ГЛАВА 38
Зак ни преведе през портата на Величка, Полша. Всички ние, въпреки че исках Жасмин да остане. Зак отказа, като каза, че има важни задачи за изпълнение и не може да продължава да действа като наш свръхестествен портиер.
Тази аналогия щеше да ме развесели, ако не беше последвала изчезването му веднага след като беше прекарал и последния от нас.
– Това е просто страхотно. – Все още усещах портала, но вярно на предупреждението на Зак, вече не можех да премина през него. – Върни архонтския си задник тук, Зак. Не можеш да ни захвърлиш в малък чужд град без паспорти, пари, транспорт или оръжия.
Нямаше отговор. Устоях на желанието да покажа на портала среден пръст само защото не мислех, че Зак може да го види. Единственото нещо, което беше по-разстроено от мен, беше Брут.
Той изръмжа от ярката светлина около нас, като вдигна крилата си, за да се прикрие. После ме погледна, сякаш искаше да каже: „Повече слънце. Как можеш.“
– Не се притеснявай – каза Ейдриън и разтри гърба ми. – Мога да се обадя на някого и да донеса това, от което се нуждаем. Просто ни трябва телефон. – Коста извади мобилния телефон на отец Луис, опита се да го включи и после го върна обратно.
– Да, батерията определено е изтощена. – Принудих се да се отпусна. Добре де, може би ни очакваше дълъг преход, но имаше и по-лоши неща.
Поне не беше тъмно, което правеше този район свободен от демони за още няколко часа, докато слънцето залезе. След това, ами, където имаше светло царство, имаше и демонично такова. Можех само да се надявам, че и то няма да падне върху нас или да изтече върху нас.
Ейдриън се огледа наоколо.
– Познавам това място. Това е версията на градския пазар в града. – Причудливите сгради, подредени на площад около нас, не ми се сториха такива, но както и да е, това означаваше, че телефоните са близо.
И хей, едно от имената на магазина дори беше на английски. Вярно, казваше се Fuck Luck Tattoos, но единственото, върху което се съсредоточих, беше, че щом заглавието е на английски, значи някой в магазина вероятно го говори. Ейдриън сигурно се чувстваше по същия начин. Той ме хвана за ръката и промърмори:
– Да опитаме тук.
– Ще остана с Жасмин – каза Коста. Брут вече беше побягнал към магазина, защото имаше блокираща слънцето тента.
Погледнах към сестра си. Тя срещна погледа ми, после нарочно погледна диамантения пръстен на ръката ми, преди да ме погледне обратно. След избухването ѝ след разкриването на произхода на Ейдриън очаквах обвинение в погледа ѝ или гняв, но вместо това единствената емоция, която прочетох, беше тъга, която граничеше с мъка.
– Не му позволявай да те нарани – изрече тя към мен. – Моля те.
Ейдриън беше обърнат с гръб, така че не го видя. Затворих очи за миг, като ми се искаше да мога да я уверя, че страховете ѝ са неоснователни.
Ейдриън нямаше да ме предаде. Преди беше скрил от мен истинската цел на съдбата ми, само защото се опитваше да ми помогне, и макар това да беше предателство спрямо доверието ми, той имаше добри намерения. Точно както и аз имах добри намерения, когато скрих от него знанието си за Деметриус. Ейдриън отново ме дръпна за ръката и се обърна.
– Айви.
– Идвам – казах аз и добавих: – Ще се оправя – към сестра си.
След това влязох в магазина за татуировки заедно с Ейдриън. Собственикът наистина говореше английски и се съгласи да позволи на Ейдриън да направи международно обаждане, след като пусна стодоларова банкнота на касата.
Не мислех, че има пари, затова бях повече от изненадана да видя още няколко бенджамина в портфейла му.
При въпросителния ми поглед Ейдриън сви рамене.
– Донесох някакви спешни пари заедно със сухите ни дрехи.
– Не си се наспал по-рано, нали? – Измърморих.
Ейдриън само се усмихна, като прие телефона от собственика и набра номера. След миг той започна да говори на френски, ако се съди по няколкото думи, които разпознах. Разговорът продължи около пет минути и когато Ейдриън затвори телефона, изглеждаше доволен.
– Вече имаме резервация за хотел и кола на път. Останалото, от което се нуждаем, ще пристигне утре. – Той познаваше човек, който можеше да се сдобие с четири фалшиви паспорта в рамките на двайсет и четири часа. Бях впечатлена.
– Уау.
