ДЖАНИН ФРОСТ – Нагоре от гроба ЧАСТ 7

Глава 5

Думата „не“ се надигна в мен, почти опарила вътрешностите ми с искането да бъде изказана. Поредната пукнатина в щитовете му ми позволи да усетя яростта, която обхвана Боунс, макар че единственият видим знак беше мускулът, който потрепна в челюстта му.
– Защо? Какво искаш от ловеца на вещици? – Попита той с възхитително спокойствие.
Очите и сякаш заблестяха с вътрешни светлини.
– Това не е твоя грижа.
– Притеснително е, когато тоя мерзавец ме поби на кол, накара съучастника си да застреля най-добрата ми приятелка и, о, да, ме запали – казах кисело.
Крамер беше направил и повече, но изброяването на всичките му злодеяния щеше да отнеме твърде много време. В живота си беше убиец и превръщането му в призрак не го спря. То само му даде възможност да продължи терора си в продължение на векове. Почти бяхме умрели, когато хванахме Крамер в капан, а сега Мари искаше мястото на килията му? Ако някога го пуснеше на свобода, Крамер щеше да дойде направо при мен. В най-добрия случай един ден щях да погледна надолу и да видя сребърен нож да стърчи от гърдите ми. В най-лошия случай… ами, предпочитам сребърния нож.
От блясъка в погледа на Мари се виждаше, че тя знае всичко гореизброено, макар че нейните призрачни шпиони очевидно не бяха открили килията на Крамер.
– Цената ти е твърде висока – каза Боунс с равен тон.
– Нуждата ти от отговори от този друг призрак сигурно я надвишава, иначе нямаше да дойдеш – беше незабавният отговор на Мари.
Спомените за последния път, когато видях Крамер, ме накараха да споря. Да дадеш на един смъртоносен противник владението на друг беше равносилно на това винаги да имаш зареден пистолет, насочен към сърцето ти.
Все пак това, с което се сблъскваха приятелите ми в момента, можеше да бъде и по-лошо.
– Готово.
Погледът на Боунс се насочи към мен. Протегнах ръка.
– Тя е права. Това, което Дон знае, ни е по-необходимо, отколкото да запазим местоположението на Крамер в тайна.
– Дон? – Малка усмивка докосна устните на Мари. – Чичо ти е призракът, който продължава да изчезва от теб?
– Ти познаваш семейството. – Тонът ми беше отсечен. – Винаги е болка в задника.
Боунс се вгледа в Мари. Изражението му не разкриваше нищо, а емоциите му бяха заключени, така че ако не застанех пред него, не можех да определя какво и казваше мълчаливо. Мари обаче изглежда знаеше. Тя се взираше в него по същия непоколебим начин, преди да наклони глава в леко кимване. След това безсловесната им размяна приключи.
– Клетката на Крамер е заровена в подземния магистрален канал под старото комбинирано преливно съоръжение в Отумва, Айова – заяви Боунс. – Ако тя бъде пробита по някакъв начин, Крамер ще може да избяга.
По чертите на Мари премина доволно изражение. За пореден път се притесних какво иска да направи с призрака. С късмет кралицата на вуду просто искаше да притежава един от най-прочутите ловци на вещици в света – ирония, която можех да оценя, като се има предвид омразата на Крамер към всичко женско и магическо. От друга страна, кога за последен път съм вярвала в нещо толкова просто като късмет?
– Изпълнихме задълженията си, Величество – каза Боунс с равен тон. – Ваш ред е.
Почукването на Боунс се разнесе по вратата. След миг над лая на Декстър се чу:
– Кой е там? – На Тайлър.
– Собственикът на тази проклета къща.
Вратата се отвори и разкри усмихнатия Тайлър.
– Твоето жилище всъщност има стил. И е точно в сърцето на Френския квартал! Кажи ми още веднъж защо живееш в онази колиба в гората…
Той спря да говори, когато видя, че не сме сами. Боунс избута Тайлър настрани, за да позволи на Мари и на мен да влезем. Можехме да направим това още на гробището, но не мислех, че Тайлър ще ми прости, ако го лиша от шанса да се срещне с идола си. Сега, след като се бяхме договорили за условията, той щеше да е в безопасност.
