Джанин Фрост – Най-сладкото изгаряне – Книга 2 ЧАСТ 26

ГЛАВА 25

Вдигнах се и Брут започна да ни изстрелва в небето. Макар че бях в трескаво желание да се върна при Ейдриън, имахме нужда от скорост. След като се издигнахме на около стотина етажа, обърнах Брут така, че да има достатъчно място да заобиколи обратно към останките от тълпата, а после дръпнах юздите надолу.
Брут се спусна толкова бързо, че изглеждаше, че земята се втурва нагоре, за да ни посрещне. В последния момент той се изравни и се насочи към тълпата, без дори да се налага да го насочвам.
– Добро момче. – Извиках. – Знаеш точно какво правим. – След това прибрах главата си зад обемистите му рамене така, както беше направил Ейдриън.
В противен случай, с тази скорост, щях да се обезглавя, когато Брут се сблъска с тълпата, а аз исках да се търкалят главите на други хора, не моите. Точно преди да се сблъскаме, хванах Брут колкото се може по-здраво и се задържах с всички сили.
Въпреки това, когато Брут се вряза в слугите и демоните, ударът почти ме събори от гърба му. Кръвта ме опръска, а безбройните удари сякаш дрънчаха в костите ми, когато части от тялото бяха отрязани от черния ефект на крилата му. Ако не му се доверявах толкова много, щях да се притесня, че и Ейдриън неволно щеше да бъде посечен. Но имах доверие на Брут, така че се държах за живота си, докато гаргойлът си проправяше път през тълпата.
Когато излязохме от другата страна, Брут замахна толкова бързо, че краката ми излетяха зад мен. Само хватката ми за юздите ме предпази от изстрелване, а когато се покатерих обратно и видях какво е останало от тълпата, бях зашеметена. Пепелта беше разхвърляна по земята на купчини, които покриваха частите на тялото, които Брут току-що беше отсякъл така безмилостно. Само няколко души бяха останали на крака. Всички останали бяха мъртви и това не беше дело на Брут. Въпреки всички усилия на гаргойла, той можеше да убива само слуги, а тук имаше много повече демони. За миг не разбрах. После чух яростен рев, последван от глас, който познавах твърде добре.
– Казах ти да не го докосваш – изръмжа Деметриус, като сграбчи една от малкото останали фигури.
От ръцете му се забиваха сенки, обхватът им беше нищожен в сравнение с преди, но бледокосият демон в хватката му крещеше.
После в тези малки прободни рани се появиха тъмни, димящи дупки. Те се разрастваха, разпространявайки се по цялото тяло на бледокосия демон, докато не превърнаха крещящия демон в пепел точно пред очите ми. Това отне само секунди и останалите демони си размениха погледи на ужас, преди да побягнат към най-близкия реален шлейф. След това нещо се раздвижи в купчината пепел и части от тела, последвано от звука на Ейдриън, който стенеше. Брут също го чу.
Той предупредително изръмжа и разпери криле в позиция за рязане. След това започна да се запътва към демона.
– Не се приближавай – изръмжа Деметриус, а аз бях толкова шокирана от това, което видях след това, че всъщност дръпнах юздите на Брут, за да го спра. Освен ако не бях халюцинирала, наблюдавах как най-злият демон, с когото някога съм се сблъсквала, внимателно вдигаше от пепелта прегърбената форма на Ейдриън. Той изтри лицето на Ейдриън, разкривайки петна от кръв и повече от няколко прорезни рани. Ейдриън отново изстена, но не отвори очи, а крайниците му имаха онази отпуснатост, която говореше за тежко сътресение или нещо по-лошо.
– Убил си собствения си вид, за да го защитиш – казах аз, все още шокирана до неузнаваемост. – Защо.
Деметриус ме погледна. Обичайната му, отровна омраза бързо изпълни тъмния му поглед, но в мига преди това видях нещо, за което бих се заклела, че е невъзможно от демон. Любов.
Въпреки всички ужасни неща, които беше направил на Ейдриън, и въпреки факта, че Деметриус беше толкова близо до въплъщението на злото, колкото всичко може да бъде, той наистина обичаше Ейдриън.
