ГЛАВА 28
Отец Луис не отговори на мобилния си телефон. Един ридаещ студент го направи и от подробностите, които Ейдриън успя да измъкне от истеричния човек, се отправихме към йезуитската резиденция.
Вече се страхувах от най-лошото, но като видях как вратите на многоетажната сграда са отнесени по същия начин, по който бяха унищожени вратите на параклиса, го потвърдих.
– Блинки е дошъл тук – казах аз, като хвърлих мрачен поглед към Ейдриън. – Мислиш ли, че…
– Да – отвърна той с каменен глас. – Тръгнал е след отец Луис, за да вземе картата. – Не знаех дали резиденцията на йезуитите е била на свещена земя, но когато видях дългата, покрита с лед локва, която се виеше до сградата и продължаваше покрай тези олющени врати, осъзнах, че това няма значение.
Тук се беше разлял тунел от царството, който позволяваше на Блинки и всеки друг демон да имат достъп до него.
Имаше и кръв.
Много кръв и аз се опитах да не стъпвам в багрите, докато влизахме в сградата. Първото нещо, което видях, бяха две момчета, които изглеждаха на моята възраст, прегърнати в ъгъла. Двама полицаи бяха с тях, единият събираше показанията им, а другият отцепваше района около голямата, изподрана купчина в най-голямата локва кръв.
Последните няколко ченгета, които бях виждала, бяха слуги, затова държах ръцете си близо до ножовете, пристегнати под ризата ми, докато се приближавахме. Не бяхме използвали само телефона в параклиса. Бяхме се снабдили и с оръжия от скривалището на Ейдриън в таванското му помещение.
Дясната ми ръка не беше започнала да ме боли или да свети, така че поне изглеждаше, че наблизо няма демони.
– Офицер – каза Ейдриън и се приближи към полицая до локвата кръв. – Трябва да видя този човек. Познавам го. – Полицаят се обърна с лице към Ейдриън. Лицето му беше много бледо, но аз изпитах облекчение, когато в очите му не се появиха неземни светкавици.
Значи е бил човек и просто е бил блед от шока.
– Не е останало много за гледане – отвърна полицаят и поклати глава. – Някой го е заклал. – Затворих очи. Не исках да повярвам, че окървавената купчина на пода е отец Луис, макар дълбоко в себе си да знаех, че е така.
Той беше толкова любезен старец, а сега си беше отишъл, и то по ужасен начин. Това не беше правилно.
– Не някой, а нещо – изведнъж извика един от младите йезуити. – Казах ви, че не беше човек. – Отидох при двамата мъже, като хвърлих на Ейдриън страничен поглед, който се надявах да може да изтълкува.
Едно от тези момчета имаше мобилния телефон на добрия отец и ако Блинки беше взел табелката, сега той беше единствената ни връзка с руните, изписани на нея.
– Тази вечер видях неща, които не могат да се обяснят – казах им, като се разплаках, което не беше трудно, като се има предвид колко зле се чувствах заради ужасната смърт на отец Луис. – Просто е толкова… толкова ужасно. – С това обгърнах с ръце двете момчета, изпускайки силни, фалшиви ридания.
Те ме прегърнаха обратно, или от съчувствие, или от продължаваща травма от видяното. Щом главите им се приближиха, спрях риданията си, за да прошепна едно спешно съобщение.
– Дайте ми мобилния телефон на свещеника. Тези полицаи никога няма да повярват на това, което си видял, но аз вярвам и ми трябва това, което е на телефона, за да спра тези същества да не наранят някой друг. – Те се отдръпнаха, като ме погледнаха уплашено, но аз само ги стиснах по-силно и се разплаках още по-силно. – Ако искате отец Луис да бъде отмъстен, дайте ми телефона – изсъсках между тези фалшиви ридания. – Бързо. – Нещо твърдо бе притиснато към стомаха ми. Хванах го, като вкарах телефона в джоба си, преди този път да прегърна двамата мъже истински. – Благодаря ви – прошепнах аз.
После се обърнах и видях Ейдриън да коленичи до окървавените останки на отец Луис, пренебрегвайки исканията на другото ченге да се отдръпне. Ейдриън вдигна мокрите дрехи на отеца, опипа ги за момент и се изправи, а изражението му беше мрачно.
– Не е тук – каза той, игнорирайки полицаите, които сега и двамата бяха насочили оръжията си към него. Бях разтревожена, но не и изненадана.
Зак може би не беше единственото небесно същество, което знаеше, че има карта за местоположението на жезъла.
Блинки беше там, когато открихме табелата, така че знаеше, че тя е била с жезъла. Дори и да не беше чувал за картата, щеше да знае, че таблата е ключ, а и сигурно е чул отец Луис да казва, че я взема, за да преведе руните.
Ако не беше вълнението на отец Луис, който направи всички тези снимки, Блинки щеше да избяга с единствената ни връзка с местоположението на жезъла.
– Не се притеснявай – отвърнах аз, потупвайки джоба си. – Имам снимките. – Ейдриън погледна към полицаите, които му нареждаха да легне на земята с ръце на върха на главата.
