Глава 6
Ейдриън пое първата смяна за шофиране. Беше мълчалив, откакто излязох от спалнята, и не бяха нужни новите ми усъвършенствани сетива да разберат защо. Беше подслушал разговора ми с Жасмин. Дали беше по-разстроен от ниското ѝ мнение за него, или от уверението ми, че никога не съм изпитвала нещо истинско към него, не знаех и нямах намерение да питам.
Коста също изглеждаше необичайно потиснат. Разбира се, това можеше да се дължи на непосредствената близост на Брут. Макар че живеехме в една къща, през последните два месеца държах гаргойла далеч от Коста, доколкото можех. Коста можеше да вижда само чайка, когато погледнеше Брут, заради архонтския блясък, който Зак използваше, за да го прикрие, но Коста никога не забравяше какво представлява Брут. Не го направи и Жасмин, макар че тя като че ли беше преодоляла първоначалния си страх от него. Може би Коста беше видял твърде много от това, което Брут беше направил, когато гаргойла беше летящата версия на кучето пазач на демоните, за да се чувства комфортно около него.
Заради страха на Брут от слънчева светлина го настанихме в задната спалня със затворени прозорци и врата. Надявах се само да не счупи леглото под тежестта си или да не изцапа възглавниците със слуз; човече, този гаргойл можеше да слюноотделя, когато спеше! Коста, Жасмин и аз бяхме на дивана и гледахме телевизия, макар че не мисля, че някой от нас обръщаше внимание на това, което се показваше на екрана. Всички изглеждахме потънали в собствените си мисли.
– И така, Калифорния, ето ни тук – казах аз, опитвайки се да разчупя новата, замислена атмосфера. – В коя част отиваме? Плажовете, планините, Холивуд?
Погледът, който Коста ми хвърли, говореше, че знае какво правя и че това няма да се получи.
– Долината на смъртта. Излъжи тази гадост, Айви.
Добре, значи си имах работа. Дали заради пътуването с Брут Коста беше толкова намръщен, или заради това, че знаеше, че кратката ни интерлюдия без демони е приключила?
– Слънце и пясък, какво да не обичаш? – Отговорих, приемайки предизвикателството му. – По-добре от мразовитото и черно демонично царство.
По устните на Коста се появи усмивка.
– Права си – бих приел скорпионите, дехидратацията и топлинния удар пред царствата, но това не означава, че ми харесва къде отиваме.
Спомних си, че Коста не беше пожелал да дойде с нас. Зак просто беше заявил, че Коста идва, без да си направи труда да го попита за мнението му по въпроса.
– Не искаш ли да си тук? Ако е така, можем да те закараме някъде или… да направим нещо друго?
Острият поглед на Коста спря неловкия ми опит да го пусна на свобода.
– Стигнах дотук, Айви. Ще го доведа докрай или ще умра, докато се опитвам да го направя.
Изтръпнах. Коста беше преживял достатъчно, за да знае, че смъртта е реална възможност. Докато продължаваше да ме гледа, в тъмнокафявия му поглед сякаш се прокрадваше истинската му възраст. Коста беше симпатичен грък, който изглеждаше в края на двайсетте си години, но времето се движеше по различен начин в сферите. В тази, в която беше попаднал Коста, то се беше забавило почти до спиране. На следващия си рожден ден той щеше да навърши седемдесет и пет години и всеки миг от тези години изпълваше погледа му, докато говореше.
– Нямам нищо против, Айви. – Гласът му беше много мек. – Въпросът е дали си готова да доведеш това докрай, независимо от всичко?
Надявах се да е така. Опитах се да се усмихна уверено.
– Разбира се. Това е моята съдба, нали?
Той се облегна назад, отмятайки вълнистата си черна коса, която заедно с маслиновата му кожа и дълбоките кафяви очи подчертаваше средиземноморското му наследство.
– Съдбата е само предчувствие за изборите, които тепърва трябва да направиш.
– Прекарваш твърде много време със Зак – промълвих аз, като ми се искаше да продължа да гледам филма, вместо да се опитвам да разведря настроението. Боже, това се беше обърнало срещу мен.
– Не – каза Коста и суровата му усмивка изкриви устата му. – Просто знам, че искаш да преминеш през това, без да нараниш никого, освен демони или слуги, а това е невъзможно. Ти си си скъсала задника от тренировки, за да се бориш с тях, но не си приела факта, че може да се наложи да пожертваш всички в този автобус, за да спечелиш тази война, а докато не си готова да го направиш, не си готова.
Погледнах встрани, а челюстта ми се сви.
