ГЛАВА 34
Бях толкова шокирана, че той знае, че намерих сили да се изправя на крака.
Ейдриън също се изправи и въпреки че по тялото му преминаваше лек трепет, той се отправи към Зак.
– Защо. – Повтори Ейдриън.
– Как разбра. – Попитах.
Той хвърли един-единствен, остър поглед към мен.
– По същия начин, по който вероятно и ти знаеш всичките ми тайни сега.
Той също беше преживял същото ускорено повторение на живота ми във виртуалната реалност. Предполагам, че това е логично, тъй като свързването на душите беше преминало и в двете посоки.
– Ейдриън, много съжалявам – прошепнах аз.
Този път погледът, който ми хвърли, беше изпълнен с болка.
– Знам защо не ми каза. Аз също видях и това. – Той го е видял, но дали ми е простил.
Искаше ми се да знам, но способността да познавам мислите и чувствата му сякаш приключи с идването ми в съзнание.
Зак се изправи в цял ръст, макар че все още беше с няколко сантиметра по-нисък от ръста на Ейдриън – шест и шест.
– Ако ти бях казал, щеше да откажеш да направиш ритуала за свързване на душите с Айви.
– Разбира се, че щях. – Избухна Ейдриън. – Аз съм полудемон. Никога не бих накърнил съзнателно душата на Айви с това.
– Накърняване. Ейдриън, не казвай това – изпъшках аз.
Ръката му се изстреля с такава сила, че счупи една месингова колона за свещник точно наполовина.
– Недей. Не мога да понасям да мисля за това, което съм направил, камо ли да те чувам да го оправдаваш. – Той трепереше и аз не знаех дали е от ярост, съжаление или от желание да разкъса Зак крайник по крайник.
Когато се приближих и видях лицето на Ейдриън, разбрах, че са и трите.
– Има и още – каза Зак, без да обръща внимание как започнах да размахвам ръце в универсалния жест за Стоп. Каквото и да беше, не виждаше ли, че Ейдриън не може да го понесе точно сега.
– Какво. – Попита Ейдриън, като единствената дума почти се изплю.
За миг зад дълбоките кафяви очи на Зак блесна светлина и аз усетих истински страх. Ако Зак удареше Ейдриън, щеше да го убие и нямаше да мога да направя нищо, за да го спра. Смъртоносното мистично оръжие в ръката ми действаше върху демони, а не върху архонти.
Тогава Зак сгъна ръце и зае обичайното си дистанцирано, хладнокръвно поведение. За първи път изпитах облекчение, че хората изглежда са твърде под нивото му, за да се разстройва.
– Казах ти, че един от вас е предупреждавал Деметриус за местоположението ти – каза Зак, без да мигне под яростния поглед на Ейдриън. – Правилно вярваше, че това не може да е Коста, както правилно вярваше Айви, че това не може да е Жасмин.
– Тогава кой? – Поисках, преди истината да се забие в мен.
Ейдриън не помръдна, но за най-кратък миг чертите му се смалиха. После се втвърдиха, докато не бях сигурна, че разпознавам човека, с когото току-що се бях свързала по свръхестествен начин.
– Аз. – Засмя се Ейдриън – звук, който повече приличаше на смилане на камъни, отколкото на признак на забавление. – Ето защо Деметриус винаги знаеше кой съм, независимо с каква маскировка ме омагьосваше, нали. По някакъв начин той ме усеща. – Зак вдигна рамо в знак на съгласие.
– Както дълбокото зове дълбокото, така и кръвта зове кръвта. – Ейдриън се завъртя, минавайки покрай мен.
Когато беше изминал половината път по пътеката, осъзнах, че не просто крачи, както правеше обикновено, когато беше разстроен. Той си тръгваше.
– Чакай. – Изкрещях, а енергията се върна в крайниците ми, докато тичах след него.
– Връзката ти с Деметриус е прекъсната – обади се Зак.
Ейдриън спря толкова рязко, че ми се наложи да се завъртя, за да не се блъсна в него.
– Какво каза? – Зак не помръдна от мястото си пред олтара.
В другия край на църквата Брут изръмжа, след което се надигна от позицията си зад последната пейка. Тогава разбрах, че по някое време по време на ритуала ни за връзване гаргойлът е избягал в задната част на църквата, за да се скрие от светлината.
– Връзката ти с Деметриус вече е прекъсната – повтори Зак, като говореше бавно, за да няма недоразумения. – Тя се прекъсна в момента, в който свързах душата ти с тази на Айви.
– Как. – Попита Ейдриън, протягайки ръка, когато се приближих. – Недей – каза той, без да ме погледне.
– Майната му на това. – Разпалих се, като хванах ръката, с която той се опитваше да ме предпази. – Знаех кой е истинският ти баща, когато се съгласих да свържа душата си с твоята, и го направих, защото не ми пукаше. Ти си този, когото искам, и не си той.
– Айви. – Той произнесе името ми, сякаш беше болезнено. – Аз съм част от него и заради това го водих при теб през всичкото това време. Заради мен той едва не те уби. Може би сега е в Ню Йорк и те търси чрез мен. Не можеш да очакваш от мен да си простя за това.
– Да, мога – казах аз, докоснах лицето му и отказах да отстъпя, когато той помръдна. – Ти не знаеше и всеки път, когато Деметриус ни откриваше, правеше всичко възможно, за да ме защитиш, дори когато се срещнахме за първи път и не можеше да понасяш да си близо до мен. – Не можех да усетя емоциите му, но нямаше и нужда, защото видях как чертите му се изкривяват от болка.
