ДЖАНИН ФРОСТ – Нагоре от гроба ЧАСТ 4

Глава 2

По времето, когато работех за правителството, проектирах системата за сигурност, която защитаваше оперативната база на екипа ни. Не беше достатъчно, че сградата беше старо бомбоубежище на ЦРУ с четири от петте си нива под земята. Освен това имаше и сензори, които следяха района на една миля във всички посоки, и имам предвид във всички. Ако глутница плъхове прокопаеше тунел твърде близо до някое от подземните нива, това щеше да задейства няколко аларми.
А Мадиган беше дори по-параноичен от мен. Ето защо двамата с Боунс се намирахме на четири мили от базата и я разглеждахме през бинокъл от височината ни на едно дърво. Отвън тя приличаше на невзрачно частно летище, което беше на ръба на затварянето. Вътре се намираше един от най-силните тактически екипи в страната, да не говорим за тонове секретна информация. Средностатистическият човек нямаше представа, че споделя планетата с немъртвите, и точно така нашето правителство възнамеряваше да го запази.
През повечето дни бях съгласна с тази политика „невежеството е блаженство“. Днес обаче тя усложняваше нещата.
– Да си го кажем направо, имаме само една игра – казах аз, като сложих бинокъла си. – Дон каза, че Мадиган няма да излезе скоро, не можем да щурмуваме мястото, без да убием невинни хора, и няма начин да се промъкнем, без да ни хванат.
Боунс изпусна сумтене.
– Тогава ти се иска да звъннеш на камбаната?
Погледнах го твърдо.
– Точно това възнамерявам да направя.
Тъмните вежди се вдигнаха за миг, после той сви рамене.
– Поне ни дава елемент на изненада.
След това пусна бинокъла и извади мобилния си телефон, пишейки нещо твърде бързо, за да мога да го прочета.
– Какво е това?
– Застраховка – отвърна той. – Ако до шест часа не изпратя на Менчерес друг SMS, той ще дойде за нас.
Погледнах назад към сградата с вътрешна тръпка. Толкова за загрижеността ми за невинните минувачи. Менчерес не само беше вампирската версия на дядото на Боунс и съуправител на двете им огромни линии – той беше и най-могъщият вампир, който някога бях срещала. Нищо нямаше да остане на мястото си, ако той дойдеше тук, за да ни измъкне.
– Да се надяваме, че Мадиган се чувства сговорчив – казах аз, като се опитах гласът ми да бъде лек.
Боунс заклещи мобилния си телефон между два клона и скочи надолу, приземявайки се на краката си с повече грация от ягуар.
– Съмнявам се, но чудесата не спират.

