ГЛАВА 2
Брутус се издигна над мен и Ейдриън едва не одраска гърба ми от близо. Секунди по-късно чух множество удари и писък. Претърколих се навреме, за да видя как слугите падат на земята.
На местата, където бяха главите им, бяха останали само кървави дупки, а когато Брут се завъртя, кожестите му крила бяха напръскани с червено.
Тогава Ейдриън скочи от Брут и се торпилира върху въоръжения със змии демон. Двеста и повече килограма разярен мъж се забиха в демона и го накараха да се забие обратно в пясъка. Обемът на Ейдриън го притисна, но тези навиващи се змии се втурнаха към него с блестящи зъби, протегнати да го ухапят.
– Внимавай. – Изкрещях. Преди първата сричка да напусне устните ми, Ейдриън вече беше хванал змиите под щръкналите им челюсти.
С брутално дръпване той откъсна главите им. Демонът нададе раздиращ ухото вой и от мястото, където безглавите тела на змиите все още стърчаха от китките му, бликна черна кръв.
– Ейдриън – изплю демонът. – Не правете това. Баща ти…
– Мъртъв е – прекъсна го Ейдриън, след което разкъса гърлото на демона.
Преди да се обърна, зърнах нещо пулпиращо, а стомахът ми се сви от отвратително облекчение.
Физиологията на демоните беше различна, така че онова, което Ейдриън току-що беше изтръгнал, беше еквивалент на сърцето на демона. За съжаление, това нямаше да го убие.
Само три оръжия на света можеха да убиват демони и едно от тях се беше стопило в татуировка на ръката ми, която сега ме болеше, сякаш се беше запалила.
Ейдриън слезе от демона. Загледах се в змийските глави, които, подобно на демона, не се превръщаха в пепел, защото демонът не беше наистина мъртъв. Просто беше в безсъзнание, така че нямаше да се разпадне, както и отрязаните му змийски ръце, очевидно.
– Отровни ли бяха? – Попитах, все още опитвайки се да се възстановя от всичко, което току-що се беше случило.
Ейдриън погледна към главите.
– О, да – каза той, като звучеше странно развеселен. – Демоничната отрова е най-смъртоносната, която съществува.
– Тогава защо хвана змиите с голи ръце? – Страхът за него изостри гласа ми. Отне ми целия самоконтрол, който имах, за да не се пресегна и да проверя дали не е улучен от някой от тези смъртоносни зъби.
Разбира се, нямах намерение да го правя. Може и да бях развълнувана, че не е бил убит, но все още му бях бясна заради други неща.
Ейдриън изпусна презрително хъркане.
– Познавам този демон. Вритра е свикнал всички да бягат от змиите му, така че никога не е очаквал, че аз ще тръгна право към тях. Понякога най-мощното оръжие на човека е и най-голямата му слабост. – В съзнанието ми изплува мисълта за това колко близо бяха тези змии до ухапване на Ейдриън.
– Как така. – Промълвих, опитвайки се да пренебрегна грубо лиричния каданс на акцента му, който беше толкова необичаен, колкото и той самият.
Погледът на Ейдриън ме проследи, докато се приближаваше.
– Хората разчитат твърде много на най-мощното си оръжие, така че когато то изчезне, не знаят какво да правят. Моментът, преди да разберат това, е най-добрият ти шанс да ги убиеш. – Хладнокръвна преценка, но безпощадността му не ме изненада.
Можеше да се очаква, тъй като Ейдриън беше отгледан от демони, откъдето и коментарът на въоръжения със змия демон за „бащата“ на Ейдриън.
Приемният баща би бил по-точен начин да се опише Деметриус, демонът, който беше грабнал Ейдриън, когато той е бил още дете. Деметриус нямаше да отвлича повече деца. Бях се погрижила за това, когато го убих.
– Какво е това? – Попита той, като внезапно се хвърли към мен. Отскочих назад, но Ейдриън вече ме беше хванал. Големите му ръце се плъзнаха по жилетката, която покриваше ръцете ми, и аз се дръпнах назад, отказвайки да му позволя да ме докосне. – По дрехите ти има кръв – каза той, звучейки загрижено. – Дали някой от тях те е наранил?
– Не – излъгах. Да, все още бях наранена, а това се броеше за повече от физическите ми наранявания. – Тя е от другия слуга, който вероятно вече е издъхнал.
Тъмносиният му поглед се стесни.
– Друг слуга те е нападнал.
На Брут не му хареса тази идея. Той се запъти към пепелищата на другите двама слуги, ръмжейки, докато ги драскаше с нокти, сякаш това щеше да ги направи по-мъртви. Приближих се и погалих крилото му, благодарна за извинението да отклоня вниманието си от Ейдриън.