– Правя това за всички в този автобус. Вече изгубих родителите си, приятелите си и всякаква надежда за нормален живот, така че ако изгубя и всички вас… вероятно за демоните ще е лесно да ме убият, защото ще съм изгубила всичко, за което съм се борила.
Усмивката на Коста бе изтрита от лицето му.
– Тогава трябва да намериш нещо друго, за което да се бориш, защото има голяма вероятност някои или всички да умрем, преди това да е приключило. Така че намери това друго нещо, Айви, защото един ден ще ти е нужно.
Сякаш имах нужда от още натиск. Ако това беше версията на Коста за окуражаваща реч, то той не се справяше. Погледнах него, Жасмин, а след това хвърлих поглед към Ейдриън, който караше без помощта на огледала, защото беше разбил всички, с които идваше автобусът. Счупването на огледалата отричаше силата на демона да ги използва като мини портали или като инструменти за шпиониране, но сигурно правеше шофирането на автобуса малко по-предизвикателно. Ако беше така, Ейдриън не го показа. Гледаше концентрирано към пътя, но знаех, че слуша.
Съгласен ли беше? Дали Жасмин? Тя изглеждаше мрачно примирена с казаното от Коста, но сама признаваше, че в момента не е извор на обективност. Няма значение – реших аз, изпълвайки се с нова решителност. Нямаше нужда да намирам нещо друго, за да направя това, което трябваше да се направи, за да спечеля тази война.
Имах цялата мотивация, от която се нуждаех, точно тук.
* * *
Преобърнах се и напъхах възглавницата в нова позиция под главата си.
Безполезно. Леглото беше удобно, в караваната беше тихо, но въпреки това бях лежала тук, будна, в продължение на часове. Обвинявах Коста, разбира се. Малкият ни разговор беше толкова окуражаващ, колкото да слушам как демоните обсъждат шансовете ми, а и нямаше нужда да казвам, че те бяха почти сигурни, че няма да успея.
Коста искаше да е добър, но подобно на Жасмин си помислих, че е преживял твърде много, за да бъде оптимист. Не можех да го виня. Бях се занимавала с прислужници и демони само от пет месеца, а все още имах чувството, че съм остаряла с десетилетия. Ако бях попаднала в техен затвор за толкова дълго време, колкото Коста, или ако бях загубила най-добрия си приятел заради тях, както Коста беше загубил Томас? Да, и аз щях да съм пълна с обреченост, с допълнителна порция горчивина.
– Айви.
Погледът ми полетя към вратата, но тя все още беше затворена. Бърз поглед показа, че Жасмин е единствения човек в стаята с мен. Не си бях представяла обаче, че ще чуя Ейдриън да произнася името ми само от няколко сантиметра разстояние, затова напрегнах уши и зачаках.
– Айви, излез навън. – Гласът на Ейдриън беше нисък, но ясен, и аз разбрах, че ми говори през външната стена на караваната. – Трябва да ти покажа нещо.
Станах, най-вече защото не можех повече да се мятам и да се въртя. Съмнявах се, че нещо не е наред, иначе Ейдриън нямаше да ми шепне. Освен това бяхме паркирали на ръба на старо гробище. Осветена земя означаваше, че няма демони, дори и да можеха да бродят из нашия свят през нощта. Това не беше възпиращо за слугите, но трябваше да са много, за да представляват заплаха с Ейдриън, Брут и Коста тук, да не говорим за мен.
Мисълта ме развесели, докато се движех тихо из стаята. Вече не бях същото безпомощно момиче, което бях, когато започна всичко това. Това, което не те убива, те прави по-силен, нали? Е, много неща се бяха опитали да ме убият, така че по този начин трябваше да съм по-силна.
След като излязох от спалнята, минах на пръсти покрай хъркащия Коста, който се беше разположил на разтегателния диван. Самотната възглавница на пода сигурно беше мястото, където беше спал Ейдриън. Той рядко използваше одеяла, тъй като отдавна се беше приспособил добре към студа. Подобно на Коста и Жасмин, аз натрупах одеяла, за да компенсирам спомените си за тъмните, ледени царства, но престоят на Ейдриън там се състоеше в това, че се отнасяха с него по-добре от крал, така че може би нямаше нищо против.
Ейдриън беше оставил вратата леко открехната, така че тя не вдигна шум, когато я отворих, за да изляза навън. Той се беше отдалечил от моята страна на караваната и застана до един от старите надгробни камъни. Трябваше ми секунда, за да осъзная, че Брут е кацнал на върха на криптата до него. Ако не бях забелязала червените му, преливащи се очи, може би щях да объркам гаргойла със сложна статуя.
– Какво става? – Попитах, като се стараех да не издавам глас, въпреки че бяхме единствените, които изглежда имаха проблеми със съня.