– Тя е тук?
Беше почти смешно да чуеш шокирания тон в другия край на линията. Не можех да видя лицето на охранителя през тъмно затъмнената му козирка, но в гласа му също се долавяше ясна нотка на изненада.
– Да, сър. Тя и другият вампир.
Боунс се усмихна, необезпокояван от всички оръжия, насочени в негова посока. Точно толкова бяха насочени и към мен. Похвала за охраната, че не е сексистка.
Дълго мълчание, след което гласът на Мадиган се върна на линията, като този път звучеше лаконично.
– Пуснете ги вътре.
Боунс и аз преминахме през следващите пет контролни пункта без инциденти, преди най-накрая да стигнем до главната сграда. Когато широките метални врати на комплекса се затвориха зад нас, се надявах, че звукът от заключването е нова функция за сигурност, а не опит на Мадиган да ни хване в капан. Това нямаше да предвещава нищо добро за съдбата на приятелите ми, да не говорим за служителите вътре.
Още охранители с каски ни придружиха до офиса на Мадиган, не че беше необходимо. Можех да се ориентирам и със завързани очи, тъй като това беше офисът на чичо ми. Мадиган не си бе губил времето да се настани тук, след като пое властта.
Човекът, чието минало беше толкова неясно, че чичо ми отказваше да разкрие какво знае за него, стана от мястото си, когато влязохме. Мадиган не беше учтив – това беше, за да добави сила към кинжалите, които погледът му мяташе в наша посока.
– Имате поразителна наглост.
Повдигнах рамене.
– Бих казала, че сме у дома, но…
Оставих изречението да увисне. Боунс го подхвана веднага.
– Знаеш, че не можем да те търпим, така че защо се преструваш, че това е социален разговор?
Или Мадиган помни характерната прямота на Боунс, или не му пукаше за обидата. Не можех да кажа кое от двете, тъй като не чувах мислите му зад песента на Бари Манилоу, която повтаряше в главата си. Мразех Мадиган, но трябваше да му призная за защитата, която беше разработил срещу вампирското четене на мисли. Никой не можеше да се промъкне покрай досадните мантри, които той избираше. След това, с блясък в очите, който изглеждаше твърде доволен за моя вкус, той махна към столовете срещу бюрото си.
– Казах ти, че ще те арестувам, ако някога се върнеш, но така се случи, че трябва да обсъдим някои неща.
Той имаше работа с мен? Любопитството ми попречи да поискам да разбера къде са Тейт и останалите. Първо щях да видя какво има в ръкава си Мадиган. Боунс остана на мястото си, но аз седнах и изпънах краката си почти безгрижно, докато разглеждах тънкия, очилат мъж срещу мен.
– Стреляй.
Лека усмивка разтегли устата на Мадиган, сякаш той обмисляше другата възможност зад тази директива.
– Последния път, когато бяхте в кабинета ми, ми каза да прочета личното ти досие. Послушах съвета ти.
Смътно си спомнях, че му казах да направи това, за да разбере, че чичо ми някога е бил също толкова недоверчив към вампирите, колкото и Мадиган. Дон преодоля предразсъдъците си, но Мадиган никога нямаше да промени враждебното си отношение към моя вид, не че вече ме интересуваше.
– Ами – отвърнах аз с безучастно мърморене.
– Когато го направих, открих нещо интересно – продължи той, преди да свали очилата си, сякаш за да ги провери за власинки.
– Какво? – Попитах, без да си правя труда да прикривам отегчението в гласа си.
Той вдигна очи и синият му поглед заблестя.
– Напуснала си, преди да изтече срокът на службата ти.
Сега изхърках от забавление.
– Трябваше да прочетеш по-внимателно тези файлове. Дон се съгласи да съкрати срока на службата ми, ако Боунс направи вампири от войниците, които избере. Изпълнихме ангажимента си, когато Боунс превърна Тейт и Хуан. Това, че Дейв беше върнат като вампир, беше бонус.
– Това беше сделката, която Дон поиска от началниците си, но молбата му беше отхвърлена. – Мадиган ме дари с кратка, самодоволна усмивка, докато си слагаше очилата. – Според американското правителство все още ти остават пет години активна служба, които трябва да изпълниш, и за разлика от покойния ти чичо, аз няма да фалшифицирам документи, за да те освободя от нея.
Бях твърде шокиран, за да отговоря, но смехът на Боунс наруши тишината.
– Сигурно ми се присмиваш. Очаква ли се от мен да знам какво означава това? – Попита хладнокръвно Мадиган.
Боунс се наведе напред, всички следи от смях изчезнаха.
– Позволи ми да бъда по-ясен: Ако си мислиш, че ще принуждаваш жена ми да работи за теб, не знаеш с кого се ебаваш.
Дали имаше предвид себе си или мен, не знаех и най-накрая намерих гласа си.
– Получаваш похвала за това, че разказа най-добрия виц, който съм чувала през цялата година, но не съм в настроение да играя игри. Дойдохме, за да разберем къде са Тейт, Дейв, Хуан и Купър. От това, което чух, те не са се прибирали у дома от седмици.
– Защото са мъртви.
Умът ми веднага отхвърли плоско изречените думи, поради което не скочих напред и не разкъсах гърлото на Мадиган на място.
– Две шеги. Ти си на гребена на вълната, но търпението ми се изчерпа. Къде са?
– Мъртви.
Този път Мадиган произнесе думата с нещо близко до удовлетворение. Бях се изправила на крака, със зъби, готови да разкъсат плът, когато Боунс ме дръпна назад с толкова силна хватка, че не можех да я разкъсам дори в състояние на ярост.
– Как? – Попита спокойно Боунс.
Мадиган погледна скришом към хватката, която Боунс държеше върху мен, преди да отговори. – Бяха убити, докато се опитваха да унищожат вампирско гнездо.
– Трябва да е било доста голямо гнездо.
Мадиган само сви рамене.
– Както се оказа, да.
– Искам телата им.
