ГЛАВА 4
Къщата на Коста беше бивша църква, откъдето идваше и свещената земя, върху която демоните не можеха да преминат.
Гледката на високия ѝ скосен покрив с кръста, който Коста не си беше направил труда да свали, ме изпълни със смесица от облекчение и тъга.
Не можех да кажа, че бях щастлива тук, но се чувствах в безопасност, а това е от голямо значение в този свят. Сега беше време да си тръгвам и не знаех дали някога ще видя това място отново.
Ейдриън беше прав; в къщата имаше повече хора, отколкото когато я бях напуснал преди час.
Сестра ми, Жасмин, изглеждаше изненадана да види Ейдриън, но не убягна от вниманието ми, че Коста не изглеждаше изненадан.
Потиснах подсмърчането си, когато влязохме в кухнята. Дали Ейдриън беше контактувал и с Коста през цялото това време. Дали буквално аз бях единственият човек, когото той избягваше през последните няколко месеца.
Докато се приближавах към масата, Ейдриън издърпа един стол за мен, но аз не обърнах внимание на това.
– Аз ще остана права.
– Вие двамата пак ли се карате? – Коста хвърли многозначителен поглед между нас. – Значи ситуацията е нормална.
Другият човек, когото не бях виждала през последните два месеца, беше Зак, но както беше предвидил Ейдриън, архонтът сега седеше на кухненската маса толкова небрежно, сякаш беше дошъл на закуска.
Както при слугите и демоните, от пръв поглед не бихте разбрали, че в Зак има нещо необичайно. Дънките и избледнялата синя качулка отговаряха на външния му вид на колежанин, а тъмните вежди, късо подстриганата коса и кожата с цвят на мока бяха чудесна рамка за дълбоките му, ореховокафяви очи. Един поглед в тези очи обаче и не можех да си представя някой да не разбере, че в Зак има нещо неземно.
Погледът му сякаш стигаше право в душата ти и ако той избереше да разкрие истинската си същност, стаята щеше да се изпълни с експлодираща светлина и оглушително красиви гласове. Единствения път, когато Зак беше свалил човешката си маскировка, за да ми покаже това, неволно бях паднала на колене със сълзи, стичащи се по лицето ми.
Никога не си осъзнавал колко незначителен си, докато не се изправиш пред същество, изпълнено със силата и славата на вечността.
Архонтите – ангелите – бяха такива същества, така че бихте си помислили, че ще се радвам да видя Зак.
Вместо това усетих леко нарастващо чувство на страх.
За разлика от представите им по Hallmark Channel, архонтите не бяха миловидни същества, които прекарват времето си в разпръскване на щастлив прах върху човечеството.
Вместо това те бяха страховити воини, които бяха останали на заден план по време на най-важната битка на вековете, така че бяха готови да се бият, независимо как ще се развие тя за човечеството.
Те бяха и единствените ни съюзници срещу демоните, така че това ги правеше незаменими за нас, независимо от привидното им безразличие към съдбата на моята раса.
– Не ми стига времето, нали? – Казах вместо поздрав. Зак не се обиди. Вероятно той беше измислил обичая да не казвам „здрасти“.
– Така е. Тъй като стените на царството продължават да отслабват, се образуват нови пукнатини, които позволяват по-голям достъп между тъмните светове и този. Въпрос на време е тези пукнатини да се разкъсат и части от света на демоните да се изсипят във вашето царство.
– Разбрах това по трудния начин – казах с въздишка. – Трима слуги и един демон се опитаха да ме хванат на плажа. – Лицето на Жасмин пребледня и тя се затича към мен.
– Добре ли си? Как успя да се измъкнеш? Знаеха ли коя си?
Притиснах успокоително по-малката си сестра, а когато я погледнах, ме удари болка. Тя винаги е имала русата коса на осиновителката ми, но някъде по време на адския плен в средата на главата ѝ е израснала дълга бяла ивица. Бледосините ѝ очи бяха със същия цвят като тези на осиновителя ми и като ги видях, толкова много ми напомниха за него, че трябваше да отблъсна внезапния прилив на сълзи.
О, как ми липсваха родителите ми. Не бяха заслужили да умрат от ръцете на слуги и демони само защото бяха разследвали изчезването на Жасмин.
