ГЛАВА 3
Тъй като Ейдриън не си тръгваше, реших да го накарам да си свърши работата. Когато стигнахме до мястото на плажа, където се бях борила с слугата, с жест посочих в общата близост до мястото, където бях забелязала царството на демоните.
Сега не виждах нищо, но това не беше голяма изненада.
Родословието ми означаваше, че съм най-настроен към осветените обекти, така че в най-добрия случай улавях само случайни проблясъци на тъмни, дори когато бях точно над тях.
Родът на Ейдриън означаваше, че той е най-настроен към тъмни предмети, а портата на демоничното царство беше толкова тъмна, колкото можеше да бъде.
– Вратата на царството беше там. Виждаш ли я? – Той отиде до посоченото от мен място. След това протегна ръце, сякаш усещаше вратата, което по същество беше така.
– Странно е – каза той след една пауза. – Виждам царството и наистина усещам нещо, но то не е толкова силно, колкото би било при нормална врата. Вместо врата, усещането е по-скоро като… пукнатина.
– Точно за това се притеснявам – казах аз с ново чувство на тревога. – С отслабването на стените между царствата на демоните и нашия свят вероятно навсякъде се появяват пукнатини. Ако стане по-лошо, тези пукнатини ще се превърнат в зеещи дупки и царствата ще се изсипят в този свят. И тогава… – Спрях да говоря, защото не исках да казвам какво ще се случи след това.
Единственото по-лошо нещо от това да знаеш беше да си единственият човек, който можеше да направи нещо, за да го спре.
Ето защо през последните два месеца разпределях времето си между тренировките и опитите да помогна на сестра ми Жасмин да преодолее посттравматичния стрес от това, че е бивш пленник на демон. Човек би си помислил, че с всичко това няма да имам енергия да се съсредоточа върху Ейдриън, но все пак имах.
Оказа се, че разбитото сърце е най-бавно зарастващата рана.
– Мисля, че за момента сме в безопасност – каза Ейдриън, без да обръща внимание на недовършеното ми изречение. – Пукнатината не се усеща достатъчно силна, за да пропусне някой друг. Може би слънчевата светлина я отслабва.
Засега. Потърках дясната си ръка, където очертанията на оплетено въже минаваха от пръста ми чак до лакътя.
Останките от древната, осветена прашка вече не горяха по онзи странен начин, но докосването ѝ беше осезаемо напомняне, че двамата с Ейдриън имаме съдби, които трябва да изпълним: аз евентуално да спася онези, които са хванати в капана на демоничните царства, а той вероятно да ме предаде.
– Добре, ами, слугите са мъртви, демонът си отиде, Брут трябва да се върне всеки момент, а аз съм почти вкъщи, така че можеш да си тръгнеш. Сега – добавих аз. Отговорът му бе предшестван от насмешка, а сребърните пръстени около тъмносините му очи сякаш заблестяха.
– Няма да отида никъде, Айви. Готова или не, аз се върнах в живота ти и съм тук, за да остана.
– Но аз не искам да го правиш – казах аз, борейки се с желанието да го ударя по главата, за да потънат думите ми.
Той само се усмихна, ослепително и толкова арогантно, че се завъртях, за да не се налага да го гледам повече.
– Да, чух те, но макар и да не ме искаш – все още – имаш нужда от мен. – След това, със светкавичната си бързина, той се появи пред мен, като пъхна в ръцете ми малка кутия. – Говорейки за неща, които не успях да направя преди, честит рожден ден, макар и с един ден закъснение. – Шокът ме накара да застана неподвижно и да се вгледам в кутията.
Двадесет и една години бяха важен момент, но никой друг не си беше спомнил. Нито сестра ми, която беше и най-добрата ми приятелка, нито Коста, съквартирантът ми, който ми беше станал близък като брат, нито Зак, архонтът, който ми беше нещо като наставник и имаше свръхестествени познания за почти всичко.
Само Ейдриън, но никога не му бях казвала кога е това.
Не можах да се спра да отворя неочаквания подарък. После изпуснах леко дъх, когато видях кръглия камък, окачен в края на дълга златна верижка. Скъпоценният камък отразяваше първите лъчи на слънчевата светлина обратно към мен в дъга от цветове, които бяха толкова ярки, че трябваше да примигвам, докато го гледах.
Освен ако това не беше най-искрящото парче стъкло в историята, Ейдриън току-що ми беше подарил диамант с размерите на голям камък.
– Няма как да го приема – почти заекнах и добавих: – Ти открадна ли го? – Защото как иначе би могъл да се сдобие с нещо, което струва колкото няколко коли от висок клас.
