан шестдесет и няколко годишен бюрократ, така че така изглеждаше и в смъртта.
Също така не беше загубил нищо от упоритостта, която се криеше зад тези очи с цвят на бронз – единствената обща физическа черта, която имахме. Малиновата ми коса и бледата ми кожа идваха от баща ми.
– Притеснявам се за Тейт, Хуан, Дейв и Купър – заяви Дон. – Напоследък не са се прибирали по домовете си, а както знаеш, не мога да вляза в комплекса, за да проверя дали са там.
Не изтъкнах, че вината е на Дон, че Мадиган знае как да защити сграда от духове. Тежките комбинации от марихуана, чесън и горящ градински чай щяха да държат настрана всички, освен най-силните призраци. След като миналата година един призрак едва не уби Мадиган, той беше оборудвал старата ни база с богати запаси от трите вида.
– Откога не си ги виждал?
– Три седмици и четири дни – отговори той. Може и да имаше недостатъци, но Дон беше педантичен. – Ако само един от тях отсъстваше толкова дълго, щях да предположа, че е бил на работа под прикритие, но и тримата?
Да, това беше странно дори за членове на таен клон на Националната сигурност, който се занимаваше с непослушни членове на обществото на немъртвите. Когато бях член на екипа, най-дългата работа под прикритие, на която бях ходила, беше единадесет дни. Непокорните вампири и духове обикновено посещаваха едни и същи места, ако бяха достатъчно глупави, за да се държат така, че да привлекат вниманието на правителството.
Все пак не исках да предполагам най-лошото. Телефонните обаждания бяха извън възможностите на Дон като призрак, но аз нямах такива пречки.
Извадих мобилния телефон от кухненското чекмедже и набрах номера на Тейт. Когато се включи гласовата му поща, затворих слушалката. Ако нещо се беше случило и Мадиган беше отговорен, щеше да проверява съобщенията на Тейт. Нямаше нужда да му подсказвам, че се оглеждам.
– Няма отговор – казах на Дон. После оставих този телефон настрана и извадих от чекмеджето друг мобилен телефон, като набрах следващия номер на Хуан. След няколко позвънявания мелодичен испански глас ме инструктира да оставя съобщение. Не го направих, отново затворих слушалката и посегнах към друг телефон от чекмеджето.
– Колко такива имаш? – Промърмори Дон, поглеждайки над рамото ми.
– Достатъчно, за да докарам на Мадиган мигрена – казах със задоволство. – Ако проследява обажданията, няма да открие местоположението ми в нито един от тях, колкото и да му се иска да знае къде съм.
Дон не ме обвини, че съм параноик. Веднага след като пое старата работа на чичо ми, Мадиган даде да се разбере, че се е заел с мен. Не знаех защо. По това време вече се бях оттеглила от отбора и доколкото Мадиган знаеше, в мен вече нямаше нищо специално. Той не знаеше, че превръщането от полувампир в пълен вампир е довело до неочаквани странични ефекти.
Телефонът на Дейв също отиде направо на гласова поща. Както и този на Купър. Обмислях да ги потърся в офисите им, но те бяха вътре в комплекса.
Мадиган можеше да има достатъчно подслушвателни устройства по тези линии, за да ме открие, независимо от това как съм уредила пренасочването на сигналите от тези телефони.
– Добре, сега и аз се притеснявам – казах накрая. – Може би е време да се отбия в къщата на Мадиган, за да си поговорим.
– Не се притеснявай – отвърна чичо ми. – Той рядко напуска комплекса.
Това също беше новина и само засили тревогата ми.
– Тогава, когато Боунс се прибере, ще измислим начин да разгледаме по-отблизо комплекса.
Дон ме изгледа твърдо.
– Ако Мадиган е направил нещо с тях, той ще очаква да се появиш.
За пореден път челюстта ми се стисна. По дяволите, ще се появя. Тейт, Дейв, Хуан и Купър не бяха просто войници, с които се бях сражавала години наред, когато бях част от екипа. Те бяха и мои приятели. Ако Мадиган беше отговорен за това, че им се е случило нещо лошо, скоро щеше да съжалява.
– Да, ама ние с Боунс имахме няколко месеца относително спокойствие. Предполагам, че е време отново да съживим нещата.
Котаракът ми Хелсинг скочи от скута ми в същия момент, в който въздухът се зареди с малки, невидими течения. Емоциите се преобърнаха през подсъзнанието ми. Не мои собствени, но почти толкова познати за мен. Миг по-късно чух скърцането на гуми по снега. Докато вратата на колата се затвори, Хелсинг вече беше на вратата, а дългата му черна опашка потрепваше от нетърпение.
Останах на мястото си. Една котка, чакаща на вратата, ми беше достатъчна, благодаря. Съпругът ми Боунс влезе вътре с полъх на студен въздух. Снегът от късната пролетна буря го покриваше, така че изглеждаше като посипан с пудра захар. Той потропваше с крака, за да изхвърли снега от ботушите си, което накара Хелсинг да отскочи със съскане.
– Явно смята, че първо трябва да го погалиш, а после да се занимаваш със снега – казах аз.