Ейдриън носеше яке и дънки и докато не се обърна към мен, не разбрах, че това е всичко, което е облякъл. Якето беше разкопчано и лунната светлина се отразяваше от мускулите на гърдите му, а сенките придаваха на коремната му преса още по-голяма яснота, отколкото вече имаше. Докато вървеше към мен, всяка пулсация на мускулите ми напомняше за силата, която се съдържаше в зашеметяващо изваяното му тяло.
– Това ли искаше да ми покажеш? – Попитах, като в гласа ми се появи малка пукнатина, която не отговаряше на шегата. – Ако е така, това е мръсна игра.
Бавна усмивка изкриви устата му.
– Ако играех мръсно, нямаше да нося нищо.
Да, помислих си, откъсвайки поглед от телосложението му, това може да го направи. Тъй като никога не бих признала това на глас, казах:
– Защо искаше да изляза? Това, което казах на Жасмин ли?
Усмивката му избледня.
– Не, но сега, когато го споменаваш, това ме вбеси. Не ме интересува какво мисли сестра ти за мен, но ти не бива да лъжеш за това, което чувстваш, а и двамата знаем, че рода ни няма нищо общо с това, което е между нас.
Чувствам, а не усещам. Умишлената му употреба на сегашно време ми подсказа, че той не вярва, че съм над него. Проблемът беше, че започвах да се съмнявам дали съм самата аз.
– Кажи това на всеки жив архонт и демон – промълвих, като мислено се подкокоросах за това, че повдигнах темата. Трябваше просто да си държа под ръка тиксо, за да мога да го залепя на устата си всеки път, когато ми се прииска да кажа нещо безразсъдно.
– На мен също не ми пука какво мислят – каза копринено Ейдриън и скъси разстоянието между нас.
Отдръпнах се, протягайки ръце, за да го отблъсна.
– Недей. Ако това е причината да ме извикаш тук, аз си тръгвам.
Трудна преценка изпълни чертите му, сякаш преценяваше дали искам да кажа това, но спря.
– Не е това причината, но толкова отдавна не съм бил близо до теб, че не мога да не го направя. Не казвай, че и аз не съм ти липсвал, защото ще разбера, че лъжеш.
– Наистина? Как ще разбереш това? – Отговорих, решавайки, че по-скоро ще го предизвикам, отколкото да си призная.
Той се приближи достатъчно, за да отметне косата от врата ми, и аз си казах, че нощният въздух, който се удря в кожата ми, ме кара да треперя. Пръстите му преминаха по шията ми, задържайки се на мястото, където имах чувството, че сърцето ми се опитва да избяга през югуларната ми вена.
– Защото, когато лежиш, пулсът ти се усилва още повече.
Отдалечих се. По дяволите спомените, които се върнаха при докосването му, дразнейки ме как са се чувствали ръцете му, когато са изследвали други части на тялото ми.
– Носиш огърлицата. – Мъжкото задоволство в гласа му разпръсна още тръпки по мен. Затворих ръка върху медальона, сякаш скриването му правеше това по-малко вярно.
– С оглед на историята му не бих могла да рискувам Брут да го загуби – казах защитно.
Ейдриън се засмя, но познатия звук беше нищо в сравнение с интензивността на погледа му.
– Този път дори не ми е нужно да поглеждам пулса ти, за да разбера, че лъжеш.
Какво щях да кажа? Че някаква луда част от мен е била толкова трогната от това, че Ейдриън ми е подарил безценен камък от детството си, че съм сложила огърлицата точно преди да си легна? Не съм си мислела, че някой ще види моментната ми проява на слабост, но тъй като бях забравила да я сваля, преди да изляза навън, сега то беше използвано срещу мен.
Брут прекъсна момента, като скочи от криптата и разпери крилата си до пълното им разтягане. След това погледна Ейдриън, сякаш искаше да каже: „Ей, приятелю, помниш ли ме?“
Ейдриън хвърли унищожителен поглед към гаргойла.
– Знам, че нямаш търпение да започнеш, но времето ти е гадно.
Всъщност ми хареса, че гаргойла е избрал точния момент. Всъщност следващото парче сурово месо за печене, на което попаднах, беше с изписано името на Брут. После се вгледах по-внимателно в гаргойла и забелязах, че и той има нещо на врата си.
– Какво е това? – Попитах, като посочих.
Ейдриън хвърли още един поглед на диаманта в деколтето ми. След това се приближи до Брут и докосна ремъците.
– Това е причината, поради която те извиках тук. Предстои ти първият урок по летене.
Назад към част 6 Напред към част 8
