ГЛАВА 41
Щом преминах през предпазните символи, които бяха заглушили връзката ми с жезъла, страхът ми изчезна. Както и болките ми от множеството предмети, които бях ударила във водата, да не говорим за побоя, който бях получила от слугата, който се опита да ме удави.
Съсредоточих се само върху жезъла, който ме дърпаше напред, сякаш бях попаднала в приливна вълна.
Заплувах покрай Жасмин и Коста, без да слушам какво ми казват, докато навлизах по-навътре в мината. Нещо се вряза в крака ми, може би старо съоръжение, но дори болката не беше регистрирана. Усещах само жезъла, а силата му пронизваше нервите ми от това, че бях в близост до него.
Приближи се и сякаш ми прошепна, подтиквайки ме да продължа напред. Почти там. На стотина метра пред мен спрях, обърната към стената вляво.
Тя беше със същия гранитно-сив цвят като останалата част от мината, а неравната ѝ повърхност не се различаваше от останалите скали наоколо. И все пак, когато докоснах камъка, силата, която се криеше зад него, изпепели ръката ми и щях да я изтръгна веднага, ако можех да усетя болката. По най-странната причина не можех.
Бях прекалено погълнат от това да освободя жезъла от скалистите му предели.
Разрових се по повърхността на скалата, знаейки, че плочата действа като естествена врата и наградата ми е точно зад нея. Ръцете и пръстите ми се разкъсваха и кървяха от назъбените ръбове на камъка, но и това не ме спираше. Нито пък водата, която се издигаше до гърдите ми, докато продължавах да търся добра опора, за да издърпам скалата. Когато най-накрая стигнах до място, където пръстите ми можеха да се увият около камъка в двата му края, дръпнах.
Камъкът поддаде, но не достатъчно. Увеличих усилията си, усещайки как мускулите ми се напрягат, докато напъвах и дърпах с всички сили. Камъкът се плъзна към мен и водата нахлу в нишата, която се откри. Едва забелязах издълбаната каменна фигура на стария брадат мъж зад нея. Очите ми бяха приковани към дървения жезъл в неговите вдигнати ръце. Статуята го държеше пред себе си като в молба, а жезълът беше толкова дълъг, че се простираше от пода далеч извън обсега на тези каменни ръце. А силата, която вибрираше от него, караше въздуха около мен да се тресе от енергия.
Прашката в ръката ми пулсираше, сякаш разпознаваше силата, която протичаше през жезъла. Без да се притеснявам от последствията, го грабнах и го извадих от каменните ръце, които се бяха свили наполовина около него. Използването на жезъла щеше да спаси всички.
Знаех това до болка, за разлика от времето, когато намерих прашката и трябваше да опитвам, докато събера достатъчно вяра, за да я управлявам. Но щом ръцете ми се сключиха около тоягата, умът ми сякаш се изпразни от всичко, което ме правеше Айви Дженкинс.
Не се притеснявах за водата, която сега се вихреше до брадичката ми, за писъците и воя, които отекваха в тунела от свръхестествения смъртоносен мач, за сестра ми, за Коста или дори за Ейдриън. Нямах цел тук. Имаше нещо друго и то беше толкова завладяващо, толкова съсредоточено, че нищо друго не можеше да го разколебае. То ме накара да държа жезъла вертикално, после да вдигна ръце над главата си.
Щом го направих, в мен нахлу сила със силата на метеоритно приземяване. Щях да се сгромолясам под нея, но тази сила държеше краката ми толкова прави, колкото и ръцете, които държах изпънати над главата си. Тази сила растеше, натрупваше се, докато не завладя всичко, дори дъха ми. Бях напълно неподвижна, без повече свобода на волята, отколкото електрическата мрежа има над протичащото през нея електричество, и когато тази сила достигна кресчендо, което сякаш щеше да ме разкъса, имах момент на пълна яснота извън тялото.
Видях разрушения асансьор, счупения експонат и всички разбити скали, които сега се изтегляха обратно на първоначалните си позиции. Можех да усетя как водата обръща посоката си и се връща в подземното езеро, от което се е изливала, а след това да почувствам как скалните стени под нея се подреждат в непробиваемата преграда, която бяха представлявали, преди динамитът да ги взриви. След това, с друг разтърсващ костите прилив на сила, усетих как тази неудържима, невероятна енергия се разразява далеч извън пределите на мината. Тя се разширяваше и нарастваше, ставайки твърде голяма, за да може умът ми да я измери, и чрез нея усещах пролуките, разкъсванията и пробивите в стените на царството.
Друг изблик на енергия разтърси съзнанието ми и аз усетих как всички те се поправят. Но това не спря. Продължи да се разраства, надминавайки сравненията, докато повече, а след това и всички слабости на стените на царството бяха възстановени. Вратата се затръшна и бе запечатана с непробиваеми връзки и макар да не ги чувах, усещах писъците на безброй демони, които осъзнаваха, че сега са хванати в капана на своите тъмни, ледени светове. Накрая силата започна да се разсейва и с нейното отсъствие невидимата хватка около мен се разхлаби.