– Не се притеснявай, момче – провикнах се аз. – Имаш ги. – Главата му, подобна на горила, се наклони, докато облизваше лицето ми.
Скрих погнусата си. Ако Брут я видеше, чувствата му щяха да бъдат наранени.
Страховитият двутонен гаргойл понякога можеше да бъде чувствителен като златен ретривър.
– Къде беше ти, все пак. – Попитах, без да очаквам отговор.
Брут можеше да хърка, да цвърчи, да ръмжи и да реве и макар да се справях все по-добре с улавянето на настроението му по тях, той не можеше да каже нито една разбираема дума.
– С мен – отвърна Ейдриън. – Съжалявам, но закъсняхме днес.
Днес. Взирах се в него, събирайки подтекста. През последните няколко месеца Ейдриън не можеше да си направи труда дори да ми изпрати текстово съобщение, но редовно се забавляваше с моя гаргойл.
Погледнах Брут. Само почакай, докато се приберем у дома – тихо обещах на гаргойла. След това някой нямаше да получи сурово парче месо за закуска.
Кожата на въоръжения със змии демон започваше да почернява и да изгаря под ярките лъчи на зората. След всичко, което демоните бяха взели от мен, ще призная, че гледката ме зарадва. Ако бях само малко по-отмъстителна, щях да я заснема на видео, за да може и сестра ми Жасмин да ѝ се наслади.
– Какво ще правим с него? – Казах, като кимнах към демона. – Сега плажът е празен, но няма да е за дълго. – Отговорът на Ейдриън беше да каже нещо на Брут на нещо, което аз нарекох демонски.
От този суров, но обезпокоително красив език идваше необичайният акцент на Ейдриън. Разпознах само думата за „иди“, но Брут разбра всичко. Веднага щом Ейдриън приключи да говори, гаргойлът грабна демона и отлетя към океана. – Какво прави той?
– Пуска го достатъчно далеч, така че демонът да не представлява заплаха за никой от плажуващите – отговори Ейдриън. – Ако имаме късмет, продължителното му излагане на дневна светлина ще го превърне в изсъхнала обвивка. Демоните не могат да издържат на нашето царство на слънце. Казвал съм ти го. – Беше ми казал, което пораждаше въпроса защо демонът бе рискувал да се изложи на такова нещо, като бе влязъл в този свят точно преди зазоряване. – Айви. – От ниския, звучен начин, по който Ейдриън произнесе името ми, ме побиха тръпки, макар че предпочитах да умра, отколкото да му дам да разбере това. – Радвам се да те видя. – Не исках, но и аз се радвах да го видя, и то по повече причини от това, че знаеше как точно да извади Змийските ръце.
Бях се опитала да си забраня да изпитвам каквито и да било чувства към Ейдриън през двата месеца, откакто беше признал, че ме е предал, а след това беше изчезнал.
Казвах си, че това, което ми се струваше, че изпитвам към него, се дължеше на екстремните обстоятелства, в които бяхме попаднали, примесени с изкушението на забранения плод. В някои дни, когато се съсредоточавах само върху студената логика на ситуацията, дори го вярвах.
Фактът, че Ейдриън не беше направил опит да се свърже с мен, сякаш подкрепяше тази теория.
И сега, след всичкото това време, той смяташе, че ако се появи, усмихне се и ми хвърли тлеещ поглед, всичко ще се оправи.
– Да. – Казах, обръщайки му гръб. – Е, сега вече ме видя. – И се отдалечих от него. – На твое място не бих останала тук – подхвърлих през рамо на Ейдриън. – На плажа има порта. Погледнах демоничното царство само секунди преди Змийската ръка и приятелите му да излязат от него.
– Къде. – Попита той, настигайки ме твърде бързо.
– Около четири пресечки натам – казах аз и се проклех, защото сега той имаше основателна причина да продължи да върви с мен. Той се пресегна и докосна ръката ми. – Айви, почакай…
– Това е смешно – прекъснах го и се отдръпнах. – Това ли си мислеше. Че просто ще те чакам, докато ти се прииска да се появиш отново.
– Ти ме помоли да си тръгна – каза Ейдриън, а гласът му загрубя от разочарование. – Всъщност ти настояваше, помниш ли.
Започнах да вървя по-бързо.