– Солната мина е само на няколко пресечки оттук, нали. Попита Ейдриън, сякаш случайно се интересуваше.
– Да – отговори чернокосият, силно татуиран мъж на акцентиран английски.
– Благодаря. – На мен Ейдриън каза: – Искаш ли да минем наблизо и да видим дали те интересува. – Преведох подтекста и изпуснах кратък смях. Ако не усещах нищо в катедралата, значи бях сгрешила за това, че Ейдриън е картата, а вероятно и за всичко останало.
– Дойдохме чак в Полша – отвърнах аз. – Сигурно се надявам, че ме интересува.
* * *
Коста, Жасмин и Брут дойдоха с нас, макар че тримата се държаха доста по-назад. Това беше добре. Бях се съсредоточила върху свещения си сензор. Досега не усещах нищо и колкото повече се приближавахме към мината, толкова повече това ме тревожеше. Бях толкова сигурна, че съм разбрала истинските улики за намирането на жезъла. Това, че Зак знаеше, без да му казваме, че искаме да отидем в Полша, сякаш само го потвърждаваше, но в ретроспекция той никога не би казал, че съм разбрала правилно. Всъщност той никога не беше казвал нищо, освен че не е нашият портиер. Дали Зак наистина щеше да ни пусне тук, ако знаеше, че това не е нищо повече от преследване на дивото, основано на едно много погрешно предположение.
Да, помислих си мрачно. Щеше да го направи. И вероятно след това щеше да бъде и самодоволен от това. Когато Ейдриън каза:
– Това е то – аз все още регистрирах нула на свещения си уред.
Малката, доста обикновена на вид сграда пред нас също не съвпадаше с мисловната ми представа за дом на солна катедрала, макар че беше мина, така че всичко интересно беше долу.
– Колко дълбока е мината? – Попитах Ейдриън.
Може би в това беше проблемът. Можех да стоя точно над жезъла и все пак може би да съм достатъчно далеч, за да не го усетя.
– Много дълбока – отговори Ейдриън. – Над хиляда метра. А мината е дълга над сто мили. – Загледах се в него.
– Сериозно ли говориш? – Ако беше толкова масивна, можеше да ми отнеме цяла седмица подземни проучвания, преди да засека намек за жезъла, дори и да беше тук.
– Нищо ли не усещаш? – Попита с лек тон Ейдриън.
Вече го познавах достатъчно добре, за да знам, че колкото по-нарочно безгрижен звучи Ейдриън, толкова повече обикновено го е грижа.
– Все още не, но ако е под хиляда метра здрава скала, защото е на дъното на това нещо, не очаквам да е така. – Така казано, аз тръгнах към входа на мината. В някакъв момент това място беше превърнато в туристическа атракция и табели на четири различни езика, сред които и английският, ми подсказваха къде да отида.
Ейдриън ме настигна с няколко крачки. Както и Брут, който нямаше търпение да влезе където и да било вътре.
– Остани тук, Брут – каза Ейдриън на гаргола, когато влязохме в сградата.
След това му заговори на демоничен, а туристите напред на опашката за билети поклатиха глави към нас.
– Говориш с птица? – Попита жената на скован английски.
– Той е нашият домашен любимец – казах ѝ, потупах Брут и потиснах усмивката си, когато тя се загледа в това. – Ние просто обичаме чайките. – След това дойде ред да си вземем билети и Ейдриън избра четири за туристическия маршрут. Той плати в брой и след това подаде два билета на Коста и Жасмин.
– Имате късмет – отбеляза касиерката. – Групата на англоговорящите туристи се нуждаеше от още четирима, за да бъде пълна.
– Да се надяваме, че късметът ни ще продължи – казах под нос, след което се усмихнах на касиерката на раздяла, докато се присъединявахме към групата. Едгар, ръководител на нашата група, ни разказа накратко историята на мината, която е на хиляди години и е била основен производител на сол в района.
Престанах да слушам след първите няколко минути, като вместо това се насочих към моя свещен сензор. Засега той все още беше в равновесие. След още няколко минути безмълвно говорене ни вкараха в асансьора на мината и спускането ни започна. Радвах се, че носех дънки, но скоро осъзнах, че блузата ми не е подходяща за това. С всеки етаж, който спускахме, температурата сякаш падаше, докато не се преборих с треперенето, когато спряхме и излязохме за първия етап от обиколката.
– Всичко, което виждате, е направено от сол – казваше Едгар и аз спрях в режима си на свещенотърсач, за да огледам признателно наоколо.