– Маджестик, това е нашият приятел Тайлър. Тайлър, запознай се с мадам Лаво.
Погледът на Мари се плъзна по Тайлър с учтива незаинтересованост.
– Бонжур.
Тайлър се взираше в нея, а устата му се отваряше и затваряше. В продължение на няколко секунди той дори не дишаше. Единственият път, в който го бях виждала толкова втрещен, беше когато се запозна с Иън.
– Госпожо – затюхка се най-накрая той. – За мен е чест.
Устните на Мари се изкривиха и тя ми хвърли поглед, който, ако беше някой друг, щях да се закълна, че е хумористична версия на: Най-после някой, който ме оценява.
После протегна ръка. Тайлър я хвана, но не я стисна. Той се поклони над нея с повече формалност, отколкото го смятах за способен.
Кралице моя – казаха с благоговение мислите му.
Целувач на дупета – не отговорих на глас.
За моя изненада Мари стисна ръката на Тайлър, а изражението и стана замислено.
– Ти имаш сила, значи трябва да си медиумът, за който съм чувала.
Усмивката на Тайлър беше мигновена.
– Чувала си за мен?
Тя издърпа ръката си.
– Занимавам се с това да знам за всеки, който може успешно да призовава духове.
Ако беше спечелил от лотарията, не мислех, че Тайлър може да изглежда по-щастлив. Боунс обаче се зае с работата ни.
– Имате ли нужда от нещо, преди да продължите, Величество?
Тя хвърли поглед из салона, като се спря на урната, която Тайлър постави на масичката за кафе.
– В нея ли е прахът на чичо ти?
При кимването ми Мари изпусна леко сумтене.
– Тогава това ще е лесно.
Тя отиде и седна на дивана, който беше най-близо до урната. Боунс и аз останахме там, където бяхме, а Тайлър започна да рови в куфара си.
– Ето, госпожо – каза той и извади дъската си за спиритически сеанси.
Тя го погледна пренебрежително, преди да посегне към урната.
– Това не е необходимо.
Щом пръстите и докоснаха пепелта, ледено течение премина през стаята, толкова внезапно и рязко, сякаш бяхме попаднали в центъра на снежна буря. Преди още да успея да потреперя, чичо ми стоеше в центъра на стаята, материализиран достатъчно, за да видя, че посивялата му коса е разрошена, сякаш е бил издърпан толкова силно откъдето и да е, че е разбъркал характерната си прическа.
– Какво, по дяволите става? – Поиска той от Мари. После видя мен, Боунс и Тайлър.
– Не пак ли това – промълви Дон, като започна да избледнява по краищата.
В един момент Мари седеше на дивана, а около нея нямаше нищо повече от копринени мебели. В следващия момент тя беше обгърната с ореол от сенки, които надаваха разкъсващ костите вой, докато се скупчваха върху чичо ми. Не я видях да дава кръвта, която беше катализатор за призоваването на Остатъците, но затова пък имаше игла, скрита в пръстена си. Едно малко пробождане и беше достатъчно, за да използва най-смъртоносното си оръжие.
Силата, която излъчваха Остатъците, се разкъса по кожата ми и ме накара да направя инстинктивна крачка назад. Едва чух въздишката на Тайлър над виковете на чичо ми, когато тези прозрачни форми започнаха да го прорязват, сякаш бяха стомана, а той – течност.
– Ето. – Гласът на Мари се промени, южняшкият ритъм се замени със странно ехо, което звучеше сякаш хиляди хора говорят едновременно. – Задавайте въпросите си. Той няма да отиде никъде, докато го държат.
Говорех през шока от това, което беше направила.
– Отзови ги. Не това искахме.
Мари вдигна вежди.
– Как иначе си мислиш, че ще осигуря чичо ти? Да го помоля хубаво да остане на място?
– Не сме ти казвали да го измъчваш! – Избухнах, вината ме връхлетя при новите писъци на чичо ми.