– Кой не би имал нужда от малко време, след като разбере, че си го излъгал за истинската му съдба. След това дори не се опита да компенсираш за това, което си направил. Не, ти изчезна за месеци, без да кажеш нито дума. Знаеше, че когато започнах това, мислех, че всичко ще бъде наред, ако използвам свещената прашка на Давид, убиваща Голиат, за да спася сестра си. Но след като едва не умрях, правейки това, ти хвърли бомбата, че това е само първата стъпка от съдбата, която не мога да избегна, помниш ли. Дори не ме карай да започвам за втората и третата стъпка от моята уж неизбежна съдба, където съдбата казва, че Ейдриън буквално ще бъде моята смърт. – Той въздъхна, прокарвайки ръка през косата си.
Отпред все още беше по-дълга отзад, а океанският бриз галеше тези гъсти, тъмнозлатисти вълни. Очите му със сребристи пръстени бяха тъмносини и дори когато се намръщваше, това подчертаваше устните, които бяха едновременно пълни и напълно мъжествени.
Ейдриън беше колкото красив, толкова и опасен; още един знак за жестокото чувство за хумор на съдбата, когато ставаше дума за противоположните ни съдби.
Погледнах настрани, обвинявайки заглеждането си в него във временна лудост след битката.
Веднъж се бях засмяла, след като едва не бях разкъсана от демон, който можеше да превръща сенките в оръжия. Понякога адреналинът лишаваше от разум повече, отколкото хероинът.
– Да, спомням си – каза кратко Ейдриън. – Да се извинявам е безполезно, така че няма да го правя. Единственото, което мога да направя, е да обещая, че това никога повече няма да се повтори. – Искаше ми се да не се повтори, по много причини. Но как можех да повярвам на това обещание, когато той все още не искаше дори да се извини за последния път, когато ме излъга.
И още по-лошо, съдбата предричаше, че той отново ще ме предаде. Два пъти, а последният щеше да завърши със смъртта ми, превръщайки ме в поредния мъртъв давидовец в дългата редица от убити от юдейци.
Само че аз бях последният потомък на библейския цар Давид и по този начин единственият човек, способен да владее свещените оръжия, които можеха да повалят демоните.
Ейдриън беше последният потомък на Юда и освен невероятните си, неземни сили, беше наследил и съдбата да предава и убива давидовци.
Когато се срещнахме за пръв път, вярвах, че ако се опита, ще успее да победи съдбата си. Всъщност вярвах в това дотолкова, че се бях влюбила в него. Сега не бях толкова сигурна, но имах други неща, за които да се тревожа. Като например демоните, които със сигурност щяха да преследват мен, сестра ми и Коста, след като бяхме убили още техни хора.
Ейдриън ме хвана за ръката.
– Ще спреш ли за секунда, за да поговорим?
– Не – отвърнах аз и се отдръпнах. – И ако ме докоснеш отново, ще съжаляваш.
– За какво бързаш? – Предизвика ме той, като смени тактиката. Погледнах го раздразнено.
– Притеснявам се за сестра ми и най-добрия ти приятел. Къщата на Коста е на свещена земя, така че засега е в безопасност, но изчезването на трима слуги и един демон от това царство няма да остане незабелязано, както ти от всички хора трябва да знаеш. Останалите демони ще разберат какво се е случило, тъй като никой човек не би могъл да ги свали. Скоро те ще разкъсат това място в търсене на нас, така че Жасмин, Коста и аз трябва да си тръгнем преди това. – Той свъси вежди.
– Е, тогава предполагам, че е добра идея да остана наблизо, за да се уверя, че си в безопасност.
– Мога да се погрижа за себе си, както би ти казал един много мъртъв слуга, ако можеше – отвърнах аз.
Усмивката, която ми хвърли, беше безумна в своята самонадеяност.
– Изглежда, че си имала нужда от малко помощ с останалите. – Беше прав, но да призная това щеше да е равносилно на това да му кажа, че искам да остане, а аз не исках.
– Не се ласкай. Имах план. Още две пресечки и щях да съм на свещена земя. Демонът не можеше да премине през нея, а и не можеше да ме изчака с изгрева на слънцето. А и както ти веднъж ми каза, слугите се убиват лесно.
– Не и по двама наведнъж, когато си още новак – отвърна той.
Завъртях се, а после стиснах зъби, когато видях триумфалния поглед в очите му. Той искаше да продължа да говоря и аз му позволих да ме примами. Започнах да вдигам роклята си, докато продължавах да вървя.
Ейдриън ме наблюдаваше с интерес, докато стигнах до връзките около горната част на бедрата си. Погледнах го порицателно, докато изваждах мобилния си телефон. Не, нямаше да се разправям. Трябваше да предупредя Коста и Жасмин, че трябва да започнат да опаковат.