Коленете ми се подкосиха. Щях да падна, само че все още държах жезъла в смъртоносна хватка. После и той сякаш изчезна и аз се свлякох на каменния под. Водата вече я нямаше, но подът на шахтата беше мокър и тази студена повърхност сякаш засилваше студенината, която се беше настанила в мен.
Бях сбъркала всичко, помислих си, замаяна от иронията. В крайна сметка не аз държах тоягата. Напротив, тоягата владееше мен.
– Айви. – Чух да вика някой, но гласът звучеше толкова далечно, че не го разпознах. После каза: – О, Боже, тя не диша. – Помислих си, че може да е Жасмин, но не бях сигурна. – Направете нещо, тя умира. – Чух следващото и почти се усмихнах. Определено Жасмин. Щях да позная този писък навсякъде.
– Не мога. – По някаква причина гласът на Зак звучеше много по-близко, сякаш говореше право в ухото ми. – Заповядано ми е да не я лекувам и да не я връщам, ако умре.
Нищо, помислих си аз и щях да поклатя глава, ако можех да помръдна нещо. Не можех обаче и това откровение беше последвано веднага от друго. Не можех и да почувствам нищо. Нямаше болка, което беше облекчение, но нищото, прекъсването на връзката… Жасмин сигурно е права. Умирах.
Тази мисъл ме депресираше по-малко, отколкото бих си представила. Искам да кажа, че през последните няколко месеца се притеснявах, че използването на жезъла ще ме убие, а сега, когато това очевидно се случи, бях странно съгласна с това.
Жасмин щеше да ми липсва, разбира се. Коста също, и макар че най-много съжалявах, че нямах повече време с Ейдриън, се чувствах толкова щастлива, толкова доволна, че имах един съвършен, споделящ душата ми ден с него.
Обичам те, Ейдриън – помислих си, изплъзвайки се все повече. Винаги…
– Доведете го тук – каза Зак, гласът му вече се чуваше едва-едва. Струваше ми се, че го чух да казва: – Свържи ръцете им – но не можех да бъда сигурна. Отдалечавах се и това изобщо не ме плашеше. Всъщност се чувствах някак освобождаващо…
В мен се промъкна тласък, мъничък и все пак силен, като лек електрически шок. За най-краткия миг болката и шумът се върнаха, а после изчезнаха. Отново се почувствах облекчена от тишината и нищото. Тук беше толкова спокойно.
Ако Ейдриън беше някак с мен, щеше да е идеално… Разтърсване.
Дърпане, дърпане, дърпане, дърпане. Шумът се разби в мен, заедно с повече болка, отколкото можех да понеса. Опитах се да избягам от нея, но не можех да помръдна, макар че сега я усещах в пълна, мъчителна острота.
„Айви“ – по-скоро усетих, отколкото чух шепота на Ейдриън. – „Използвай силата ми, за да се излекуваш. Върни се при мен.“
Болката беше толкова силна, че крещях, и в същото време знаех, че не издавам никакъв звук. Бях попаднала в кошмар, от който не можех да се събудя, и всеки бавен, трептящ удар на сърцето ми предизвикваше още по-безмилостна, каскадна болка в мен.
„Айви“ – каза Ейдриън по-настойчиво. – „Спри да се бориш и използвай силата ми.“
Не знаех какво има предвид, но когато заговори, тези тласъци ме пронизаха с по-голяма сила.
Възможно ли е това да е той, по някакъв начин. Чудех се. Дали не ме беше шокирал с дефибрилатор. Ако беше така, тогава технически бях мъртва, но други хора са се връщали от това. Можех ли. Когато ме прониза следващият шок, спрях да се опитвам да избягам от него. Вместо това се стегнах и го поех.
Той донесе лавина от болка, но отвъд нея отново чух гласа на Жасмин. И този на Ейдриън, макар че той все още сякаш шепнеше в съзнанието ми, вместо да се процежда през ушите ми.
„Това е, Айви. Вземи още.“
Още един шок и този път го преживях, без да се стягам. Светлината проблесна пред очите ми. Не от типа „виждам тунел“, а с проблясъци на лица, наведени над мен, и бълбукане на гласове. След това още един удар, и още един, и вече се носех на вълна от болка, която ме запращаше право в пълния звук, цвят и усещане.
– Айви. – Изкрещя сестра ми. После по-силно: – Коста, тя отвори очи.
„Спри да крещиш“, опитах се да кажа, но не можах. Тогава осъзнах, че в гърлото ми е пъхната голяма тръба. Изглежда не можех да движа нищо друго освен очите си, а когато те се плъзнаха надясно, видях Ейдриън в болничното легло до мен.
Той също имаше тръба за дишане и множество машини около себе си, но ръката му беше протегната, сякаш се протягаше към мен. Тогава погледнах надолу и видях, че ръката му е стисната около моята.
Сълзи напълниха очите ми и преляха по бузите ми, когато видях как той примигна веднъж, бавно, и тогава тъмният му сапфирен поглед срещна моя. Той също не можеше да говори, но се усмихна и когато го направи, разбрах, че и двамата ще бъдем добре.
Назад към част 41 Напред към част 43