Мадиган показа по-голяма изненада, отколкото беше, когато се нахвърлих върху него.
– Какво?
– Телата им – повтори Боунс, а тонът му се втвърди. – Сега.
– Защо? Ти дори не харесваше Тейт – измърмори Мадиган.
Убийствената ми мъгла се разсея. Той се бавеше, което означаваше, че по всяка вероятност лъже за смъртта им. Потупах ръката на Боунс. Той ме пусна, но едната му ръка остана на кръста ми.
– Чувствата ми са без значение – отвърна Боунс. – Аз ги създадох, така че те са мои, а ако са мъртви, значи нямаш повече полза от тях.
– Каква възможна употреба ще имаш ти? – Поиска Мадиган.
Тъмното му чело се повдигна.
– Не е ваша грижа. Аз чакам.
– Тогава добре, че не остаряваш – изсумтя Мадиган, докато се надигаше от стола си. – Телата им бяха кремирани и пепелта им изхвърлена, така че не е останало нищо, което да ти дам.
Ако Мадиган искаше да повярваме, че са мъртви, значи трябва да са в сериозна беда. Дори и Мадиган да не е стоял зад това, той явно е възнамерявал да ги остави на произвола на съдбата.
Аз нямах намерение да го направя.
Нещо в погледа ми сигурно го разтревожи, защото той погледна наляво и надясно, преди да хвърли ръка в посока на Боунс.
– Ако не възнамеряваш да я оставиш да довърши мандата си, тогава и двамата можете да се измъкнете. Преди да я вкарам в затвора за неизпълнение на служебните задължения, дезертьорство и опит за нападение срещу мен.
Очаквах, че Боунс ще му каже къде да отиде, ето защо бях зашеметен, когато той само кимна.
– До следващия път.
– Какво? – Избухнах. – Няма да си тръгнем без повече отговори!
Ръката му се стегна на кръста ми.
– Ще си тръгнем, Котенце. Тук няма нищо за нас.
Погледнах Боунс, преди да насоча вниманието си към тънкия, по-възрастен мъж. Лицето на Мадиган беше пребледняло, но под тежкия аромат на одеколон не миришеше на страх. Вместо това синият му поглед беше предизвикателен. Почти… смел.
Боунс отново затегна хватката си. Случваше се нещо друго. Не знаех какво, но се доверявах на Боунс достатъчно, за да не сграбча Мадиган и да не започна да късам истината от него, както ми се искаше. Вместо това се усмихнах достатъчно, за да оголя зъбите си.
– Съжалявам, но не мисля, че с теб ще имаме здравословни работни отношения, така че ще трябва да откажа предложението за работа.
В коридора се чуха множество стъпки. Миг по-късно на вратата се появиха тежко въоръжени охранители с каски. По някое време Мадиган сигурно е натиснал безшумната аларма – подобрение, което беше инсталирал след предишното ми посещение в кабинета му.
– Излезте – повтори Мадиган.
Не си направих труда да отправям заплахи, но единственият поглед, който му хвърлих, говореше, че това не е приключило.
Проследиха ни от комплекса чак до дървото, където Боунс беше оставил мобилния си телефон. След като го прибра, се изстреляхме във въздуха. Отне ни час да се носим из небето, преди да изгубим хеликоптера. Боунс можеше да го разбие, но аз нямах нищо против пилота, освен раздразнението от уменията му за маневриране. След като се уверих, че сме изгубили опашката си, се спуснах в близкото поле и се приземих със силен тътен.
Боунс падна на земята до мен, без да покаже дори огънато стръкче трева. Някой ден щях да се справя с това грациозно приземяване. Засега се стараех да не оставям малък кратер след себе си.
– Защо пуснахме Мадиган толкова лесно? – Бяха първите ми думи.
Боунс избърса праха от мръсотията, която бях изхвърлил с удара си.
– Телекинезата ми не е достатъчно силна, за да спре всички оръжия.
Смехът ми беше по-скоро невярващ, отколкото забавен.
– Мислеше си, че стражите ще са по-бързи от теб?
– Не и те – каза Боунс твърдо. – Автоматичните картечници в стените от двете ни страни.
– Какво? – Задъхах се.
После си спомних как Мадиган беше погледнал вдясно и вляво от нас, когато се канех да го атакувам. Бях си помислила, че се оглежда с тревога. Очевидно не беше така. Нищо чудно, че не миришеше на страх.
– Откъде знаеш? – Попитах.
– Стаята миришеше на сребро и пушек, макар че не се виждаше нищо, а освен това текстурата на стените срещу бюрото му се беше променила. Погледът му към тях, когато се почувстваше застрашен, само го потвърди.
Тук си мислех, че тихата аларма е била единственото допълнение на Мадиган към кабинета му. Бележка към себе си: Обръщайте повече внимание на заобикалящата среда.
– Защо не ги е използвал? Винаги ни е смятал за заплаха, а сега, когато знаем, че лъже за момчетата, е и прав.
Изражението на Боунс беше студено съзерцателно.
– Може би не е бил сигурен, че тези оръжия ще са достатъчни, но по-показателно беше как се опита да те принуди да работиш за него. Той те иска за нещо, Котенце, което означава, че му трябваш жива. Новите мерки за сигурност са били само ако не е имал друг избор.
Мълчах, докато усвоявах това. Откакто се срещнахме за първи път преди няколко месеца, Мадиган беше проявил необичаен интерес към мен и той не беше от ласкавите. Каквото и да искаше, то щеше да завърши със смъртта ми, в това не се съмнявах. Единственото, в което не бях сигурна, беше какво се надява да постигне преди това.
Той нямаше да има възможност да разбере. Щом разбера какво се е случило с приятелите ми, щях да убия Мадиган.
– А сега какво? – Попитах, като мислено се подготвях за предстоящия път.
Боунс ме погледна премерено.
– Сега проследяваме чичо ти и го принуждаваме да ни разкрие тайната, която толкова много се опитва да запази.

Назад към част 3                                                                  Напред към част 5

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!