ГЛАВА 12
В крайна сметка се върнахме във Ватикана, и то не защото се бях влюбила в нея, когато бяхме тук и търсехме копието. Целият миниатюрен, ограден със стени град беше на свещена земя и имаше строга охрана заради многото си известни съкровища. Не смятах, че е съвпадение, че Обсидиана беше изчакала да се отдалечим от Ватикана, за да изпрати слугите си да ни нападнат, камо ли да ни преследва сама.
Допълнителната сигурност на засилената охрана, съчетана с обширния свещен терен, накара Жасмин видимо да се отпусне и тя не беше единствената.
Ейдриън беше толкова хладен, колкото никога не го бях виждала, и не знаех дали това се дължи на обстановката, или на облекчението му от решението ми да се откажа от търсенето на върха на копието.
Те не бяха единствените, които се наслаждаваха на новооткритото чувство на облекчение. Аз вече не се страхувах от настъпването на нощта и дори започнах да се разхождам самостоятелно през деня. Не си спомнях кога за последен път бях ходила някъде заради самото удоволствие. Но въпреки новопридобитото ми чувство за сигурност, всичко не беше съвсем наред.
Опитах се да скрия от Ейдриън, Жасмин и Коста оставащото ми чувство за вина, като си казвах, че то ще изчезне с времето. Междувременно щях да се съсредоточа върху това да бъда благодарна, което беше лесно да направя с мъжа, когото обичах, сестра ми и най-добрата ни приятелка до мен. Ейдриън беше наел прекрасна малка вила вътре в градските стени за всички нас. На всички толкова много им хареса, че престоят ни се проточи от една седмица в две, а след това от две седмици в три. Дори на Брут изглежда му хареса, защото през деня оставаше вътре, а през нощта използваше маскировката си на чайка, за да лови риба от близкото Средиземно море.
На петата седмица започнах да се чувствам достатъчно добре, за да се изправя срещу една от фобиите си, която ме измъчваше.
– Отивам на разходка – казах на Ейдриън.
И двете златни вежди се повдигнаха.
– Малко офицялно си се преоблекла за това, нали?
Погледнах надолу към лавандуловата си копринена рокля и сандалите си с висок ток, сякаш едва сега осъзнах, че ги нося.
– Е, може би – казах с толкова неяснота, колкото можах да събера.
Ейдриън се изправи и сега погледът му ме обходи с много по-голямо подозрение.
– Какво се опитваш да скриеш?
Почти казах: „Нищо!“, но после се спрях. Защо не му казах какво наистина смятам да направя?
– Избягвах църквите – обясних, като се преборих с необяснимото си желание да излъжа. – Отказът от съдбата ми накара параноичната част от мен да се чуди дали няма да ме убият на място, ако вляза в някоя, но знам, че това е нелепо. Затова искам да го докажа на себе си, като отида на такава днес.
– О – каза Ейдриън. След това устните му започнаха да потрепват, сякаш се бореше да не се разсмее над поразяващите ми страхове. – Ще дойда с теб.
– Не е нужно. Цялото това нещо е глупаво.
– Айви. – Усмивката се изтри от лицето му, когато се приближи до мен. – Няма значение – каза той и взе ръцете ми. – Глупаво или сериозно, ако нещо те притеснява, искам да съм там. Каквото и да е, ще го посрещнем заедно.
Стиснах ръцете му, като отново се зачудих защо изобщо съм се опитвала да скрия това от него.
– Прав си.
Сега той се усмихна и това ме стопли повече от светлия ден навън.
– Да видим, досега не сме прекарвали много време в базиликата „Свети Петър“, а тя е една от основните забележителности тук.
– Не там – казах аз. Базиликата приличаше повече на невероятно сложен музей, отколкото на църква. – Свети Стефан на абисинците.
Това ми напомни за по-старинна версия на църквата, в която родителите ми понякога водеха мен и Жасмин, когато бяхме деца. След всичко, което се беше случило, копнеех да почувствам същата нормалност, която бях усетила тогава.
– Не мисля, че това е достъпно за обществеността – посочи Ейдриън. – Освен ако не искаш да влезеш с взлом, може би ще трябва да избереш друга.
Погледнах го свойски.
– Имам начин да го заобиколя. Но ще трябва да се облечеш, за да се получи.
