ГЛАВА 16
Всички коли на туристите бяха влезли в района заедно със собствениците си, но както се оказа, колата на полицая не беше единствената на паркинга. Едно блестящо черно ферари беше паркирано точно пред входа на замъка на Скоти.
– Деметриус – промълвих аз.
Трябваше да е неговото. Само той и Обливион бяха преминали през портала, а Обливион превръщаше всичко, до което се докоснеше, в лед, така че не можеше да управлява този или който и да е друг автомобил. От любопитство опитах да отворя вратата. Беше отключена, а ключовете лежаха на пътническата седалка, не по-малко. Устните ми се изкривиха в неприятна усмивка.
Високомерието на Деметриус не познаваше граници, но в случая това беше добре. Разбих страничните огледала и огледалото за обратно виждане, след което се обърнах към бащата, който чакаше на вратата с Ейдриън, прострян на чаршаф зад него.
– Промяна в плановете – обявих аз. – Ти няма да дойдеш с мен. Вместо това ти и семейството ти ще вземете колата на полицая. Тръгвайте към най-близкия град, а след като стигнете там, се отървете от колата.
– Б-но… – Заекна той. – По-безопасно е да си сам. Демоните идват за нас – отвърнах аз. – Освен това Ейдриън ти каза да не се обаждаш в полицията, но ти го направи и заради това едва не го убиха. Ще го компенсираш, като направиш точно това, което ти казвам. А сега ми помогни да го кача в колата. – Двамата родители хванаха единия край на чаршафа, а аз – другия. Заедно го използвахме като носилка, за да пренесем Ейдриън до колата. Помогна ми това, че Деметриус беше достатъчно груб да паркира на място за инвалиди точно до входа. Помогна и това, че беше избрал да се вози със свален покрив на кабриолета Ферари. Благодарение на това успяхме да го качим на пътническата седалка много по-лесно, отколкото ако маневрирахме около покрива. Все пак се стрясках при всяко сътресение и блъскане. Не беше нужно да съм лекар, за да знам, че преместването на човек с рана от куршум е много опасно, но престоят тук беше още по-опасен. След като Ейдриън се настани, се обърнах към семейството.
– Вземете децата си и си тръгнете сега, и не казвайте на никого какво се е случило тук, никога. Във всеки град имат ченгета, а те не обичат да се разчува.
– Няма да кажем нищо – каза съпругата, като погледна нервно мъжа си.
Погледнах остро към двете ѝ малки деца.
– За тяхно добро се надявам да го мислите сериозно. А сега вървете. – След това последвах собствения си съвет и включих Ферарито на задна скорост. Дори с нормален натиск върху педала на газта, колата се изстреля назад с невероятна скорост, в резултат на което едва не се ударих в стълб за осветление. Погледнах притеснено към Ейдриън. Бях му сложила предпазен колан, което вероятно го беше спасило от удар в таблото от инерцията на колата, но дали внезапното дръпване не беше повредило неща в него, които не можех да видя.
Ако беше така, това беше още една причина да стигнем до маната възможно най-бързо.
С далеч по-малко натиск върху педала на газта изправих колата и излязох на пътя. 267 беше дълъг, самотен участък от магистралата, но в случая това беше добре. Разполагах с бърза кола и без трафик, за който да се притеснявам, и възнамерявах да се възползвам максимално и от двете.
– Дръж се – прошепнах на Ейдриън. – Няма да мине много време. – Единственият му отговор беше тих стон.
Хванах се здраво за волана и дадох повече газ на колата. Тя реагира веднага, като се стрелна по пътя. Карах толкова бързо, колкото се осмелявах по хълмистия терен, като проклинах завоите и липсата на равнина в този участък на пустинята. Този автомобил беше толкова мощен, че една малка грешка от моя страна можеше да доведе до катастрофа, а аз не можех да рискувам това. Освен това, ако не ме лъже паметта, топографията скоро щеше да се изравни.
Тогава можех да настъпя газта и… Изтръгнах вик, когато болката прониза дясната ми ръка. Погледнах я с ужас и видях, че татуировката започва да блести със злато. Въпреки че знаех какво означава това, не можах да се спра да погледна зад себе си.
През бясно разрошената си коса видях стена от мрак, която се втурна към мен, а в средата на този мрак имаше бледо, усмихнато лице. Деметриус не беше чакал минути, за да премисли блъфа на Ейдриън.
С преобразуването на времето от онова царство в това, той трябваше да чака само секунди. Въпреки наближаващия завой, натиснах газта. Задната част на колата се завъртя с ужасяващ трясък, но след това и четирите колела се върнаха на земята. Веднага след това отново натиснах газта. Това беше опасно, но всичко по-малко беше самоубийство. Сенките на Деметриус можеха да разкъсат колата около нас. В края на краищата той едва не ме беше убил в кола, когато се срещнахме за първи път.