Ако не бях видяла доказателството за себе си, никога нямаше да повярвам.
– Той е мой син. – Думите се изплюха върху мен, а после гласът му омекна, когато погледна към Ейдриън. – Слугите не могат да го убият, но демоните биха могли, а те не се подчиняваха на заповедта ми да спрат. – Думите му потънаха в съзнанието ми, носейки със себе си осъзнаване, което ме разтърси.
Не исках да го повярвам, но в този момент истината беше твърде очевидна, за да бъде отречена. Откровението на Деметриус, че само демоните могат да убият Ейдриън, само потвърди това, което сега знаех чак до душата си. Деметриус криеше истината наяве всеки път, когато наричаше Ейдриън „моя син“.
– Ти си негов баща – издишах аз. – Истинският му баща. – Деметриус остави Ейдриън на земята и се изправи.
Брут се надигна заплашително, но демонът не помръдна към мен. Вместо това се усмихна, а кичурите на сенките му разрязаха въздуха около него, сякаш копнееха да се впият в плътта ми.
– Единствената причина, поради която те оставям да живееш, е, че Ейдриън се нуждае от мана, а аз нямам такава. – Тонът на Деметриус беше лек, но в погледа му имаше не по-малко омраза. – Така че вземи сина ми и го излекувай, Давидовке. Ще запазя убийството ти за следващия път, когато се срещнем. – С това Деметриус вдигна ръце и неестественият вятър, който се въртеше около кампуса, набра скорост, увеличавайки се, докато не се почувствахме така, сякаш ураган се бе стоварил върху нас. Още по-невероятно беше как черните тунели започнаха да се изтеглят назад, да напускат сградите и да се връщат в сферата, от която бяха излезли. Светкавици разкриха това царство. В него, сякаш гледах през тъмно, замръзнало огледало, зърнах всички сгради, улици и коли, които бяха тук, но там бяха пусти и покрити с лед. След това, с порив на вятъра, достатъчно силен, за да отхвърли Брут няколко метра назад, Деметриус, царството и всички онези навлизащи тунели просто изчезнаха.
Като по поръчка започнаха да се чуват сирените на полицейски и пожарни коли.
Погледнах назад към Ейдриън. Пепелта около него беше изчезнала, както и частите от тялото, които се бяха превърнали в пепел по време на умопомрачителната демонстрация на сила на Деметриус.
Не бях сигурна дали това е трик, или Деметриус наистина ме пуска, за да мога да го излекувам. Нямаше значение. Плъзнах се от гърба на Брут и грабнах някои от камъните, които бурният вятър беше разпръснал по земята.
Ако това беше уловка, щях да съм готова.
С камъни в джоба си и един забит в прашката, се затичах към Ейдриън. Брут ме изпревари там и крилата му образуваха защитен щит около нас, докато коленичих до Ейдриън. Той все още беше в безсъзнание и беше покрит с толкова много кръв и сажди, че трябваше да го пипна, за да преценя коя рана се нуждае от незабавно внимание. Чу се трясък, който ме накара да се дръпна с прашката си в готовност. Облекчението ме изпълни, когато видях, че това не е Деметриус или друг демон, а познат автобус, който караше през паднали клони на дървета, отломки и други боклуци, останали след отстъплението на тунелите на Кралството.
– Качвайте се – подкани ме Жасмин и отвори вратата. После извика: – Ейдриън е паднал. – На Коста и скочи от автобуса. – Мъртъв ли е. – Попита тя, бързайки да се приближи.
Продължих да претърсвам Ейдриън с ръце.
Най-тежките му рани изглежда бяха на главата и една много неприятна рана на корема.
– Не, но е ранен доста лошо.
– Нямаме повече мана – каза Жасмин, казвайки ми нещо, което вече знаех, не че имах намерение да споделя тази информация с Деметриус.
Погледнах към автобуса, после към уличния знак, който неземните ветрове на Деметриус бяха преобърнали.
– Помогни ми да натоваря Ейдриън в автобуса, после ме последвай. Мисля, че знам откъде можем да вземем малко.

Назад към част 25                                                          Напред към част 27

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!