ГЛАВА 29
След миг на шокиращо мълчание намерих гласа си.
– Това е невъзможно. Никой от тях не би го направил. – После по-силно: – Жасмин, Коста, кажете му, че никога не бихте го направили.
– Разбира се, че не бих го направила. – Беше незабавният отговор на сестра ми. – Знаеш колко ужасно се чувствах заради това, което казах на демоните, когато измъчваха Томи. Мислиш ли, че някога отново бих направила нещо, което дори прилича на това?
Погледът, който Коста отправи към Ейдриън, беше изпълнен с гняв.
– След всичките тези години никога не съм мислил, че ще трябва да кажа, че няма да те предам – изсумтя Коста.
– Виж. – Казах. – Грешиш, Ейдриън. – Ейдриън се обърна към Зак, който, както току-що разбрах, беше останал зловещо мълчалив.
– Добре. – Попита Ейдриън. – Ти знаеш почти всичко, така че ми кажи дали греша. – Зак остави погледа си да се спре върху всеки от нас, преди да отговори, и макар че това отне само миг, напрежението растеше и се разтягаше, докато нервите ми не се почувстваха така, сякаш щяха да се скъсат.
– Прав си. Един от вас е предупреждавал Деметриус – отвърна Зак.
В съзнанието ми сякаш избухна експлозия, която накара изплютите отрицания на Жасмин и гневните протести на Коста да избледнеят в бял шум. Сякаш никога преди не ги бях виждала, се взирах напред-назад между сестрата, която обичах, и приятеля, на когото имах доверие.
Не исках да вярвам, че това е истина, но архонтите никога не лъжат и ако не се съсредоточа върху това как тази бомба ме разкъса емоционално, щях да призная, че всеки от тях има мотив.
Жасмин не криеше, че слагаше Ейдриън в един кюп с демоните, до такава степен, че отчасти обвиняваше Ейдриън за смъртта на приятеля си, както и за ужасното отношение към нея в предишното му царство.
Ами ако тази омраза я бе подтикнала да направи нещо ужасно, като например да се опита да го убие. Нямаше да ѝ е трудно да стигне до Деметриус. Всичко, което трябваше да направи, беше да изрече името му в едно огледало и той щеше да се появи.
Коста също знаеше това и както ми беше казал наскоро, все още му беше трудно да прости на Ейдриън за това, което му се беше случило, докато беше поробен в царството на Ейдриън. Не беше ли казал Коста също, че би направил всичко, за да отмъсти за приятеля си Томас.
Томас беше умрял, опитвайки се да помогне на мен и Ейдриън, и макар че го бяха застреляли слуги, може би Коста обвиняваше и Ейдриън. В края на краищата Томас нямаше да е в Мексико, за да бъде застрелян, ако не беше Ейдриън, който поиска помощ от Томас.
Трябваше да е Коста – реших аз, овладявайки спираловидните си емоции. Жасмин може и да мразеше Ейдриън, но никога не би рискувала и мен да убият, а тя знаеше, че съм номер едно в списъка с убийства на демоните. Коста може и да ме харесва, но ако е толкова решен да накаже Ейдриън, като го предаде на Деметриус, няма да го отмени заради мен.
Въпреки че бяхме преживели много, в края на краищата аз не означавах за него толкова много, колкото Томас.
– …това са глупости. – Казваше сестра ми и писъкът ѝ прекъсна вътрешната ми борба.
– Сигурно е така – избухна Коста, а тъмнокафявите му очи почти проблясваха от вълнение. – Знам, че не съм бил аз, а и двата пъти съм бил с Жасмин, така че не може да е била и тя.
– Сигурен ли си в това? – Попита Ейдриън, като тонът му беше по-мек, но не по-малко суров. – Тя никога не е напускала страната ти, за да отиде в друга стая за миг. Дали изобщо щеше да си спомниш, ако беше го направила. – Погледът ми се насочи към Ейдриън.
– Това не е тя – изрекох.
От съжалителния поглед, който ми хвърли, той също беше стигнал до собствени заключения за това кой го е направил, само че се беше спрял на Жасмин.
– Не е тя – настоях аз. – Жасмин никога не би ми направила това, а Коста призна преди, че все още ти е ядосан. По дяволите, той също така никога не е вярвал, че ще мога да владея жезъла, без да бъда убита, така че не е като да смята, че смъртта ми ще повлече със себе си и останалия свят. Той и без това смята, че всички са обречени.
Коста отговори с изблик на гръцки, който звучеше толкова яростно, колкото и изглеждаше, а с красивите му черти, изпъстрени от ярост, това говореше нещо. Каквато и да беше тирадата му, тя вбеси и Ейдриън до фанатична степен, защото Зак трябваше да хване юмрука му, преди да го удари в лицето на Коста.