Наченки на тъмнина оцветиха смеха му.
– Бивш демоничен принц, помниш ли. Може и да съм оставил всичко това зад гърба си, но не съм си тръгнал с празни ръце.
– Ти не си демон, просто си бил отгледан от тях – промълвих аз.
Той сви рамене.
– Тогава съм почетен принц на демоните. Така или иначе, мога да си го позволя. Освен това загуби другата си огърлица заради мен, така че не казвай, че не можеш да приемеш тази, за да я замениш.
Огърлицата беше толкова красива, че една плитка част от мен не искаше нищо повече от това да я сложи и да изтича до най-близкото огледало. Не можех, разбира се. Като за начало, не бях се поглеждала в огледало от нощта, в която разбрах по трудния начин, че някои демони използват огледалата като портали в нашия свят. Освен това…
– Това ми прилича на подкуп – казах аз, като му подадох огърлицата. – И не можеш да компенсираш всичко, което се е случило, с лъскав, скъп подарък. Нещата между нас не са добри, Ейдриън. Дори не и близо, а ако приема това, ще намекна, че са. – Той скръсти ръце, а позата му придоби много позната упоритост.
– Не се опитвам да те подкупвам, а ти правя подарък за рождения ден. Хвърли го в прибоя, ако искаш, но той е твой, така че няма да го взема обратно. – Челюстта ми се стисна.
Може и да е израснал в среда, в която парите не са проблем, но не бих могла да хвърля този диамант в океана, както не бих могла да изгоря купчина стодоларови банкноти, за да се стопля, и по предизвикателната извивка на устата му личеше, че той знае това.
И все пак това не означаваше, че ще спечели.
Сгънах огърлицата в ръката си и продължих да вървя. Не беше необходимо подобреното ми периферно зрение, за да видя усмивката на Ейдриън, който ме последва. Мислеше, че е спечелил този рунд. Помисли си отново – тихо му казах аз.
– И така, ако си богат, защо отсядахме само в мизерни мотели, когато се запознахме за първи път? – Попитах, докато продължавах да вървя към къщата на Коста. Той пусна смях, който успяваше да съчетае примамливостта на екстази заедно с опасностите от пристрастяване.
– Защото правех всичко възможно, за да убия настроението, не че се получаваше. Дори и в най-уродливата обстановка те исках толкова много, че почти ме убиваше да не те взема във всяка мрачна стая, която предлагаха тези скапани мотели.
– Престани – промълвих аз.
За щастие Брут избра този момент, за да прелети покрай нас и да кацне в най-високата част от плажните храсти. Тръгнах към гаргойла, опитвайки се да го успокоя, докато той се опитваше да се покрие с плажни храсти, за да избегне слънцето.
– Всичко е наред – казвах, когато Ейдриън каза:
– Карпарата. – Достатъчно силно, за да вдигне главата на Брут.
Демоничната дума превърна Брут от гърчещо се същество в обичайната му, страховита същност. Сега гаргойла може и да беше мой домашен любимец, но до мозъка на костите си все още принадлежеше на Ейдриън. В края на краищата Ейдриън беше този, който беше дал Брут на мен като мой защитник. Фактът, че го беше направил, когато Ейдриън си беше помислил, че жертва живота си, за да спаси моя, беше още една причина, поради която беше толкова трудно да го изгоня от сърцето си. И все пак нямах намерение да се откажа да опитвам.
– Ето ти го, добрият ми Брут – казах, извадих огърлицата и я закопчах около кожената му китка. Заради размерите му тя пасваше като гривна. – Нещо блестящо за теб. Гаргойлът вдигна ръката си, като погледна диаманта до сивосинята си кожа. След това изсумтя като в знак на одобрение. – Виж. – Отговорих с широка усмивка на Ейдриън. – Той го обича. – Погледът на Ейдриън към мен беше безценен.
След това, с усмивка, която беше твърде самоуверена, за да ми хареса, той махна с ръка по посока на къщата на Коста.
– Можеш да дадеш подаръка ми на Брут, а можеш да продължиш да се движиш към Коста, но независимо от всичко, аз ще дойда с теб. Появяват се пукнатини в царството, а демоните и слугите отново са в движение. Може и да си убила Деметрий, давайки ми отмъщението, което исках от години, но това не ме извади от борбата. Все още живея, за да ритам задници на демони, така че за нищо на света не бих се отказал от това и ако знаеш нещо за мен, би трябвало да го знаеш. Освен това Зак сигурно е наясно с всичко това и ни чака при Коста. Както може би си спомняш, архонтите може и да са почти безсмъртни, но не са много търпеливи.
Назад към част 3 Напред към част 5