От друга страна, никой не заслужаваше да умре от ръцете на демони и слуги по каквато и да е причина.
– Добре съм – успокоих Жас. – Аз се справих с първия, а Ейдриън и Брут се погрижиха за останалите. И те не знаеха коя съм, в началото. Просто си търсеха нови роби. – Зак наклони глава в знак на съгласие.
– Демоните стават все по-смели, когато получат по-голям достъп до този свят. – Може би това беше новата вълна на скръб, която изпитвах заради смъртта на родителите ми, може би беше страхът ми от това, което знаех, че трябва да направя. Така или иначе, не можах да сдържа острия си отговор.
– Напомни ми отново защо архонтите биха позволили ужасни неща да се случват на невинни хора, когато имат силата да ги спрат. – Погледът, който Зак отправи към мен, беше твърд.
– По-добра причина от тази, че вашата раса предпочита да приписва вина на другите, вместо сама да работи в търсене на решения. – Да, човечеството имаше своите недостатъци, но това не означаваше, че не си струва да бъдем спасени, по дяволите.
А аз все още не можех да разбера дали Зак изобщо искаше да бъдем спасени. В някои дни се държеше така, сякаш искаше, но в други дни архонтът изглеждаше също толкова щастлив да остави човечеството да изгори, ако това означаваше най-накрая да се сложи край на войната между архонтите и демоните.
– Ако наистина вярваш, че расата ти си струва да бъде спасена, тогава няма да имаш търпение да започнеш – отвърна Зак, използвайки способностите си за четене на мисли.
Как можах да забравя за тях. Засмях се към него. Беше гадно да ми се напомня, че в този случай „някой“, който прави нещо, всъщност означава „аз“.
– Готова съм – казах аз, което беше най-голямата лъжа на света, но какво друго можех да кажа.
Всички ще умрем. изглеждаше твърде пораженческо, дори и да беше вярно.
Зак се изправи с обичайната си грациозност, след което хвърли страничен поглед към Брут, който се намираше в най-тъмния ъгъл на кухнята.
Той щеше да е в стаята си, ако не чакаше закуската си от сурово месо.
– Някой би ли обяснил защо този гаргойл носи Соломоновия камък на китката си. – Попита Зак.
– Какво на кого. – Каза Жасмин.
Чудех се за същото, но Ейдриън отговори на Жасмин, преди да успея да попитам.
– Айви не хареса подаръка за рождения си ден, затова го даде на Брут – каза той на сестра ми.
– Рожден ден. О, мамка му, Айви, забравих рождения ти ден. – Каза със задъхване Жасмин.
Коста изглеждаше шокиран по друга причина.
– Ти си дала трихилядолетен диамант с прочути мистични качества на Брут? – Попита ме той.
Зак също ме погледна с поглед, който сякаш поставяше под въпрос здравия ми разум. Преместих се в отбранителна позиция, дори когато тази новина ме разтърси.
– Просто си мислех, че това е нормален диамант – промълвих аз.
– Не е – каза Ейдриън, а извитото му чело подсказваше, че е трябвало да му дам възможност да каже това по-рано. – Цар Соломон е откраднал този диамант от Асмодеус, цар на демоните, защото се казваше, че предпазва притежателя си от вреда. След смъртта на Соломон Асмодеус го откраднал обратно, а когато бях дете, ми го дадоха, защото демоните искаха да защитят последния юдеин. – Бях с отворена уста, откривайки историята на диаманта, да не говорим за защитните му качества.
Ейдриън не се беше опитал просто да купи прошката ми със скъпа дреболия. Беше ми дал същия талисман, който е имал още от детството си.
Проклет да е за това, така ми е по-трудно да му се сърдя – помислих си аз, а емоциите ми се разбунтуваха наново от това.
– Много добре – отвърна Зак, макар че щеше да чуе вътрешната ми битка. – Айви, ще тръгнеш веднага. Ейдриън и Коста ще те придружат в търсенето на жезъла на Мойсей.
– Не Ейдриън – избухнах аз.
– Да, Ейдриън – каза Зак с най-добрия си тон „не спори с ангелско същество“. – Без него няма да откриеш картата.