– Сключих сделка, за да гарантирам, че този призрак ще отговори на въпросите ви, и винаги държа на думата си. Колкото по-дълго чакаш да ги зададеш, Жътварке, толкова по-дълго чичо ти ще страда.
По-нататъшните спорове щяха да бъдат безполезни. Сега единственият човек, който можеше да спре това, беше Дон. Погледнах умолително чичо си, докато се приближавах.
– Кажи ни какво знаеш за Мадиган. Моля те.
Тялото му се огъна и потрепери, докато тези форми безмилостно продължаваха да го разкъсват. Боунс погледна настрани, а устата му се стегна. Много добре знаеше през какво преминава чичо ми.
– Как можа да ми направиш това, Кат?
Мъчителното обвинение разкъса сърцето ми. Не исках това! Беше твърде безполезно да го изрека. Освен това, макар че не това исках, Дон беше признал, че е осъдил Тейт и останалите на сигурна смърт. Ако само ни беше казал истината, нищо от това нямаше да се случи.
– Това няма значение – принудих се да кажа. – Отговори на въпроса или Остатъците ще продължат да те разкъсват, докато не остане нищо друго освен ектоплазма.
Това беше лъжа. Не можеш да убиеш това, което вече е мъртво, както често се оплаквах, докато преследвах Крамер, но Дон не знаеше това.
– Тогава ще умра – изхриптя той, а думите му бяха прекъснати от болка. – По-добре… така.
Дори сега не искаше да разкрие тайната си? Разочарованието ме накара да прехапя устните си, за да не му изкрещя. Не бях усетила как се появяват кътниците ми, но от мигновения вкус на кръв, те бяха излезли.
– Не бъди глупак – рязко каза Боунс. – Остатъците се хранят с болка, така че с увеличаването на страданието ти се увеличава и силата им да причиняват още.
– Неее.
Чичо ми произнесе думата с такова отчаяние, че контролът ми се счупи. Не можех да понасям да го виждам в този вид, а и не можех да го накарам да спре, както ми напомни настръхналото изражение на Мари.
– Кажи ми какво, по дяволите, е направил Мадиган, Дон! Точно сега!
– Генетични експерименти!
Устата ми се сви при отговора. Дон също, преди още един писък да я превърне в агонизиращ рев. Освен болката, в чертите на лицето му проблясваше и нещо друго. Изненада, сякаш не можеше да повярва, че ми е отговорил с истината.
– Какви генетични експерименти? С хора ли? – Настоя Боунс.
Единственият му отговор беше стон, последван от поток от проклятия. Отново се озовах в ситуация, в която прехапвах устните си от неудовлетвореност. Проклетото упорство на Дон.
– Отговори му – изревах аз.
– Не само хора – каза Дон, преди на лицето му да се появи поредното изражение „Какво, по дяволите?“.
Мари започна да се хили.
– А, разбирам.
Аз не го разбрах. Единственият път, в който бях успявала да принудя духовете да правят това, което искам, беше когато във вените ми течеше гробната сила на Мари, но тя отдавна се беше изчерпала.
– Искаш ли да информираш останалите? – Попитах твърдо.
Погледът и беше равен на нетърпение и забавление.
– Как така толкова много от моя вид се страхуват от теб, когато си толкова наивна?
Преди да успея да изръмжа в отговор, тя продължи.
– Той умря, докато ти все още притежаваше моите сили, нали? И ти плачеше, когато духът му напусна тялото му?
Не оцених тона и „не е ли това очевидно“?
– Нима всеки не плаче, когато негов близък умре?
– Мамбос не го прави – каза тя, използвайки думата, с която ме нарече, когато разбра, че поемам сили, след като пия кръв на немъртви. – Не, освен ако не искат човекът да остане.
– Но той не остана – казах аз, а гневът от болката на Дон изостри думите ми. – Той умря.
– И все пак той е тук – отвърна Мари с движение на пръстите си към Дон. – Призрак. Или по-точно, твоят призрак.

Назад към част 6                                                                   Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *