Джанин Фрост – Най-сладкото изгаряне – Книга 2 ЧАСТ 6

ГЛАВА 5

Свалих куфарите си, когато видях автобуса. Беше толкова дълъг, че се простираше далеч отвъд алеята, и трябваше да е поне три метра по-висок от Брут в пълния му ръст. Сега разбрах какво е имал предвид Ейдриън, че е довел своя Challenger, но не се е возил в него. Автомобилът беше закачен за задната седалка на автобуса и макар да не беше малък, беше засенчен от черно-сивото чудовище, на което от двете му страни беше изписан надписът Разбивачите на души.
Ейдриън скочи от страничната врата, без да обръща внимание на стъпалата, които водеха към автобуса.
– Харесва ли ти? – Попита той, усмихвайки се на изражението ми. – Не е кой знае колко бърз, но когато става въпрос за пространство и комфорт, това нещо има всичко.
– Не казвай – успях да се съвзема. – Откъде си го взел. – Той ме погледна.
– Това беше туристическият автобус на една група, която се опитваше да бъде следващата Смазващи тикви. Разбивачите на души така и не успяха да преминат отвъд това да бъдат чудо с един хит, поради което се разориха и продадоха туристическия си автобус на мен преди няколко месеца. – Не коментирах иронията на това, че последният юдиан и последният давидовец пътуват в автобус с надпис Разбивачите на души, докато се опитват да предотвратят демоничен апокалипсис.
Вместо това изкачих стъпалата и надникнах вътре. След това примигнах, убедена, че съм била омагьосана, защото това не можеше да е реално. Плюшени, черни кожени дивани и подходящ кожен разтегателен фотьойл изграждаха нещо, което приличаше на луксозна всекидневна. Монтираните на стената високоговорители обграждаха модерна зона за забавление с голям телевизор с плосък екран и, освен ако не съм луда, отсреща имаше минибар. Отвъд него имаше кухня с всичко необходимо: гранитни плотове, хладилник с две врати, печка, микровълнова, мивка и съдомиялна машина. Срещу нея имаше кът за хранене, а в ъгъла беше закътана половин баня. А на отсрещната стена, точно пред вратата, която предположих, че води към спалня, имаше пълен бар, снабден с долен охладител, пълен с бутилки вино.
Нищо чудно, че тези рокаджии са се разорили, помислих си аз. Бяха прекалено заети да пият и да се возят в стилен автомобил, за да свирят. Когато плъзнах вратата в задната част, тя разкри голямо легло с кралски размери, а в ъгъла съзрях още една баня, тази с душ. Външният вид на туристическия автобус можеше да изглежда малко поизтъркан, но отвътре всичко беше чисто ново и от най-висок клас.
По дяволите, беше по-хубав от къщата, която току-що бяхме напуснали, не че някога бих казала такова нещо на Коста.
– По-добре е от моя Challenger. – Каза Ейдриън.
Обърнах се, за да го видя застанал зад мен. Той държеше и двата ми куфара, но това, което наистина привлече вниманието ми, беше усмивката му.
Беше почти безпардонна, а сребърните пръстени, които обграждаха ирисите му, сякаш блестяха по-ярко от злорадство. Не си спомнях да съм виждала Ейдриън да изглежда толкова… безгрижен.
Под влиянието на тази заразителна усмивка се усмихнах в отговор.
– В това нещо могат да се поберат няколко от бившите ми стаи от общежитията. – Той сви рамене.
– Както казахте, Брут е твърде голям, за да се побере в някое обикновено превозно средство, а освен това освен четиримата имаме и много багаж и оръжия. – След това Ейдриън хвърли почти небрежен поглед към спалнята. Когато погледът му срещна моя, усмивката му имаше определено злокобен уклон.
– Това ще задоволи всичките ни нужди. – Уау, той дори не се опитваше да бъде изтънчен.
Наистина ли си мислеше, че просто ще се върне в живота ми и аз ще го посрещна с разтворени крака. Добре, и преди бях близо до това да се откажа, но сега знаех по-добре.