– Има карта, която води до жезъла. – Това беше изненада. – Една от тях щеше да е полезна, когато се опитвахме да намерим първото свещено оръжие. – Зак сви рамене.
– Това е нещо като карта и може би, ако се бяхте вгледали по-внимателно, щяхте да я откриете и когато търсехте прашката.
Архонтите и тяхното загадъчно говорене, да не говорим за липсата на инициатива, която граничеше с апатия. Излиза, че е имало карта още тогава и Зак не ми е казал. Доколкото знаех, сега в джоба му имаше друга карта, но не можеше да си направи труда да спомене и за нея.
– Или защо просто не ми кажеш къде е жезала, ако знаеш. – Казах, за да пресека всички глупости.
– Защото това е твоя задача, в която трябва да успееш или да се провалиш, Давидовке – беше неумолимият отговор на Зак.
Не удряй архонта – напомних си, докато стисках юмруци. Все още имахме нужда от него. Устата на Зак потрепна, сякаш намираше безсилната ми ярост за забавна.
– Ейдриън идва с теб, Айви. Не си прави труда да изброяваш всички причини, поради които не искаш той да дойде. Остава фактът, че той трябва да го направи, иначе не само няма да успееш, но и няма да оцелееш. Ето защо отмених забраната му да се вижда с теб по-рано днес. – Погледът ми се насочи към Ейдриън.
– Какво искаш да кажеш, че е отменил забраната ти да ме виждаш? – От Ейдриън се разнесе нисък, почти ръмжащ звук.
– Зак ми наложи свръхестествена ограничителна заповед. Не можех да се доближа на по-малко от километър от теб, без внезапно да се парализирам, Коста свръхестествено забравяше всяко съобщение, което се опитвах да ти изпратя чрез него, и ако се опитах да ти се обадя, да ти напиша съобщение или да ти изпратя имейл, телефонът ми се взривяваше.
– Наистина. – Коста изглеждаше смаян. – Оттогава ние с теб сме говорили няколко пъти и не си спомням това. – Ейдриън измърмори.
– Точно така.
– Ейдриън, блокиран от ангел – промълви Коста. – Това е нещо ново. – Пренебрегнах коментара на Коста в полза на това да погледна невярващо Зак.
– Първо по свръхестествен начин пречиш на Ейдриън да ми пише, а после настояваш да дойде с мен в търсенето на жезъла. Каква игра играеш? – Тъмнокафявите очи на Зак не издаваха нищо.
– Никаква игра. Само съдба.
Съдба. Зъбите ми изтракаха. Наистина мразех тази дума.
– Защо не ми каза за това на плажа? – Попитах Ейдриън, отказвайки се да получа по-категоричен отговор от Зак.
Цветът на Ейдриън беше по-тъмен от обикновено и когато улових погледа, който хвърли към Зак, разбрах защо.
Гордост. Предпочиташе да ме остави да си мисля, че е пълен глупак, отколкото да признае, че Зак го е затворил толкова ефективно, че е бил безпомощен.
Да, от по-дълго време, отколкото ми се искаше да си спомням, Ейдриън имаше както слуги, така и демони, които бързаха да изпълняват заповедите му.
Освен това с невероятната си сила, скорост и бойни умения почти никой не беше успял да спре Ейдриън да направи нещо, което си е наумил. В тази светлина мълчанието на посиненото му его за начина, по който Зак го беше затворил, беше почти разбираемо.
Почти. Ейдриън трябваше да ми каже защо ме е изоставил, когато съм имала най-голяма нужда от него.
Фактът, че не го е направил, само подчертаваше, че е мислил повече за себе си, отколкото за мен. Освен това, ако не можеше да ми признае нещо толкова дребно, как бих могла да му се доверя за наистина големите неща, като например съдбите ни.
И Зак.
Той получи другия край на моето смразяващо око. Можеше да каже нещо и преди това.
Мъже.
Те бяха едни и същи, независимо дали бяха архонти, хора или юдианци.
Хрумна ми и нещо друго.
– Зак вдигна ограничителната си заповед за теб в същия ден, в който се натъкнах на първите слуги и демон, които видях от месеци. – Това не можеше да е съвпадение…
– Не е – каза Зак, като отново използваше натрапчивите си умения. Раздразнението ми отшумя. Необмислеността му бледнееше редом с това да се увери, че все още съм жива.