– Винаги съм искал да бъда близо до теб – каза той с накъсан глас. – Единственият човек, от когото някога съм искал да избягам, бях аз самият. – Обгърнах го с ръце, като затегнах хватката си, когато цялото му тяло се напрегна.
– Аз също не искам никога да бъда без теб и не би ми пукало, ако това означаваше, че Деметриус винаги е по петите ни. Ще намерим начин да го заобиколим, както намерихме начин да заобиколим съдбите си. Ако можем да победим съдбата, да победим Деметриус би трябвало да е лесно. – Той се засмя, макар че звучеше като задушаване.
– Винаги ме караш да вярвам в невъзможното, дори когато знам по-добре.
– В този случай ти не знаеш по-добре, но аз знам – казах, придърпах главата му надолу и го целунах, докато устата му не загуби твърдостта си. – Ти си мой – прошепнах срещу устните му. – И аз съм твоя, от този момент нататък, докато адът не замръзне или докато не го върнем там, откъдето е дошъл. – Той ме погледна и в очите му видях оттенъци на надежда. Зад тях се криеше безмилостност и почти животинска решимост да унищожи онези, които ни бяха причинили толкова много вреда.
Това беше добре. Понякога омразата беше полезна, а Ейдриън щеше да се нуждае от цялата си сила, преди да сме приключили. Но той се нуждаеше от нещо друго повече и аз не се страхувах, защото той имаше и това.
Любов. Видях я и в погледа му. Усетих я в ръцете му, когато ме докоснаха, в ръцете му, когато ме обгърнаха плътно, а след това я усетих да извира от устата му, когато поиска моята с отчаяние, което засрами страстта.
Когато най-накрая вдигна глава, устните ми се подуха, а дъхът ми секна. Въпреки това щях да го целуна отново веднага, ако не беше много силното, много преднамерено ръмжене от предната част на църквата.
– Както казах – заяви Зак, като тонът му ни предизвика отново да го игнорираме – връзката ти с Деметриус вече е прекъсната. Свързването на душата ти с тази на Айви е довело до достатъчно свръхестествени смущения, така че Деметриус вече няма да може да те проследява чрез кръвната ти връзка.
– Може би все пак трябва да се върнем в светлото царство – промърморих аз. – Ние сме тук от часове. Както каза, Деметриус вече може да е в града и да ни търси.
– Не можеш да се върнеш обратно – отвърна Зак и ме зашемети. – Ти също така си избрала да привържеш душата си към неговата, така че както връзката на Ейдриън с теб прекъсна връзката му с Деметриус, така и твоята връзка с него прекъсна достъпа ти до светлинните царства. – Шокът и недоверието ме накараха да попитам:
– Вече не мога да влизам в светлите сфери? Изобщо?
– Не, освен ако аз или друг архонт не те издърпаме през техните портали – отвърна Зак. Ръката на Ейдриън се плъзна по ръката ми по успокояващ начин, дори когато отправи истински яростен поглед към Зак.
– Защо чакаше, докато стане твърде късно, за да я предупредиш за това?
– Айви, предпочиташ да имаш достъп до светлинните царства или да имаш Ейдриън до себе си? – Отговори Зак на въпроса с въпрос.
Затворих очи. Светлинните сфери бяха нещо повече от единствените свободни от демони места в света плюс безкраен източник на манна; те бяха и портали, които можеха да ни отведат навсякъде по света. Да имаш достъп до тях беше безценно предимство… освен ако тази цена не ми струваше Ейдриън.
– Вече знаеш отговора – казах аз и отворих очи.
Погледът, който Зак отправи към Ейдриън, беше остър.
– И затова не си направих труда да и го кажа предварително. Сега времето ми тук е приключило. Върнете се в хотела си. Там ще бъдете в безопасност. Дори Деметриус да е използвал връзката ви, за да те следи, сега, когато тя е прекъсната, този град е твърде населен, за да те намери, преди да се върна. Ще се видим по здрач. – С това Зак изчезна.
– Чакай. – Казах, но, разбира се, олтарът остана празен.
Колко обичаше Зак своите изчезващи действия. Ейдриън поклати глава.
– Типично. – После ме хвана за ръката. – Слънцето почти е изгряло. Дори Деметриус да ме е последвал тук, няма да може да остане достатъчно дълго, за да ни намери. В този град има милиони хора, така че дори да изпрати всички свои слуги да ни търсят, те също няма да ни намерят. Предлагам да се върнем в хотела, както предложи Зак, и да тръгнем с него тази вечер.
– Добре – казах аз, като си помислих, че ако Зак не беше обещал да се върне, нямаше да имам начин да измъкна Жасмин и Коста от светлинното царство.
Хвърлих крив поглед на плетената татуировка около ръката си. Що се отнася до нея, ключалките на вратите на царствата бяха сменени.
Гласове внезапно изпълниха катедралата, когато трима свещеници влязоха от странична врата близо до предната част на църквата. После спряха, когато ни видяха.
– Как сте влезли тук – попита единият от тях, като почти се изплю в своето възмущение.
Ейдриън изхърка, докато държеше вратата отворена, за да можем аз и Брут да си тръгнем.
– Повярвай ми, отче, това е дълга история.
Назад към част 34 Напред към част 36