След това хвърли предизвикателна усмивка към мен.
– Мисля, че можеш да се справиш. – Подсмръкнах, разбирайки идеята му. – Можеш. – И тогава двамата избягахме от сградата толкова бързо, че полицаите не можеха да направят нищо, за да ни спрат.
* * *
Казах си, че има смисъл да се върна в царството на светлината. Досега кампусът изглеждаше свободен от слуги и демони, но щях да изложа живота на всички на опасност, ако Деметриус или някой като него се върнеше, за да направи нов опит да ме убие. В края на краищата, те можеха да имат допълнителна мотивация сега, когато Блинки имаше табелката.
С нея може би вече нямаше да им е нужно аз да намеря жезъла. От всичко, което знаехме, точното му местоположение беше издълбано в древния каменен блок.
Ако бях честна обаче, щях да призная, че върнах всички тук, защото исках. Безопасността, слънцето, топлината, осеяните с цветя ливади, които бяха толкова красиви, че нямаше да се изненадам, ако се появи еднорог и изведнъж започне да се разхожда из тях…
Не исках да оставя нищо от това. Още не.
Да бъда тук беше като да дам на душата си така необходимия ксанакс. Освен това очевидно имахме и какво да ядем.
– Има плодни дръвчета. – Обяви Жасмин, след като се върна от кратка разходка с Коста.
Ейдриън я стрелна с изморен поглед.
– Нека отгатна – ябълка. – От невъзмутимата си усмивка тя пропусна иронията, въпреки че Коста му се усмихна признателно.
– Да, всякакви видове – каза тя щастливо. – Плюс маслинови дървета, авокадо и бадеми.
С удоволствие бих разглеждала дърветата, похапвайки плодове и ядки, по повече причини от простия факт, че бях гладна. Но колкото и да ми харесваше всичко в това царство, трябваше да се върна на лов за жезъла.
Не бях излъгала, когато казах на онези йезуити, че възнамерявам да отмъстя за смъртта на отец Луи и за всички останали, които бяха убити тази нощ.
– Ти и Коста си наберете сами. Ейдриън и аз трябва да намерим Зак – казах аз.
Бяхме тук повече от час, но архонтът не се беше появил. Може би беше в друго кътче на това царство. Ейдриън се изправи толкова бързо, че осъзнах, че е седял с мен само защото е смятал, че имам нужда от почивка.
– Хайде да вървим. – Свъси вежди Коста. – Нетърпелив да получиш услугата си, а? – Изрече той с познавателен поглед, който почти ме накара да се изчервя.
– Не ни е нужен Зак за това – казах набързо, а после, когато Ейдриън хвърли изненадан поглед към мен, се поправих: – Добре де, не само за това. Зак е кой-знае колко възрастен, нали. И знае всякакви неща, така че може би знае и как да чете руни.
– Може би – каза Ейдриън и изражението му стана замислено. – Определено си заслужава да се опита. Нямам представа на кого отец Луис е искал да покаже плочата, така че това е задънена улица, а и по очевидни причини не искам просто някой да я разглежда.
– Всъщност аз чета рунически текстове – заяви глас отблизо.
Обърнах се.
Разбира се, преди секунди Зак не беше зад нас, но сега се бе излегнал малко по-високо на тревистото възвишение така спокойно, сякаш току-що се бе събудил от дрямка. Способността му внезапно да се появява и изчезва беше нещо, което продължаваше да ме изнервя, но в този момент толкова се радвах, че го виждам, че не изтъкнах това.
– Виж тези снимки на табелата – казах аз, като му подхвърлих мобилния телефон на отец Луис. – Можеш ли да разчетеш руните. – Зак прегледа снимките. Между веждите му се прошари малка линия, сякаш се концентрираше много усилено или му беше трудно да вижда през слънчевите отблясъци на екрана.
– Нарисувано е от някой, който очевидно не е бил специалист по рунически език – каза накрая той – но в груб превод гласи:
„Върна се в свещения си дом“.
– Какво трябва да означава това? – Избухнах. – Това не е карта, а най-неясната гатанка в историята.
– Може би не – каза Ейдриън и започна да се разхожда. – Спомни си историята на параклиса „Света Йоана“, за която ни разказа отец Луис. Първоначално параклисът е дошъл от Франция, какво пък, ако старото му място е „свещеният дом“, в който са върнали жезъла.
– Но сега там няма да има нищо, нали? – Попита Жасмин, изпреварвайки ме със същия въпрос.
– Може да има останала плоча или нещо друго, което да маркира мястото, където е била църквата – каза Коста, като хвърли оценяващ поглед на Ейдриън. – И ако Зак може да чете руни, демонът, който е отмъкнал плочата, също може да може. Или пък я носи на някого, който може, така че ще е надпревара кой ще стигне пръв до нея.
Чертите на Ейдриън се втвърдиха, когато ме погледна.
– Ще трябва да използваме демонични царства, за да стигнем дотам. Самолетът ще ни отнеме твърде много време. – Той не каза на глас това, което останалата част от изражението му потвърждаваше.
