ГЛАВА 27
Ейдриън имаше куп въпроси, на които отговарях, като се опитвах да не лъжа открито. Как се измъкнахме от Деметриус. Какво имах предвид, че Деметриус беше привлякъл царството обратно в себе си. Защо би го направил. Бях безкрайно благодарна, че Коста и Жасмин не бяха станали свидетели на нищо от това, така че обясненията ми, макар и да не бяха пълната истина, останаха неоспорени.
– Деметриус все още не иска да си мъртъв, затова, когато другите демони продължаваха да се опитват да те убият, той изтегли царството обратно, за да ги спре – бях казала, пропускайки решаващата причина. – Освен това сенките му в по-голямата си част са изчезнали, така че не мисля, че се е чувствал готов да се справи с мен с прашката ми и Брут с крилата му гилотина.
Отговорът на въпроса му „Какво е това място.“ беше много по-лесен. След като приключих с обясненията за светлинните царства, той се огледа, а на чертите му се бе отпечатало недоверие.
– Не знаех, че те изобщо съществуват. Никой от демоните никога не е говорил за тях, нито пък някой от слугите. – Изпуснах треперещ смях.
– Допреди малко повече от час и аз не знаех, че съществуват.
– Благодаря ти, че запази това в тайна – каза Ейдриън на Зак, последвано веднага от – И е хубаво, че най-накрая се появи.
– Ако ти не си Древният от дните, не съм длъжен да тичам при теб, когато ме повикаш – отвърна Зак почти безгрижно.
Ейдриън го погледна, преди да върне вниманието си към мен.
– Изненадан съм, че не си могла да видиш проблясъци от тези царства, особено след като можеш да зърнеш демоничните.
– Не – казах аз, като иронията на това ме порази. – Предполагам, че имам достатъчно тъмнина в себе си, за да ме нараняват и свещените оръжия, и да виждам демоничните царства, но не и достатъчно светлина в себе си, за да виждам архонтските царства. Ако нямах прашката, стопена в ръката ми, не бих могла дори да премина в тях.
Ейдриън спря да се разхожда, за да ме хване за раменете.
– Няма значение. Аз ще бъда твоята тъмнина, когато имаш нужда от нея – обеща той с нисък, гърлен глас.
– И аз ще бъда твоята светлина – отвърнах веднага.
Устата му смаза моята в целувка, която приключи твърде скоро.
– Ти вече си – прошепна той, когато вдигна глава. След това ме пусна да се разходи отново и почти го видях как се връща в боен режим. – Трябва да се върнем в кампуса. Трябва да взема табелката от отец Луис, и трябва да вземем Брут.
– Брут е тук – казах аз и показах с жест към високите храсти, в които се криеше гаргойла. – Но си прав, че трябва да се върнем, особено след като имаме много манна, за да помогнем на хората. – Ейдриън погледна бегло остатъците, които все още бяха размазани по корема му.
– Колко ни даде Зак?
– Не е дал. Тя расте по дърветата тук – допълни Коста.
Ейдриън спря по средата на пространството, за да прикове Зак с поглед.
– Наистина. – Попита той със саркастично обвинение.
– Мислите ми са точно такива – промълвих аз, преди да изкрещя: – Брут. – Гаргойлът излезе от храстите, като се размърда и използва крилата си като огромен чадър, за да се предпази от слънцето. – Не се притеснявай, ще се върнем в мрака – казах му, докато започнах да вървя към портата, която водеше към кампуса.
Ейдриън и Брут ме последваха.
Коста също, но когато Жасмин започна да се нарежда, спрях, обръщайки се с лице към нея.
– Не е нужно да идваш. Защо не си починеш малко тук? – Тя издаде възмутен звук.
– Знам, че не мога да се бия като останалите, но ако тунелите на царството са изчезнали, значи и демоните са, така че никой от нас не би трябвало да има нужда. Освен това мога да помогна, като лекувам всички сериозно ранени хора с мана. – Не исках да я обиждам, затова казах:
– Чудесно – набързо и ѝ подхвърлих ризата на Коста. – Добра мисъл. – Тя ме погледна с поглед, който казваше, че знае кога е покровителствана.
– Не съм глупава, Айви. Знам си границите. – Коста се приближи отстрани и сложи непринудено ръка върху раменете на Жасмин.
– Тя е и по-издръжлива, отколкото изглежда. Ти не си единственият човек, когото обучавах, когато живееше в моята къща, Айви. – Кога ли се беше случило това.
През тези два месеца Жасмин и аз на практика бяхме свързани в едно бедро, а не бях виждала Коста да я тренира нито веднъж. Единственият начин да бях пропуснала това беше, ако се бяха измъквали да я обучава, докато аз спя, или може би по време на някое от многобройните ми пътувания до магазина за хранителни стоки… Изведнъж си спомних виновните им изражения, когато бяха скочили от дивана, след като нахлух в автобуса по-рано.
Очите ми се свиха, докато ги гледах. Това ли беше единственото нещо, което криеха от мен. Или имаше нещо повече.
