Глава 37
Менчерес ни върна в Чикаго, но не в голямото имение, което споделяше с Кира. Щом достигнахме покрайнините на мегаполиса, се спуснахме в задната част на двуетажна църква.
Беше доста след полунощ, така че вътре нямаше запалени светлини. Целият шум от околните сгради обаче правеше невъзможно да се различи дали е празна. Може и да беше късно, но някои части на Чикаго все още бяха много будни, а ние се намирахме точно извън най-оживения район на града.
Боунс премести пакета, който държеше, и последва Менчерес до страничната врата. С това колко бързо ни беше запратил Менчерес тук, не успях да потвърдя кой е в палтото, защото вятърът беше изтръгнал думите ми. Сега въпросът се изстреля от мен като куршум от пистолет.
– Това е Денис, нали?
Страничната врата се отвори и Менчерес влезе вътре. Боунс ме погледна назад, като се колебаеше.
– Да.
Облекчението превърна коленете ми в желе. Радостта ме държеше изправена, а тревогата накара стомаха ми да се свие. Все още можех да видя две различни части под палтото, което Боунс държеше.
– Това е Денис? – Каза недоверчиво Тейт.
Иън изпусна тихо свиркане.
– Прав си, Чарлз ще те убие, и то само ако тя се върне от това. Ако не го направи, той ще те държи жив, за да може да те измъчва десетилетия наред.
Страхът за най-добрата ми приятелка накара гласа ми да потрепери, а не загрижеността за предсказанието на Иън.
– Може ли тя да се върне от това? Разбира се, други демони казваха, че само костите на братята могат да ги убият, но обезглавяването убива сто процента от останалата част от населението.
– Предполагам, че скоро ще разберем – промълви Боунс.
След това изчезна вътре през същата врата, през която беше влязъл и Менчерес. Последвах ги, твърде притеснена за Денис, за да коментирам иронията, че са избрали църква, за да проверят дали някой, белязан с демонична същност, може да възкръсне.
В задната част имаше малка кухня, три кабинета и тоалетна. Менчерес и Боунс минаха покрай всички тях и влязоха в главното светилище през една странична врата. Ароматът на свещи, тамян и политура за дърво парфюмираше въздуха. Витражите, които ограждаха горния периметър на светилището, превръщаха обикновената светлина от улицата в лилави, сини, кехлибарени и изумрудени лъчи. Цветовете осветяваха празните пейки, хоровата част и кръста, който висеше отпред и в центъра над олтара.
Кейти стоеше под него, заобиколена от Горгона, Кира и един човек, който изглеждаше смътно познат. Не отделих на никого от тях и втори поглед, защото не можех да откъсна очи от дъщеря си. Тя беше жива. Цяла. Не наранена. Докато я гледах, ме обзе желанието да я прегърна, докато се въртя в безумно щастливи кръгове – и желанието да падна на колене, докато ридая от благодарност към Бога.
И двете действия щяха да я разтревожат. Тя вече беше направила огромни крачки, като стоеше там, вместо да избяга или да се опита да прободе някого, и да ме види как изпадам в истерия едва ли щеше да е успокоително.
Вместо това се усмихнах, докато се приближавах с бавни, отмерени стъпки.
– Здравей, Кейти. Виждам, че си се запознала с моите приятели.
Онези цветни оттенъци затанцуваха по лицето и, докато правеше крачка към мен, а главата и беше наклонена настрани.
– Останах с тях, както ми поръча – каза тя с високия си, музикален глас.
Както бях наредила? Преди да успея да попитам какво има предвид, Тейт мина покрай мен и спря, когато видя Кейти. По изражението му на поразен от гръм, той не беше повярвал на това, което му казахме за Денис до този момент.
– Кейти – въздъхна той със същия благоговеен шепот, който повечето хора използват, когато са в църква. После падна на колене, а широките му рамене започнаха да треперят от ридания.
Очите и се разшириха и тя погледна зад себе си. Да, разтревожена, точно както си бях помислила. Побутнах Тейт, като му прошепнах:
– Събери се, плашиш я – като същевременно запазих усмивката на лицето си.
Боунс осигури достатъчно разсейване, когато постави обемистото палто на най-близката пейка. Когато отлепи окървавения плат, не бях единствената, която изтръпна от това, което се намираше отдолу.
Точно копие на главата на Кейти лежеше върху дребното, стройно тяло. Малките, бледи ръце се сгъваха върху нея, което почти създаваше впечатление, че двойникът без глава я е притиснал към гърдите си.
Колкото и да беше обезпокоителна гледката, повече ме разстрои фактът, че в оголените тъкани нямаше и намек за регенерация. Денис не се беше излекувала от ужасяващото нараняване.
Боунс имаше същото притеснение.
– Натаниел – каза той стегнато, – защо все още не и е пораснала нова глава?
Натаниел. Сега си спомних; грамадния червенокос мъж беше много по-възрастният роднина на Денис. Някога и той е бил белязан от демоничната същност, поради което не се е състарил през изминалия век.
– Колко време мина, откакто това се случи? – Попита Натаниел, като звучеше по-скоро странно, отколкото загрижено.
– Близо два часа – каза Боунс.
Логично знаех, че е прав, но ми се струваше, че са минали само минути, откакто бяхме напуснали книгохранилището. Емоциите действаха като своеобразна машина на времето, забавяха го или го превъртаха напред, в зависимост от обстоятелствата.
– Защо това прилича на мен? – Попита Кейти с много спокоен тон.