Демоните щяха да знаят, че техните царства ще бъдат най-бързият начин за пътуване и за нас, така че щяха да ни очакват. Искаше ми се да се върна в онези замръзнали, черни като смола царства и да се бия с още демони толкова, колкото ми се искаше да си мия зъбите с бръснач, но веднага станах.
– Дайте ми само минута. Искам да се уверя, че имам достатъчно камъни за каквото и да се случи.
– Има и друга алтернатива – отбеляза Зак. – Погледът на Ейдриън беше като лазерен.
– Най-накрая ще се биеш рамо до рамо с нас ли? – Пренебрежителният жест на Зак не беше съвсем свиване на рамене.
– Знаеш, че архонтите не могат да влизат в тъмните светове, а както често съм ти напомнял, аз се намесвам само когато ми е наредено, което в случая не е било така. – Ейдриън се обърна и промълви:
– Фигури. – Не казах нищо, но не можах да спра болката, която почувствах.
След всичко, което се беше случило, Зак все още не ни смяташе за нищо друго освен за задължителни задачи, с които трябва да се справим, ако получим съответните инструкции. Не че бях толкова наивна да мисля, че могъщият архонт ни смята за приятели, но се надявах… надявах се, че му пука.
Жасмин се приближи до мен и ме хвана за ръка. Когато видях, че болката ми се отразява на лицето ѝ, принудих изражението си да се усмихне.
– Не се притеснявай, ще се справим – казах ѝ, като се радвах, че гласът ми звучи леко и уверено.
През последните няколко месеца ми се беше налагало да давам толкова много фалшиви уверения; най-накрая бях станала добра в тях. На Зак просто казах: – Каква алтернатива?
За времето, в което погледнах от сестра ми към него, чертите му станаха безстрастни, макар че тъмният му поглед ми напомни, че е чул всичките ми мисли. Все пак за част от секундата видях нещо в изражението му. То изчезна толкова бързо, че не можах да разбера дали беше съжаление или презрение, но каквото и да беше, той го беше почувствал достатъчно силно, за да разчупи обичайната си неразбираемост.
– Тези царства не са обвързани с ограниченията на тъмните си събратя – отвърна той, като нищо в тона му не подсказваше какво изпитва. – Всяко от тях съдържа вихър, който ги свързва заедно, така че онези, които имат способността да влязат в тях, могат след това да бъдат пренесени навсякъде в света, където съществуват светлинни царства. Трябва само да помислите за дестинацията, до която искате да стигнете, когато използвате портала, и той ще ви отведе там.
– Уау – казах аз, толкова впечатлена, че спрях да се опитвам да разшифровам неуловимата емоция на Зак. – Искаш да кажеш, че мога просто да си помисля как да стигна до мястото, където трябва да отидем. Говорим за подобрение в сравнение с използването на демоничните царства за пътуване.
– Навсякъде, където съществуват други светлинни царства, да. – Погледна от мен към Зак Ейдриън, но вместо да се възхити като мен, в чертите му се появи израз на преднамерена пресметливост.
– И къде може да са те. Франция, надявам се. – Зак свъси вежди.
– Трябва да знаеш. Тези царства се намират на същите места, където са и царствата на демоните. Всеки път, когато те нахлуят във вашия свят, ние отвръщаме на удара. – Сега бях наистина впечатлена, а сред това и малко засрамена.
Тъкмо си мислех как Зак не се интересува от нас и редовно се оплаквах как останалите от неговия вид, както и шефът му, не правят достатъчно, за да помогнат на човечеството. Но като чух за това, се замислих дали зад кулисите на тази война не се случва много повече. Надявах се да е така заради всички нас.
– Ще взема много камъни за всеки случай, но освен това… – този път усмивката ми беше истинска – нека си направим едно пътуване до Франция.
– Ще пътуваме само аз, Айви и Брут – каза Ейдриън, когато Жасмин ме остави и започна да събира нещата си.
Коста изглеждаше също толкова изненадан, колкото и сестра ми.
– Защо? – Попита той. – Айви нямаше никакви проблеми да издърпа всички ни. – В челюстта на Ейдриън се напрегна мускул.
– Ако си ми приятел, Коста, недей да настояваш за това. Просто остани тук.
– Аз питам – каза Жасмин и се запъти към Ейдриън. – Защо.
Предположих, че е, за да ги предпази, тъй като демоните може да ни чакат там, затова отговорът на Ейдриън ме зашемети.
– Деметриус ни хвърли едно царство в рамките на няколко часа след пристигането ни в Долината на смъртта. След това ни пусна едно само няколко часа, след като се появихме в кампуса. – Гласът на Ейдриън, който и без това беше остър, стана по-твърд от диамант. – Веднъж е съвпадение, но два пъти е закономерност, а и двата пъти двамата бяхте удобно извън опасност. Ето защо сега нито един от вас не идва с нас, защото не знам кой от вас е действал зад гърба ни с Деметриус.
Назад към част 28 Напред към част 30