Рискувах да погледна отново зад себе си. Вече нямаше смъртоносни сенки или изпито лице, но това не ме накара да се почувствам по-добре. Означаваше само, че демонът трябва да променя тактиката си, тъй като никога нямаше да се откаже, освен ако не бъде принуден. Хванах волана с лявата си ръка, а с дясната започнах да бъркам в джобовете си. Когато напипах няколко твърди предмета, ги сложих в скута си. След това, с бърза молитва това да не е последното нещо, което правя в живота си, подпрях колене на волана и свалих и двете си ръце от него. При тази скорост дори малката промяна в налягането караше автомобила да се отклони встрани. Левият ми лакът се присъедини към коленете ми върху волана, за да го изравня, след което дръпнах светещата, пулсираща татуировка с цялата паника, която имах в себе си. Или агонизиращият ми писък събуди Ейдриън, или това беше прашката, тъй като тя се измъкна и примката проряза кожата му. Той се дръпна и главата му се завъртя, за да потърси опасността. Когато видя, че коляното ми кара с деветдесет мили в час, той грабна волана, въпреки че това означаваше по-голям контакт с нажеженото, осветено въже.
– Деметриус е тук – изпъшках, като страхът измести ужасната болка, която древното оръжие причиняваше. – Той е точно зад нас. – Щом го изрекох, бръсначите се врязаха в главата ми, толкова бързо, че бях заслепена от кръвта, която се стичаше в очите ми, преди да успея да усетя болката.
Ейдриън изкрещя, отклонявайки колата, и още един резец ме улучи в рамото вместо в главата. В този момент осъзнах какво се случва. Деметриус вече не беше зад нас. Беше върху нас. На фона на страха, агонията и паниката ми се засили друга емоция. Гняв. Деметриус беше наредил убийството на родителите ми, беше хвърлил в затвора сестра ми, беше ме заклеймил като убиец и беглец в човешкия свят и се беше опитал да ме убие повече пъти, отколкото можех да преброя. От сега нататък нямаше да му позволя да ми отнеме нищо друго.
– Дръж волана. – Изкрещях, като избърсвах кръвта от очите си. След това, с единия крак все още на газта, поставих твърд предмет в примката на прашката и се завъртях, като щракнах оръжието към сенките, приготвили се над мен за нов удар. Снарядът премина право през тях, но неземен писък ми даде да разбера, че съм отбелязала попадение. Сенките се отдръпнаха и за миг видях демона в тях. Устата на Деметриус беше отворена във вой и от нея се лееше нещо като черна кръв. Със сляп захват забих още един предмет в прашката и го пуснах да полети. Този път сенките се отдръпнаха, преди да успея да ги ударя. Те се завъртяха около колата, като се насочиха към гумите. Завъртането на Ейдриън им попречи да достигнат целта си, но ме блъсна във вратата и свали крака ми от педала. Колата веднага забави ход. Посегнах в скута си, но снарядите вече ги нямаше, разпръснати някъде по пода. Ейдриън беше наполовина върху мен, като държеше колата на пътя, но и ми пречеше да извадя още снаряди от джобовете си. Над нас Деметриус привличаше сенките си навътре, навивайки се за последен, фатален удар, като през цялото време ми се усмихваше с все още изцапана от кръвта му уста. Без да имам какво друго да използвам, изтръгнах огърлицата от гърлото си. Когато смъртоносните сенки се спуснаха, забих големия диамант в нареза на прашката и го хвърлих към демона. Деметриус дръпна сенките си около себе си като щит. Диамантената огърлица изчезна в този мрак и за една спираща сърцето секунда нищо не се случи. След това сенките се взривиха в кълба дим и агонизиращ рев отекна в нощта, толкова силен, че разтърси земята под нас. Ейдриън прокара крака си покрай моя, за да натисне педала на газта. Колата се изстреля напред, като ме запрати към седалката. Кръвта отново замъгли зрението ми от свободно течащите рани на главата, но видях как от небето зад нас падна тяло, а когато се приземи на пътя, не помръдна. Обърнах се, усмихвайки се на Ейдриън, въпреки че се гърчех от болка, а и бях почти сигурна, че ще припадна.
– Най-добрият подарък за рожден ден – успях да промълвя. Нещо голямо и крилато се втурна към нас от противоположния край на пътя. Страхът ме накара да се огледам за нещо, което да хвърля по него, докато не видях червените му светещи очи. Победоносният скок на Брутус около колата ни беше последното нещо, което видях, преди да изгубя съзнание от облекчение, от загуба на кръв или и от двете.
Назад към част 16 Напред към част 18