Имахме съдби, които да изпълним – или в неговия случай, да преодолеем – така че всяко привличане, което все още можех да изпитвам към него, беше без значение.
Спасяването на хора беше мой основен приоритет.
А не да се потя с единствения човек на света, на когото е писано да ме предаде.
– Може също така просто да вземем различни коли – казах аз, а хладният ми поглед му казваше:
Това не се случва.
Единствената извивка на веждите му казваше:
Ще видим.
Жасмин и Коста се качиха в автобуса, прекъсвайки разговора ни без думи.
– Хубаво, брато – коментира Коста, оглеждайки се с признателност, но без изненада. Може би Коста беше свикнал Ейдриън да живее нашироко, дори и това да беше страна от него, която аз едва започвах да виждам.
– Необходимо ли е всичко това. – това беше, което каза Жасмин.
Аз се намръщих. Съгласих се, но тя звучеше заядливо, което не ѝ приличаше.
– Първата ни спирка е Калифорния – отвърна Ейдриън, като новият му, неутрален тон не ме заблуди ни най-малко.
Той не беше направил това само защото ни предстоеше дълъг път.
– Тъй като ще отнеме дни, за да стигнем дотам, всички можем да се чувстваме удобно. – Удобно, задника ми.
Погледът му към спалнята със сигурност не беше случаен. Жасмин стрелна с поглед помежду ни, след което ме дръпна за ръката.
– Хайде, Айви. Ако спалнята е наша, нека се настаним. – Грабнах чантите си и поведох по пътя.
– Гардеробът е твой, а под леглото има още чекмеджета – обади се Ейдриън.
– Благодаря… – Жасмин затвори вратата, преди да успея да довърша думите си.
Когато се обърна, ръцете ѝ бяха кръстосани по начин, който ми напомни за майка ни, когато беше разстроена.
– Нещо не е наред? – Попитах.
– Да – отговори тя кратко. – Ти и Ейдриън сте това, което не е наред. – Бях толкова шокирана, че ми трябваше секунда, за да намеря езика си.
– Намали гласа си, той може да ни чуе – изсъсках аз.
Сините ѝ очи сякаш се превърнаха в лед.
– Не ми пука. Той е предопределен от съдбата да те предаде и всички го знаят. Ако зависеше от мен, той нямаше да е близо до теб, но Зак настояваше. – Не знаех кое ме изненада повече – суровостта в гласа ѝ или това последно откровение.
– Зак? Кога си говорила с него за това, че Ейдриън ще дойде с нас. Когато опаковах багажа? – Тя нетърпеливо помахна с ръка.
– След като ти тръгна да търсиш Брут. Зак се появи и каза, че ще се върнеш с Ейдриън. Умолявах го да не вдига ограничението за Ейдриън, но не можеш да кажеш на архонт да направи нещо, което не иска…
– Ти знаеше за това, че Зак по свръхестествен начин е попречил на Ейдриън да се свърже с мен? – Прекъснах я аз. – И не ми каза?
Изражението на Жасмин се втвърди.
– Кой според теб е помолил Зак да го направи на първо място. Зак се съгласи, че имаш нужда от време насаме. Надявах се, че ще преодолееш Ейдриън, ако той бъде принуден да те остави сама, но откакто се появи, е очевидно, че не си го направила. – Взирах се в нея с недоверие.
Русокосото момиче срещу мен приличаше на сестра ми, но Жасмин, която познавах, беше слънчева, игрива и импулсивна. А не манипулативна, изпълнена с омраза и твърда.
– Жас – казах тихо. – Какво става? – Тя издаде звук, който беше наполовина присмех, наполовина ридание.
– Искаш да кажеш, защо го мразя. Може би заради това, че видях как приятелят ми е измъчван до смърт пред очите ми в бившето царство на Ейдриън, или заради това, че видях как демоните се отнасят с хората по-зле от добитък, или заради това, че седмици наред бях техен трофей в клетка. Може би беше това, че разбрах, че слугите са убили родителите ни, докато ме е нямало, а може би е фактът, че и демоните, и архонтите вярват, че Ейдриън абсолютно ще изпълни съдбата си, като те предаде. Ти си всичко, което ми е останало, Айви. – Гласът ѝ се пречупи. – Не мога да понеса да загубя и теб. – Чувствах се толкова засрамена.