Потиснах стенанието си. Толкова се бях притеснила за Денис, че не се бях сетила да защитя погледа и. Един ден на работа и вече бях ужасна майка, позволявайки на детето си да гледа обезглавено тяло.
– Мисля, че трябва да отидем в другата стая – започнах аз.
– Тя е променяща формата си – прекъсна ме Боунс, отговаряйки на въпроса, вместо да се занимава с това, което Кейти е видяла. Може би защото все още беше пиян от демонична кръв.
Когато Кейти продължи да се взира, Боунс уточни.
– Променящите форми могат да се превръщат във всичко, което видят или си представят. Тъй като хората са те преследвали, тя е избрала твоята форма. Това позволи на Горгона да те отведе, без те да разберат, че си си тръгнала.
– Защо тя ми помогна? – Зачуди се тя.
Отговорих на това, като гласът ми звучеше емоционално.
– Защото е моя приятелка и знаеше, че не искам да умреш.
За най-кратък миг лицевата маска на Кейти се пропука по начин, който никога не бях виждала преди. Устата и бавно се изви в несигурна усмивка.
– Измамата ти беше брилянтна – каза тя на своя твърде официален език.
Ужасен майчински момент номер две: Не можах да се накарам да кажа на Кейти, че не съм знаела за подмяната на Денис до последните секунди преди мечът на Тонос да замахне. Не само че щях да призная, че не съм била в състояние да изпълня обещанието си да я предпазя само няколко минути след като съм го дала, но и Кейти ми се беше усмихнала. Щях да излъжа, за да получа още една такава.
– Благодаря ти – казах, борейки се с поредното желание да я прегърна.
Твърде бързо усмивката и избледня.
– Но сега, след като е мъртва, трябва да я прибереш, преди да е започнала да мирише.
Помръкнах, както от студената аргументация, така и от страха, че може да е права. Мили Боже, моля те, нека Денис се върне от това! Това, което беше направила, надхвърляше границите на приятелството – и на смелостта. Не можех да понеса, че може да си е отишла завинаги от безкористната си постъпка. Дори само тази мисъл ме караше да искам да плача над останките и, докато в мен не остане нищо.
– Не „тя“ – казах хрипливо. – Тя, Кейти. Тя.
Предстоеше ни тежка битка, за да депрограмираме цялото безсъвестно обучение на Мадиган. Кейти беше на седем години и броят на труповете и можеше да е десетки, но някъде вътре в тази преждевременно остаряла войнствена черупка се криеше едно малко момиченце. Трябваше само да отлепя пластовете, за да я открия.
– А Денис не е мъртва – добавих аз с бърза мислена молитва да съм права. – Тя ще се върне от това.
Кейти изрази съмнението си с бавно, тържествено примигване.
– Тя ще се върне, хлапе – съгласи се Натаниел, а увереният му тон беше балсам за страховете ми. – На мен ми се случи същото веднъж и ето ме тук, цял и невредим. Тя ще се оправи. Ще видиш.
Иън хвърли сардоничен поглед към кръста над нас.
– По-добре се надявай, че някой слуша, приятелю, иначе щом Чарлз пристигне, всички сме на…
– Напълно наясно – прекъснах го, като го погледнах. – Напълно наясно съм колко ужасна ще бъде загубата и.
Иън изхърка.
– Езикът ми е най-малката ти грижа, жътварке.
Вярно, но…
– Всеки трябва да започне отнякъде, Иън.
– Тихо. Усещам нещо.
Гласът на Менчерес проряза църквата и привлече всички погледи към него. При сериозното му изражение се напрегнах. Дали някой от членовете на Съвета или Пазителите на закона ни беше проследил тук?
След това пукот върна погледа ми към пейката и аз си поех ужасено дъх. Обезглавената глава на Не-Кейти се сви, кожата и тъканта се изпариха със същата скорост, с която се изпариха и тези на Трейв, когато го прободох за втори път в окото. Тази корона от мръсна кестенява коса също се промени, завивайки се в небитието, сякаш бе изгорена от невидими пламъци. След секунди от него остана само гол череп. Изтръгнах вик, когато с трясък той се взриви в себе си, разпръсна се, докато не остана само малка купчинка прах.
– Не – прошепнах аз. – О, Денис, не!
Нещо пулсираше над останките без глава, сивкаво на цвят и толкова бързо, че ми напомни за Остатъците по време на убийствена лудост. После се промени, стана бледорозово, вместо пепеляво, и експлодира над тази малка, безжизнена форма като вълна след вълна от бушуващ прибой. Вместо да се свие, тялото на не-Кейти набъбна, увеличавайки се, докато дрехите, които бяха провиснали от излишната материя, сега се опънаха и стегнаха.
Не си спомням да съм се движила към нея, но някак си стоях над пейката и гледах невярващо надолу, докато сатенът с цвят на махагон сякаш се разливаше от зейналата дупка във врата и. Последва бледо кълбо, което се разширяваше като балон под свободно течаща чешма. Още едно размазано движение и чертите на лицето станаха различими сред платното на новата кожа. Точно в момента, в който горното копче се откопча от окървавената и риза, от тялото и, което се изпълни до нормалните си, извити пропорции, тъмните мигли се разтвориха, разкривайки лешникови очи, които ми намигнаха.
– Кат – изръмжа Денис. – Дали… се получи?
Паднах на колене и от мен се изтръгна щастливо ридание. Това беше единственият отговор, на който бях способна.
Назад към част 38 Напред към част 40