– Това признание ли беше? – Извика Жасмин, идвайки при мен. Погледът, който Коста хвърли по наш адрес, беше по-изпепеляващ от отговора му.
– Престани да се приструваш, Жасмин. И двамата знаем, че това трябва да си ти.
– Да ти еба майката, не съм. – Изкрещя тя в отговор към него.
Зак все още държеше китката на Ейдриън и когато Ейдриън се опита да се освободи, архонтът затегна хватката си.
– Не и докато ти не поемеш контрола – каза Зак студено.
– Ако просто потвърдиш кой е той, можем да приключим с всичко това – изръмжа Ейдриън.
– Не – отвърна Зак. – Докато не успееш да разбереш сам за себе си, не си готов да приемеш истината.
Загадъчният му отговор само влоши нещата, но когато Зак не искаше да разкрие нещо, цялата ярост на света нямаше да го накара. Освен това, докато се карахме, демоните можеха да се спуснат на мястото на онази бивша църква във Франция.
Колкото и сериозна да беше перспективата за предателството на Коста – а след коментара на Зак бях на сто процента убедена, че това е Коста, защото това беше единствената истина, която Ейдриън не беше готов да приеме – на първо място трябваше да се вземе жезъла, преди демоните да го намерят.
– Престанете, всички – казах аз, повишавайки гласа си до вик. – Трябва да вземем жезъла, така че Жасмин, Коста, вие двамата чакате тук. Ще бъдете в безопасност – добавих с тежък поглед към Зак, чието косо кимване потвърди, че остава с тях.
Добре, защото сега нямах доверие на Коста около Жасмин.
– Когато се върнем, ще се разберем за това. – Зак освободи китката на Ейдриън.
Той я разтри, докато погледът му кацна върху тримата, като че ли даваше мълчаливи обещания, които не можех да разчета. После най-сетне ме погледна.
– Готова съм, когато и ти си готова, Айви.
* * *
Имах чувството, че в джобовете ми има двадесет килограма камъни. Добре, че снощи бях обула дънки в кампуса. Ако бях облякла пола, нямаше да мога да събера почти нищо. Все още нямах сутиен, не го бях намерила по време на краткото ни, предишно посещение в таванското помещение на Ейдриън. Имах ножове, прибрани в кобур и пристегнати под за щастие торбестата ми тениска.
Що се отнася до обувките, ами, не бях намерила своите в разхвърляното таванско помещение.
Ако не бях толкова разстроена от разкритието за предателството, може би щях да се сетя да попитам Жасмин дали мога да заема обувките ѝ, преди да тръгнем.
Не бях мислила за краката си обаче. Мислите ми бяха раздвоени между предателството на Коста и възможната битка, в която се впускахме. Тези мисли за кратко бяха преустановени, когато изхвърчахме от светлинното царство в Лион, Франция, което беше най-близо до първоначалното местоположение на параклиса в Шасе-сюр-Рон.
Приземихме се в гориста местност, а над нас се извисяваше огромна, висока бяла структура, която приличаше на кръстоска между замък и църква.
Кехлибарено-розовите лъчи на изгрева подчертаваха великолепната готическа сграда, карайки я да изглежда като видение от средновековното минало. Ако Брут не се страхуваше толкова от слънцето, гаргойла щеше да изглежда перфектно, извисявайки се около високите, заострени кули.
От това, че Брут се гърчеше, личеше, че скоро няма да се издига на слънце. Листните дървета задържаха повечето от ярките лъчи далеч от нас, но за негова радост те проникваха твърде много, а със скока във времето това само щеше да се влоши. Бях преценила, че в Милуоки ще бъде около полунощ, когато тръгнем. Тук беше в началото на деня.
– Какво е това? – Попитах, сочейки към замъка/църква.
Ейдриън погледна нагоре.
– Базиликата Нотр Дам. Не бях сигурен къде ще ни изплюе светлинното царство, но съм бил тук и преди. Както каза Зак, наблизо има тъмно царство, а базиликата е туристически капан, така че би трябвало да има много коли. – Не знам защо си помислих, че това означава, че ще наемем някоя.
Никой от нас нямаше паспорта си или други документи за самоличност, а аз със сигурност нямах никакви пари. Но все пак бях изненадана, когато Ейдриън се промъкна до един паркинг, избра един по-стар на вид ван и разби задното стъкло. Брут не сподели нито едно от моите колебания. Той на практика прелетя и се вкопчи в задната врата, която Ейдриън държеше отворена. Аз също се втурнах натам, но далеч по-предпазливо, оглеждайки се дали някой не е видял и дали не се обажда в полицията. Засега никой не беше.
Качих се на пътническата седалка, а Ейдриън се качи отпред. Веднага след като го направи, той свали няколко кабела от основата на волана и за миг ванът се задвижи и потегли.
– От колко време знаеш как да запалиш с кабелите? – Попитах.
Той ми хвърли лукава усмивка.