А аз си мислех, че Жасмин се справя по-добре през последните няколко седмици. Изглеждаше, че се справя след изпитанието, но не беше така, а аз бях сляпа за това.
Да види отново Ейдриън сигурно беше като сол в раните ѝ, а тя вече беше изстрадала толкова много.
– Не е нужно да се притесняваш – казах ѝ, а гласът ми беше груб от сдържането на сълзите. – Ако Зак не го беше накарал да дойде, Ейдриън нямаше да е тук. Всичко, което изпитвах към него преди… беше просто нашата свръхестествена връзка, защото ние сме последните от нашия род. Ейдриън дори ме предупреди за това, когато се запознахме за първи път. Може да е изглеждало като истински емоции, но не беше и вече съм преодоляла това. – Успях да не се задавя от лъжата.
О, ако само това, което все още изпитвах към Ейдриън, бяха същите емоции, които бяха сближили давидовци и юдианци в продължение на повече от две хиляди години. Това бяха състраданието, съпричастността и нуждата от спасяване. Това, което чувствах, беше различно – по-силно и по-дълбоко – и колкото и да ми се искаше, не можех да обвиня за нищо от това произхода си.
– Не е нужно да се страхуваш, че Ейдриън отново ще ме предаде – продължих аз. Няма да му позволя – добавих тихо, но Жасмин се нуждаеше от повече увереност. – В деня, в който заличих демоничното царство на Бенингтън, Зак ми каза, че Ейдриън има шанс да победи съдбата си. Така че демоните може и да вярват, че Ейдриън е тяхното оръжие, но когато отнемеш на някого най-доброто му оръжие, това просто го прави по-лесен за убиване.
Перифразирах думите на Ейдриън от тази сутрин, не че Жасмин трябваше да знае това. Тя просто трябваше да повярва в това и въпреки всичките ми проблеми с Ейдриън, аз все още вярвах, че той може да преодолее съдбата си. Просто вече не исках да залагам живота си на това, да не говорим за сърцето си.
Отидох при Жасмин и я хванах за ръце. Тя не можеше да знае, че все още имам съмнения. Тя беше твърде крехка.
– Ще взема жезъла на Мойсей, ще го използвам, за да поправя стените на царството, а след това ще се смея, докато демоните се давят от несбъднатите си очаквания към Ейдриън – казах ѝ със силен глас, който опровергаваше вътрешните ми страхове. – Ако не вярваш, че той наистина се е променил, поне вярвай, че Ейдриън мрази демоните дори повече от теб. – В очите ѝ се появиха сълзи, докато една от тях не се търкулна по бузата ѝ.
– Тогава защо всички демони все още вярват в него? – Продължих да държа ръцете си върху нейните, но хватката ми се отпусна.
– Те трябва да го правят – казах най-накрая. – Освен да имат късмет и да успеят да ме убият първи, предателството на Ейдриън е единствената им надежда. – Тя се усмихна с повече болка, отколкото някой осемнайсетгодишен би трябвало да има.
– А твоята единствена надежда е, че те грешат. Някой ще загуби този залог и който и да го направи, ще умре. – Истината за това беше като бръснач по сърцето ми. Не можех да го покажа, затова се обърнах, започвайки да разтоварвам съдържанието на куфарите ни в чекмеджетата и шкафовете на стаята.
– Знам, че тук победителят взима всичко – казах накрая. – Но само хората, които залагат всичко, имат шанс да спечелят всичко. Ние ще спечелим, Жасмин. Обещавам ти го.
Трябва да спечелим – не добавих. Ако ли не и стените на царството ерозират достатъчно, за да паднат, или пък Ейдриън наистина ме предаде на демоните, както предсказваше съдбата му, тогава всички ужасни неща, които Жасмин беше преживяла, щяха да се превърнат в ежедневие за останалата част от човечеството. Не можех да позволя това да се случи. Нямаше да го допусна.

Назад към част 5                                                          Напред към част 7

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!