– Благодаря – казах аз, надявайки се за стотен път, че архонтите са по-заинтересовани от съдбата на човечеството, отколкото дават да се разбере.
Освен с кръвната си линия, не бях кой знае колко специална, но Зак ме беше спасявал повече от няколко пъти. Искаше ми се само да разбера защо толкова много други хора трябваше да страдат и да умират.
Зак наклони глава, което беше неговият вариант на „няма за какво“.
– Подготовката е направена. Трябва да започнете търсенето на жезъла веднага.
– Забравяш едно нещо – отбелязах аз. – Нямаме никаква представа къде може да се намира жезълът на Мойсей. Това е голям свят, а дори не броим и всички демонични царства в него. – Зак погледна към Ейдриън и когато двамата си размениха многозначителен поглед, ханша ми се вдигна. – Ако някой от вас дори си помисли да скрие нещо от мен отново… – Започнах яростно.
– Не сме – прекъсна ме Ейдриън, а погледът му беше пронизващ, когато се спря на мен. – Казах ти, Айви, този път няма да има тайни и няма да се държим назад. Жезълът на Мойсей контролира природата, ето защо ни е нужен, за да поправим стените на царството, а демоните също го искат, за да могат да го използват, за да изпратят същите тези стени да се сринат. Затова най-добре е да започнем с местата, където има естествени аномалии. Дори и да е в спящо състояние, жезъла ще повлияе на това, което е около него.
В това имаше смисъл, но:
– Съмнявам се, че ще е толкова просто, колкото да потърсим в Гугъл места, които са известни с големи струпвания на скакалци, жаби, мълнии или разделяне на морета – казах троснато. – Ако беше така, демоните щяха да са го открили още преди векове. – Ейдриън повдигна вежди.
– Те са прекарали много време в претърсване на места с необичайни природни явления, но не могат да усетят осветени обекти. Само ти можеш. Ето защо ние ще намерим жезъла, а те – не. – Той звучеше напълно уверено.
От друга страна, той пропускаше най-опасната част от тази мисия. Тя не беше в това дали ще успеем да намерим жезъла, или не. Ставаше дума за това какво много вероятно можеше да се случи, ако се опитам да го използвам.
– Аз също идвам с теб – каза Жасмин, а думите ѝ ме разсеяха от темата, върху която не исках да се спирам. Обърнах се към сестра си.
– Ти си преживяла достатъчно. Ще ти намерим друго място, на което да отседнеш на свещена земя, така че ще бъдеш в безопасност…
– Мислиш ли, че някога отново ще се чувствам в безопасност? – Гласът ѝ се изпълни с повече болка, отколкото някое осемнайсетгодишно момиче би трябвало да има. – Едва се справям с теб и Коста, които сте около мен 24 часа в денонощието. Ако ме оставиш сама, със сигурност ще се загубя. А и прекарах месеци в капан в царството на демоните, така че знам срещу какво се изправяме.
– Жасмин – опитах отново.
– Идвам. – Прекъсна ме тя с изблик на старата си упоритост. – Или ми помогни да опаковам, или се махни от пътя ми, Айвс. – Откакто я бяхме спасили, не ме беше наричала с любимото си име от детството ни.
Това, плюс проблясъкът на някогашната ѝ енергичност, стопи съпротивата ми. Коя бях аз да я поучавам. Тя беше права. В някои отношения тя беше преживяла много повече от мен.
– Добре, тогава можеш да ми помогнеш да опаковам – казах, като се опитвах да не мисля за това как ще намеря жезъла, като същевременно не се самоубия, не нараня сестра си и не разбия отново сърцето си.
– Ще докарам колата ни наоколо – заяви Ейдриън.
Погледнах го със съмнение.
– Мислиш ли, че можем да поберем четирима възрастни и крилат гаргойл в твоето старинно метално бебе.
Усмивката му беше заплашителна и обещаваща, като на лъв, който облизва плячката си, докато решава дали да я изяде сега, или по-късно.
– Взимаме моя Challenger, но няма да се возим в него.
Хм.
– Какво трябва да означава това? – Усмивката му се разшири и се превърна в узъбване.
– Опаковай и ще разбереш.
Назад към част 4 Напред към част 6