Очи, толкова тъмни, че бяха почти черни, срещнаха моите. Щом го направиха, забавлението ми се превърна в женска признателност. Бузите на Боунс бяха зачервени и цветът подчертаваше безупречната му кожа, изваяните черти и чувствено пълната му уста. После свали палтото си, разкривайки индигова риза, която прилепваше към мускулите му, сякаш се наслаждаваше на тях. Черните джинси бяха прилепнали на правилните места, подчертавайки стегнатия корем, силните бедра, а когато се обърна, за да окачи палтото си, и дупето, което можеше да се превърне в произведение на изкуството. Когато се обърна обратно, леката му усмивка се превърна в знаеща усмивка. Още емоции обгръщаха подсъзнанието ми, докато ароматът му – богата смес от подправки, мускус и изгоряла захар – изпълваше стаята.
– Липсвах ли ти, котенце?
Не знаех как успя да накара въпроса да прозвучи неприлично, но го направи. Бих казала, че английският акцент помага, но най-добрите му приятели бяха англичани и техните гласове никога не превръщаха вътрешностите ми в желе.
– Да – отговорих аз, станах и се приближих до него.
Той ме гледаше, без да помръдне, когато плъзнах ръцете си нагоре, за да ги завържа зад врата му. Трябваше да се изправя на пръсти, за да го направя, но това беше нормално. Това ни сближи, а усещането за твърдото му тяло беше почти толкова опияняващо, колкото и вихрите на желанието, които се извиваха около емоциите ми. Харесваше ми, че усещах чувствата му, сякаш бяха мои собствени. Ако бях разбрала, че това е едно от предимствата на превръщането ми в пълноправен вампир, може би щях да съм променила статута си на полукръвна още преди години. Тогава главата му се спусна, но преди устните му да се докоснат до моите, се отвърнах.
– Не и докато не кажеш, че съм ти липсвала – подиграх се аз.
В отговор той ме вдигна, като хватката му лесно овладя подигравателните ми борби. Гладката кожа срещна гърба ми, докато ме поставяше на дивана, а тялото му беше барикада, която не исках да измествам. Ръцете му се настаниха около лицето ми, придържайки ме с притежание, докато зелено изпълваше ирисите му, а от зъбите му се изплъзваха кътници.
Моите се удължиха в отговор, притискайки се към устните, които разтворих в очакване. Главата му се наведе, но той само прокара устата си по моята с мимолетна ласка, преди да се засмее.
– Двама могат да играят на дразнене, любима.
Започнах да се боря сериозно, което само накара смеха му да се задълбочи. Високият брой на убийствата ми, ми беше спечелил прозвището Червения жътвар в света на немъртвите, но дори преди изненадващите нови сили на Боунс не бях в състояние да го надмина. Единственото, което правеше моето мятане, беше да го притискам към себе си по най-еротичния начин – затова и продължавах да го правя.
Ципът на пуловера ми се спусна докрай, без ръцете му да се отдръпнат от главата ми. Дрехите ми представляваха по-голямата част от практиката му с младата му телекинеза. След това предната закопчалка на сутиена ми се отвори, оголвайки по-голямата част от гърдите ми. Смехът му се смени с ръмжене, което предизвика вкусни тръпки в мен. Но когато копчетата на тъмносинята му риза се отвориха, цветът и ми напомни за очите на Тейт и за новината, която трябваше да му кажа.
– Нещо се случва – казах задъхано.
Белите зъби проблеснаха, преди Боунс да спусне устата си към гърдите ми.
– Колко клиширано, но все пак вярно.
По-низшата част от мен прошепна, че мога да отложа този разговор с час, но загрижеността за приятелите ми го зашлеви. Поколебах се мислено и хванах с шепа тъмнокафявите къдрици на Боунс, като издърпах главата му нагоре.
– Говоря сериозно. Дон дойде и ми предаде тревожна информация.
Сякаш му трябваше секунда, за да вникне в думите, но след това веждите му се вдигнаха.
– След всичкото това време той най-накрая ти каза какво е крил за Мадиган?
– Не, не е казал – казах, като този път наистина поклатих глава. – Искаше да ми съобщи, че Тейт и останалите не са се прибирали повече от три седмици. Опитах се да им звънна на мобилните телефони и получих само гласови съобщения. Всъщност това ме разсея да притисна Дон за миналото му с Мадиган.
Боунс изсумтя, а кратката струя въздух кацна в чувствителната долина между гърдите ми.
– Умният гад знаел е, че ще стане. Съмнявам се, че е било случайно, че ти е дал тази информация, докато ме е нямало.
Сега, когато загрижеността за приятелите ми не беше на първо място в съзнанието ми, се съмнявах, че и това е било случайно. Дон беше ходил достатъчно често в къщата ми, за да знае, че Боунс излиза за няколко часа на всеки няколко дни, за да се нахрани. Аз не ходех с него, тъй като моите хранителни нужди бяха другаде. Вътрешно се проклех. Да разбера дали приятелите ми са добре, все още беше от първостепенно значение, но също така и да разбера какво знае Дон за Мадиган. За чичо ми сигурно е било монументално да го държи в тайна, дори когато в резултат на това не си говорехме месеци наред. В края на краищата, аз не бях само единственото семейство, което беше останало на Дон – като вампир, аз бях и един от малкото хора, които можеха да го виждат в новото му призрачно състояние.
– С чичо ми ще се справим по-късно – казах аз и с въздишка отблъснах Боунс. – В момента трябва да намерим начин да влезем в стария ми комплекс, който да не включва и двамата да се озовем в затворническа килия за вампири.
Назад към част 2 Напед към част 4
