ГЛАВА 19
Отец Луис взе една от падналите свещи на олтара, запали я и я свали с нас. Без този единствен трептящ пламък нямаше да можем да видим нищо. Е, повечето от нас не биха могли.
Очите ми вече се приспособяваха към тъмнината. Както бях казала на Коста, способностите ми бяха като мускул; колкото повече ги използвах, толкова повече бяха на разположение, когато имах нужда от тях.
– Що за параклис е това? – Прошепна Жасмин, докато слизахме по стълбите.
Тунелът около нас беше толкова тесен, че ако протегнех ръце, щях да се ударя в стената. Ето защо Брут трябваше да остане горе в параклиса.
Макар че стълбището се спускаше само на около петнайсет метра, нямаше как Брут да се побере в това миниатюрно пространство. Надявах се, че никой от нашата група не страда от клаустрофобия. Дори аз започнах да се чувствам изнервена от тесните помещения.
– Много специален – отвърна отец Луис. Той не звучеше притеснен от обстановката около нас. Всъщност старият свещеник звучеше почти замаяно. – Първоначално идва от френското село Шасе-сюр-Рон. Никой не знае на колко години е параклисът. Някои казват, че е на петстотин години, други – че е на хиляда. – Бях по-изненадана да чуя за първоначалното му местоположение, отколкото за възрастта му.
– Някой е пренесъл цял каменен параклис чак от Франция до тук.
– О, той не е дошъл първо тук – каза отец Луис, което още повече ме изненада. – Първата му дестинация е била Ню Йорк. Останал е там четиридесет години и като по чудо е оцелял след пожар, който изравнил със земята съседния замък. След това параклисът бил наследен от друго семейство и те го пренесли камък по камък дотук.
– Защо някой би пренесъл цял параклис веднъж, камо ли два пъти? – Попита Жасмин, изразявайки собствените ми мисли. – Можеше да се построят няколко нови с много по-малко време, пари и проблеми.
Отец Луис протегна ръка, докосвайки нежно каменните стени.
– Има нещо специално в това място. Ако останеш тук за по-дълго време, ще го усетиш. Нали така, Ейдриън? – Ейдриън все още беше начело на нашата процесия и при това хвърли поглед през рамо към свещеника.
– Не знам дали съм усетил нещо специално, но това е единственото място, на което се връщам, така че предполагам, че това се брои за нещо. – Единственото, което усещах, беше тътенът на свещена земя по сетивата ми, който, макар и по-силен от множеството църкви в кампуса, не беше необичаен.
Може би отец Луис просто романтизираше, защото параклисът имаше толкова необичайна история.
– Как изобщо се стигна до това, че тук долу има хванат демон? – Попитах.
Ейдриън отвори една малка врата в края на стълбището – и нещо ме удари с цял ръст, като ме блъсна обратно в отец Луис и Коста. С инерцията си ги притиснах към стълбището.
– Какво е това, какво е това? – Извика Жасмин.
Огледах се наоколо, зашеметен.
– Не знам. – И аз не знаех.
Не можех да открия причината за силата, която ме беше хвърлила по задник.
Виждах само тъмнина зад малката врата, която Ейдриън беше оставил отворена, докато бързаше към мен. После го усетих; неописуемо притегляне към нещо отвъд тази врата.
Сърцето ми започна да бие и всеки свещен сензор в тялото ми започна да крещи за тревога. Реакцията беше толкова интензивна, че едва забелязах болката, когато прашката започна да свети и да се откача от ръката ми.
– О, Боже мой, тук е – прошепнах аз. После го казах по-силно, тъй като вълнението се смеси с увереността ми. – Жезълът е тук.
– Какво? – Каза с недоверие Жасмин.
Отец Луис, който все още се беше сплескал на стълбището до мен, наведе глава в ужасено благоговение.
– In nominee Patris, et Filli, et Spiritus Sancti – започна да интонира той.
– Уф, всичко друго, но не и това – каза един отвратителен глас със същия демоничен акцент, който имаше Ейдриън.
Главата ми се завъртя. Това не идваше от Коста, който беше по-нагоре по стълбището. Той идваше откъм отворената врата.
– Замълчи, Блинки – изръмжа Ейдриън.
Той притисна главата ми, като изохка, когато напълно разтегнатата прашка се заби в ръката му.
– Добре ли си, Айви? – Всъщност, между прашката и претоварените ми свещени сензори се чувствах така, сякаш ме разделят на две и ме пекат на барбекю.
Въпреки това успях да се усмихна. Бяхме намерили жезъла. Край на безплодното търсене, край на притесненията, че ще попадне в ръцете на демони, край на царствата, поглъщащи невинни хора и места. Щях да започна да танцувам от радост, ако още можех да се движа.
– Добре съм, но имам нужда от помощ, за да стана. – Много нежно Ейдриън ме вдигна на крака.
Коста помогна на отец Луис да се изправи, въпреки че старият свещеник беше паднал върху него, а Жасмин се промуши край тях, за да стигне до мен.
– Сигурна ли си в това – Хей, виж. Не боли, когато го докосна – изненадано каза Жасмин, държейки парче от светещата, златна прашка.
– Хм. – Отговорих зашеметено, като захърках. – Как. – Добавих малко по-красноречиво.
– Свръхестествено заредените предмети реагират само на хора, които могат да използват свръхестествена сила, като теб и мен – отвърна Ейдриън, вдигайки дебело облечените си в ръкавици ръце. Той носеше ръкавици и при първата ми среща с него. Тогава си мислех, че е защото не е искал да оставя отпечатъци, след като ме е отвлякъл. – Но за нормален човек като Жасмин прашката не е нищо повече от обикновено въже – завърши той.
– Но ти не можеш да използваш прашката, Ейдриън. Само аз или потомъкът на Голиат можем, така че защо те изгаря. – Зачудих се.
Изражението на Ейдриън стана засенчено от нещо повече от тъмната ни обстановка.
– Тя е осветена. Моите способности произтичат от противоположни сили, така че всеки път, когато нещо осветено докосне кожата ми, имам неблагоприятна реакция и колкото по-мощен е предметът, толкова по-силна е реакцията. Ето защо винаги нося ръкавици. – Жасмин отвърна поглед, но не и преди да видя как през чертите ѝ преминава познавателен поглед.
Започнах да навивам прашката около ръката си. Нямаше нужда тя отново да се допре до Ейдриън и последвалата рана да бъде поредното напомняне на Жас за произхода му.
Освен това сигурно имам и прилично количество тъмнина в себе си, защото прашката ме изгаряше като огън всеки път, когато се активираше.
– Сигурна съм, че жезълът на Мойсей е тук – казах аз, връщайки се към темата. – Всеки свещен сензор, с който разполагам, звъни насам-натам, така че трябва да е някъде в тази стая.
– Жезълът на Мойсей. – Повтори онзи непознат глас, последван от нисък, презрителен смях. – Кого си довел тук, Ейдриън. Един заблуден търсач на съкровища или един изключителен идиот?
– Доведох последния давидовец – отвърна Ейдриън – и ти си на път да видиш как тя възстановява второто най-почитано оръжие в съществуването.
Назад към част 19 Напред към част 21