– Чудесно – беше всичко, което казах, но си отбелязах, че по-късно трябва да притисна Жасмин до ъгъла и да разбера дали се случва нещо с нея и Коста.
Не че Коста беше лош човек, но Жасмин беше само на осемнайсет, а Коста беше… ами, много, много по-възрастен. Да, бях пълен лицемер, като позволих разликата във възрастта им да ме засяга, тъй като Ейдриън беше с повече от век по-възрастен от мен, но не можех да се сдържа.
Тя беше малката ми сестра.
Ако аз не се грижех за нея, кой щеше да го направи. Все още се чудех дали между Жасмин и Коста не се е зародило нещо повече от приятелство, когато първо измъкнах Брут през портала. Но когато се сгромолясахме на улицата пред зала „Зилбер“, ужасните последици от царството, което се разля в кампуса, прогониха всичко останало от съзнанието ми.
Пожарните коли бяха подредени на няколко улици и пръскаха вода върху все още тлеещите сгради. Толкова много полицейски коли мигаха с червено-сините си светлини, че над кампуса се появи странен стробоскопичен ефект.
Нови линейки пристигаха толкова бързо, колкото и други си тръгваха, а сирените им почти не се чуваха над също толкова силните викове на пожарните и полицейските коли.
Студентите се бяха скупчили на групички или тичаха наоколо и крещяха имена, докато търсеха изчезнали приятели.
Беше толкова ужасно, че никой не беше забелязал как аз и Брут внезапно се появихме на тротоара. Съдейки по малкото хора, с които установих визуален контакт, те бяха твърде шокирани, за да се поинтересуват, дори ако ни бяха видели да се появяваме от нищото.
Бяхме в светлото царство поне от половин час, но в този край изглеждаше, че са минали само няколко минути, откакто Деметриус беше изтеглил тунелите на царството обратно, така че все още цареше хаос.
– Пази се от демони – казах на гаргойла, като го потупах по крилата. – Аз ще се върна за останалите.
След като върнах всички на тази страна, се разпръснахме: Жасмин и Коста да лекуват ранените, до които парамедиците още не бяха стигнали, а аз и Ейдриън да намерим отец Луис. Първо отидохме в параклиса „Света Йоана“. Покривът имаше огромна дупка от мястото, където Брут си проправи път вътре, за да стигне до мен, но с изненада видях, че вратите на параклиса изглеждаха така, сякаш са били взривени с динамит.
– Блинки – каза Ейдриън като обяснение и ми хвърли бърза, крива усмивка. – Този демон наистина искаше да ме убие. – Като се има предвид, че Ейдриън го беше държал затворен през последните няколко години, не се съмнявах в това.
– Не трябваше да ме изпращаш с Брут – промълвих аз. – Сериозно, Ейдриън, никога повече не го прави.
– Трябваше да го забавя, за да съм сигурен, че ще се измъкнеш – отвърна той без ни най-малък намек за разкаяние.
Спрях бързото ни темпо, за да го хвана.
– Аз не съм същото момиче, което ти спаси преди всички тези месеци. Сега мога да се грижа за себе си, особено със свещеното оръжие в ръката ми. Оставането ти назад можеше да те убие, точно както гмуркането ти в тълпата от демони с Брут едва не те уби. Трябваше само да мина покрай Деметриус и да стигна до архонтската порта и всичко щеше да е наред. Престани да си мислиш, че трябва да ме спасиш, Ейдриън. – Гласът ми омекна. – Спасяването на хора е моя работа, помниш ли? – Изражението му преминаваше между ярост и нежност, докато не бях сигурна дали ще ме целуне, или ще ме разтърси.
– Не мога да си помогна – отвърна той накрая. – Виждам те в опасност и светът ми се стеснява само до една мисъл. Да те опазя. – Звучеше толкова разочаровано, че хванах ръката му и я вдигнах, за да целуна кокалчетата му въпреки цялата мръсотия и кръв по тях.
– Харесва ми, че се чувстваш така – казах с цялата си искреност – но и двамата трябва да разширим световете си отвъд грижата един за друг, ако искаме да спечелим тази война. – Той изглеждаше така, сякаш щеше да каже още нещо, а после устата му се затвори със звучно щракване.
Вместо това той докосна лицето ми с ръка и се обърна.
– Колата на отец Луис все още е на паркинга, значи не е напуснал кампуса – каза той и се върна към задачата ни. – Ще опитам да се свържа с мобилния му телефон. – Ейдриън извади телефона си от джоба на дънките, след което изпсува. – Предполагам, че трябваше да го очаквам. – Беше смачкан, както и напоен от водата в банята ми, неговата кръв и кръвта на кой знае колко слуги и демони, които се бяха опитали да го убият.
Ейдриън все пак се опита да го използва, а после го захвърли, когато екранът дори не се включи.
– Ще вземем един назаем – казах аз и се огледах дали някой от хората край нас има такъв.
– Не си прави труда – отвърна Ейдриън и тръгна към параклиса. – Тук вътре има телефон.
Назад към част 27 Напред към част 29