Горкият Коста. Той беше приел мен и сестра ми, защото не можехме да се върнем в старата си къща или в стария си живот, след като бях унищожила демонично царство, спасявайки Жасмин.
Сега Коста щеше да бъде принуден да напусне собствения си дом, а аз нямах представа къде щеше да отиде някой от нас. Но когато погледнах телефона си, изпуснах стон.
Предната му част беше разбита толкова силно, че можех да видя пластмасовия корпус зад нея.
Спомените за юмруците на слугата обясняваха как се беше случило това. Ребрата ми не бяха единственото нещо, което беше разбил, докато се опитваше да ме убие.
– Имаш ли телефон. – Попитах, за да наруша новото си мълчание.
Устата му се стегна.
– Не.
– Кой ходи някъде без мобилен телефон? – Измърморих. Чертите на Ейдриън се затвориха, сякаш това по някакъв начин беше болна тема. – Аз имам проблеми с моя. – Вървяхме мълчаливо в продължение на няколко мига. Слънцето беше почти напълно изгряло и ми беше жал за Брут, който летеше в тези лъчи, докато отвеждаше демона далеч над океана, въпреки че бях ядосана на Брут, че се промъкна зад гърба ми, за да се види с Ейдриън.
– Знаеш ли коя е най-лошата част от това, че стоях далеч от теб през последните месеци. – Попита Ейдриън. – Мислех, че ще е да си спомням всичко, което се беше случило между нас, но вместо това си мислех за всичко, което не направихме. – Все още не казвах нищо.
Ако съм му липсвала толкова много, игнорирането ми в продължение на месеци беше наистина уникален начин да го покаже.
Той се приближи, докато голямото му тяло блокираше вятъра. Все още не го поглеждах нагоре, а продължавах да гледам право напред, сякаш можех да се върна при Коста с помощта на силата на ума.
– Показах ти ужасни места, когато трябваше да ти покажа красиви – продължи той, а гласът му се задълбочи. – Разказах ти ужасни подробности за миналото си, вместо да те оставя да опознаеш човека, в когото съм се превърнал, и те научих как да боравиш с тази прашка, вместо да те науча на хиляди различни неща, които щяха да ни доставят много, много по-голямо удоволствие. – Начинът, по който гласът му погали последната част, направи смисъла му недвусмислен.
Изненадата се съчета с прилив на топлина, когато коварната част от мен започна да си представя какви биха могли да бъдат тези неща.
Липсата ми на опит означаваше, че нямам много какво да мисля, но умът ми изглеждаше готов да импровизира. После с мисловен шамар принудих тези мисли да се върнат обратно.
– Вече е късно – казах с ясен тон.
Ейдриън ме придърпа към себе си, а ръцете му се сключиха като топли стоманени ленти около ръцете ми.
– Айви, слушай. Когато се срещнахме, не мислех, че мога да победя съдбата си. Ето защо те отблъсквах, защо не ти казах кой съм в началото и защо не ти казах какво чувствам, докато, да, не стана почти твърде късно. Но не е твърде късно. – Той се взираше в мен, докато погледът му се усещаше почти осезаем с интензивността си. – Знам какво изпитвам към теб и то е по-силно от всяка съдба. Казах ти последния път, когато те видях, че ще те накарам да повярваш отново в нас. Имах предвид това и независимо колко си ми ядосана, ако ти беше трудно да ми устоиш, когато се борех с чувствата си към теб… сега, когато не се, няма да имаш никакъв шанс. – Челюстта ми падна, докато гордостта прогонваше опасната топлина, която ме беше накарала да се поколебая малко по-близо до него.
Практически се бях хвърлила към него последния път, когато обстоятелствата ни бяха принудили да прекараме време заедно, и какво ми беше донесло това. Предадена и изоставена. Проклета да съм, ако позволя историята да се повтори.
– Не бъди толкова самонадеян – казах аз, отдръпнах се и започнах да вървя отново. – Аз също не съм същият човек, така че си спести усилията. Гащите ми няма да паднат само защото ти най-накрая си решил, че искаш да го направиш. – Смехът му ме преследваше, чувствен и предизвикателен.
– О, Айви, няма нужда да падат. Щастлив съм да ги разкъсам. – Изпуснах разочарована въздишка.
Ейдриън не си тръгваше и не ме слушаше; можеше и да изживея отново първата ни среща. Тогава той ме беше спасил от отвличане на слуги, докато ми отваряше очите, че „халюцинациите“ ми са реални. Независимо дали ми харесваше, или не, ако историята се повтаряше, тогава неговото присъствие означаваше, че животът ми е на път да се промени безвъзвратно.
Отново.
Назад към част 2 Напред към част 4