Той се засмя и отиде да се облече. Когато излезе десет минути по-късно, носеше панталони в кремав цвят, подходящо отворено сако и бледосиня риза, която правеше очите му да изглеждат с още по-ярък оттенък на сапфир.
В съчетание със златистата си коса, ръста си от метър и деведесет и шест и лицето си, което изглеждаше наполовина като ангел, а не като полудемон, той беше толкова зашеметяващ, че нямаше никакъв шанс да остане незабелязан.
– Може би ще трябва да те накарам да чакаш отвън, иначе ще ми провалиш плановете да се слея с околните – казах, като го погледнах с възхищение.
Той се приближи и отметна назад периферията на шапката ми.
– Ти си тази, която всички ще гледат – каза той и се наведе, за да ме целуне силно.
Прекъснах го, когато се замислих дали да не изоставя плана си в полза на това да прекарам деня в леглото с него.
– Дръж се – казах му, като изтрих петното от червилото си от устата му, дори когато тя се изкриви в усмивка.
– Кой, аз? – Попита той с присмехулна невинност. – Винаги.
Правилно. Поведението не беше в ДНК-то му, да не говорим за личността му. Все пак можеше да бъде стимулиран.
– По-късно ще се радваш, ако го направиш – казах с най-внушителния си глас.
Сега усмивката му имаше всички нюанси на злобата.
Не след дълго стигнахме до малкия параклис. Абисинският параклис „Свети Стефан“ може и да е затворен за редовен обществен пешеходен трафик, но можеше да се наеме за частни сватби. Късното лято в Рим очевидно беше популярно време за тях и днес имаше повече от едно сватбено тържество.
Планът ми беше прост: да се преструвам на един от многото гости, за да мога да се промъкна. Когато към параклиса се приближи гъста група от гости, хванах Ейдриън за ръка, залепих усмивка на лицето си и ги последвах вътре.
Ейдриън ми позволи да избера местата ни и аз избрах тези отзад. Когато седнах, установих, че съм напрегната. Ако страховете ми се окажеха основателни, сега щеше да е моментът да се случи нещо ужасно. Но докато минутите минаваха, нищо не се случи.
– Виждаш ли? – Промърмори Ейдриън, като нежно стисна ръката ми. – Ти си добре, Айви.
Сега се чувствах още по-глупаво, че съм позволила на затихващата си вина да ме направи толкова параноична.
– Да вървим, преди някой да забележи, че не ни е тук мястото – прошепнах аз.
Излязохме от църквата. Преди десетина минути денят беше слънчев и красив, а сега, след като бях оставила ирационалните си страхове зад гърба си, той изглеждаше още по-светъл и прекрасен. Двамата с Ейдриън се наслаждавахме на лежерна разходка обратно към нашата вила, когато осъзнах, че ще трябва да намеря баня по-скоро рано, отколкото късно. Предишните ми сковани нерви сигурно ми бяха причинили стомашно разстройство.
– Имам нужда от тоалетна – казах на Ейдриън. – Виждал ли си такава?
За щастие, той го беше направил и аз почти се втурнах в нея. Малко по-късно си миех ръцете, когато огледалото в банята започна да се вълнува по ужасяващ начин.
Не бях счупила огледалото, когато влязох, защото бяхме на свещена земя, но не беше късно да поправя грешката си. Грабнах най-близката кофа за боклук и се канех да я ударя в огледалото, когато един твърде познат глас каза:
– Недей! – След това продължи: – Мисля, че отдавна сме закъснели за разговор, Давидовке.
Спрях по средата на замахването. Деметриус, биологичният баща на Ейдриън и мой заклет враг, никога досега не беше искал да разговаряме. Беше се опитвал да ме убие повече пъти, отколкото можех да преброя, и беше държал сестра ми за заложник като примамка, но разговор на четири очи? Това беше нещо ново. Все пак беше светло и се намирах на свещена земя, така че ако Деметриус се опита да премине на другата страна в поредния си опит да ме убие, щеше да се изпържи веднага щом напуснеше огледалото. Мисълта, че ще го видя как гори и крещи, толкова много ми хареса, че спуснах кофата за боклук.
– За какво искаш да говорим, свекъре?
Назад към част 12 Напред към част 14