– Откакто са изобретени автомобилите. Новите модели са по-трудни. Затова избрах този. Достатъчно голяма е за Брут и достатъчно стара, за да няма аларма, да не говорим за по-добри мерки за безопасност под волана.
Чувствах се зле, че крада нечия кола, но се утешавах с мисълта, че ако човекът знае защо ни е нужна, няма да има нищо против. Какво е една малка кражба на кола в сравнение с опитите да спрем демоничен апокалипсис.
– Ето – каза Ейдриън и ми подаде мобилния телефон на Коста. – Изтегли упътването за Шасе-сюр-Рон. Не мисля, че е далеч, но отдавна не съм бил в този район, така че може и да греша. – Направих го и се почувствах окуражена, когато видях, че е само на двайсет мили.
След това потърсих в Гугъл информация за параклиса. Още през петнайсетте години той се е наричал Параклис Св. Мартин де Саисул и макар че не можах да намеря точното местоположение на старото място, пишеше, че се е намирал по долината на река Рона. Тъй като Шасе-сюр-Рон е с обща площ само три квадратни мили, планът ми беше да започна от реката и да вървя, докато не усетя нещо свято.
С късмет щяхме да грабнем жезъла и да се върнем в най-близкото светло царство, преди собственикът на този бус дори да разбере, че е бил откраднат.
Ако нямахме късмет, тогава полицията, която щеше да ни потърси за кражба на кола, щеше да е най-малкото ни притеснение.
– Съжалявам – изведнъж каза Ейдриън, като ме погледна предпазливо. – Добре ли си? – Поех си дълбоко дъх, знаейки, че той не говори за пътуването през царствата.
– Не, не съм добре, че бяхме продадени от близък приятел, а още по-малко съм наред, като знам, че все още смяташ, че това е била Жасмин. Тя не би направила това, Ейдриън. Колкото и да не те харесва, тя никога не би рискувала живота ми по този начин. Познавам я. – Той изпусна кратко мърморене.
– Познавам и Коста. Ако искаше да ме убие, щеше да ме нападне с главата напред, а не да се промъква зад гърба ми, и ако не е той, значи трябва да е тя.
– Не е – казах аз, а тонът ми беше по-остър. – Бих заложила живота си и твоя на това, а тъй като знаеш какво изпитвам към теб, трябва да знаеш, че не бих го казала, ако не съм сигурна. Погледът му към мен беше нежен, а когато заговори, гласът му беше мек.
– Вярвам, че това е вярно за Жасмин, за която си спомняш. Но тази е прекарала няколко седмици, измъчвана от Деметриус. Това би сломило всекиго, така че човекът, който е сега, не е същият, с когото си израснала. Тази Жасмин е твърда, иначе нямаше да оцелее. Тази Жасмин може би дори си мисли, че те защитава, като се отървава от мен, и може би е рационализирала опасността, на която те е изложила, като е заложила, че ще се жертвам, за да те спася, и в това ще е права. – Част от гнева ми се изцеди, докато го гледах.
Да, Ейдриън неведнъж беше доказвал, че ще се жертва, за да се увери, че съм в безопасност. Това не означаваше, че съм съгласна с него за Жасмин, но означаваше, че ще му простя, че се е съмнявал в нея. И когато най-накрая разбере, че това е бил Коста, аз щях да бъда до него.
Този вид предателство хапеше дълбоко, особено като се има предвид абсолютната убеденост на Ейдриън, че това не може да е неговият приятел, но простите числа означаваха, че ако не е Жасмин, трябва да е Коста. В края на краищата знаех, че не съм била аз, и разбира се, че не е бил Ейдриън…
Една мрачна мисъл подразни съзнанието ми. Веднага я отхвърлих, като мислено затръшнах вратата пред нея. Ейдриън никога не би направил това, съдбата да е проклета. Бях готова да заложа живота си, че това не е Жасмин, и щях да заложа отново, че не може да е Ейдриън. И все пак тази натрапчива мисъл продължаваше да си проправя път през подсъзнанието ми и се връщаше толкова бързо, колкото бързо я отхвърлях.
Той е полудемон – нашепваше тя – и те е предавал и преди. При положение че 50 процента от природата му е заразена от злото и 100 процента от съдбата му предсказва, че той ще бъде този, който ще ме предаде на демоните, можех ли наистина да съм сигурна, че не е той.
Да, помислих си ожесточено.
И след около двайсет минути, когато стигнахме до мястото на бившия параклис, щях да го докажа, като се надявам да намеря жезъла и да позволя на Ейдриън да го извади от земята. Толкова бях сигурна, че той никога повече няма да ме предаде. Точно като твоите предци, издекламира тази мисъл. Те също са били сигурни. Толкова сигурни, че бяха заложили живота си и го бяха изгубили.
Назад към част 29 Напред към част 31