В стените бяха издълбани статуи и нещо, което приличаше на триизмерни картини, толкова детайлни и впечатляващи, колкото всичко, което бях виждала в музей. Можех да разбера защо Едгар трябваше да уточни, че всичко това е от сол. Със синьо-сивия си цвят те приличаха повече на гранит, отколкото на това, което поръсвах върху храната си.
Час по-късно се разкъсвах между това да бъда силно впечатлена и силно разочарована. Бяхме изминали стотици издълбани стъпала, видяхме великолепието на параклиса „Света Кинга“, който според мен съперничеше на базиликата по красота, както и други пещери, които бяха украсени със статуи в естествен размер, разиграващи религиозни сцени. Имаше дори подземно езеро със светлинно шоу по стъклената му повърхност под музиката на Шопен. И все пак, докато бях възхитена от всички произведения на изкуството около мен, особено като се има предвид как те бяха издълбани на ръка от твърда каменна сол, моят свещен сензор беше мълчалив. Не го разбирах.
Ако някога е имало пример за безсмислено човешко поведение, повлияно от свръхнатоварен, осветен обект, то това би трябвало да е тази мина. И все пак не усещах нищо свещено в играта тук. След като обядвахме в подземния ресторант – да, имаше подземен ресторант – и групата започна да се реформира, дръпнах Ейдриън настрана.
– Трябва да опитаме да влезем по-надълбоко – казах му. От нашия гид вече знаех, че туристическата обиколка се спуска само на една четвърт от пътя надолу в частите на мината, отворени за посетители.
– Едгар – каза Ейдриън, като се приближи до нашия кафявокос, леко набит гид. – Това беше чудесно, но съпругата ми иска да бъдем по-приключенски настроени. Ще трябва да се върнем нагоре, за да си вземем билети за екскурзиите „Миньори“ или „Мистерии“.
– Съжалявам, приятелю, но те изискват закупуване две седмици предварително – отвърна Едгар. Ейдриън му се усмихна и извади портфейла си, като прелисти все още внушителната купчина банкноти в него.
– Сигурен ли си, че няма какво да направиш? Не бих искал да я разочаровам. – Чертите на Едгар се стегнаха в очевидна обида.
Чудесно, бяха ни назначили честен, неподкупен човек за водач. Сега вероятно щяха да ни изгонят съвсем. Побързах да поставя ръката си върху портфейла на Ейдриън, като подадох на Едгар най-добрата си безхитростна усмивка.
– Много съжалявам! Страхувам се, че сме прекалено свикнали с начина, по който работят нещата в Америка. Освен това това е меденият ни месец, така че той се препъва в опитите си да ме направи щастлива. Надявам се, че ще извиниш избухливостта му. Той не искаше да обиди…- Прекъснах извинителното си излияние, когато Едгар внезапно ме хвана за ръката.
Хватката му се затегна, когато се опитах да се отдръпна, и тогава ръката на Ейдриън се изстреля, приземявайки се върху гърлото на Едгар.
– Махни ръцете си от нея – каза Ейдриън с опасен тон.
Коста се приближи, хвърляйки загрижен поглед към противоборството.
– Всичко наред ли е? – Попита той тихо.
Едгар все още не беше пуснал ръката ми. Той не можеше да спре да я гледа, дори когато Ейдриън увеличаваше натиска, за да вкара предмишницата си по-дълбоко в гърлото на Едгар.
– Не. Пусни – каза Ейдриън, като всяка дума бе наситена със заплаха.
– Чакай – издишах аз, осъзнавайки от какво зяпа Едгар. Издърпах ръкава си, разкривайки повече от татуировката с плетено въже, и очите на Едгар се присвиха.
– Разпознаваш това, нали?
– Да – успя да каже Едгар.
Ейдриън се вгледа в Едгар. Не бях забелязала никакъв издайнически блясък в очите на Едгар или други характеристики на слуга, а когато Ейдриън пусна ръката си, разбрах, че и той не е видял.
Започна да се събира малка тълпа, тъй като членовете на нашата група спряха да правят това, което правеха, за да ни наблюдават.
Пренебрегнах ги и потупах ръката на Едгар, която все още беше притисната върху долната част на татуировката ми.
– Откъде знаеш този знак?
Едгар най-накрая ме пусна, за да разтрие гърлото си, където Ейдриън го беше удушил наполовина. След това шокира всички ни.
– Защото аз съм един от Пазителите на жезъла и ние те чакахме много, много отдавна, Давидовке.
Назад към част 38 Напред към част 40
