ГЛАВА 13
Пълният вид на Деметриус се виждаше в огледалото, така че го улових, когато той изохка, сякаш напомнянето за новата ни семейна връзка му беше причинило истинска болка. Надявах се да е така. Със сигурност мен ме бодеше много.
– Никога повече не ме наричай така – изсумтя той.
– Повярвай ми – казах аз и го погледнах. – Намирам го за взаимно отблъскващо.
Деметриус беше един от онези демони, които изглеждаха като обикновени хора. Имаше незабележителни черти, черна коса, бледа кожа и широка уста, така че Ейдриън трябваше да е получил прекрасния си златист вид от майка си. При по-внимателно вглеждане се оказа, че към очертанията на Деметриус е полепнала извиваща се маса от мрак. Някога сенките му бяха много по-големи и впечатляващи, а и те не бяха единственият трик на Деметриус. Той също така беше и променящ формата си човек.
Когато го видях за първи път, Деметриус се беше превърнал в огромен тъмен облак с разкъсващи плътта нокти и зъби. Тази форма беше отвъд ужасяваща, затова той я беше избрал. Деметриус беше колкото жесток, толкова и изобретателен.
– Какво, няма поздравления за щастливата новина? – Продължавах да го укорявам. – Жалко, че пропусна сватбата. Беше сглобена в последния момент, но все пак беше красива…
– Говори по-тихо, преди Ейдриън да те е чул и да е нахлул тук – изръмжа Деметриус.
С това изказване той разкри много неща. Макар че Деметриус можеше да се досети, че Ейдриън е с мен по принцип, той не биваше да знае, че Ейдриън е достатъчно близо, за да ни подслуша. Освен ако…
– Имаш слуги, които ни наблюдават в момента, нали? – Отговорих, опитвайки се да не показвам колко много ме плаши това.
Деметриус присви черните си като въглен очи.
– Разбира се, че имам.
Небрежно скръстих ръце зад гърба си, така че ръцете ми да бъдат скрити от погледа му. Деметриус никога не беше виждал татуировката ми с жезъл, но беше добре запознат с прашката ми. Бях унищожила предишните му огромни сенки с нея и последното нещо, което исках, беше Деметриус да види, че тя липсва. Тогава той щеше да разбере, че съм загубила единствената си смъртоносна форма на защита срещу него.
– Ако имаш слуги, които ни следят, защо не ги използваш, за да се опиташ да ме убиеш? – Опасността, на която несъзнателно бях изложила всички, накара стомаха ми да се свие, но успях да задам въпроса, сякаш отговорът ме интересуваше само леко.
Деметриус се усмихна и при вида му по кожата ми преминаха ледени тръпки. Никога не бях знаела, че усмивката може да бъде вестител на злото, преди да срещна Деметриус.
– Защото в този конкретен момент не се опитвам да те убия.
– Не се, а? – Отговорих, докато контролирах нервите си. Не можеше да е, защото си беше променил мнението – Деметриус ме мразеше. Това беше ясно в изгарящия му абаносов поглед. Но сигурно има нещо друго в ръкава си.
– Не си представям, че имаме много време, преди Ейдриън да разбере, че се случва нещо друго, освен че имам проблеми с храносмилането, така че ако не искаш да ме убиеш, какво искаш?
– Твърде отдавна си тук, за да продължаваш да търсиш във Ватикана острието на копието, така че защо не си тръгнала?
Високомерието му беше поразително. Той смяташе, че му дължа обяснение за последните си действия?
– Да, това беше хубаво, но вече можеш да си ходиш – казах аз и тръгнах към вратата.
– Чакай! – Заповедта в тона му не ме накара да спра, но следващите му думи ме накараха. – Това е, защото си се отказал да търсиш върха на копието, нали?
Ако не го познавах по-добре, щях да се закълна, че звучи разочаровано. Завъртях се невярващо.
– Какво те интересува това, демоне?
– Повече, отколкото предполагаш, Давидовке – каза той, като постави същия обиден акцент върху произхода ми, какъвто аз бях поставил върху неговия вид.
Защо? Деметриус беше направил всичко възможно, за да ми попречи да намеря първите две свещени оръжия. Как можеше изведнъж да е заинтересуван от това да намеря последното?
– Как така? Знам, че не ти пука за освобождаването на хванатите в капан хора, а третото оръжие е полезно само за това.
– Тъпа. Глупачка – каза Деметриус, като произнасяше всяка обида, сякаш иначе нямаше да я разбера. – Наистина ли вярваш, че това е единствената сила на копието?
Изпъшках.
– Зак никога не е казвал, че може да прави нещо друго…
Смехът на Деметриус ме прекъсна. Демонът дори се наведе, сякаш гръбнакът му не можеше да понесе тежестта на веселието му.
– Какво е толкова смешно? – Попитах кисело.
Той протегна ръка, сякаш беше прекалено превъзбуден, за да ме помоли да изчакам, докато се опитва да овладее веселието си. Е, майната му! Бях на повече от половината път до вратата, когато Деметриус, все още смеейки се, каза:
– Можеш да си тръгнеш сега, но животът на Ейдриън зависи от това дали ще останеш, за да ме изслушаш.
Спрях, все още вбесена, но не исках да позволя на гордостта си да ме накара да пропусна евентуално полезна информация само защото мразех източника ѝ. Деметриус беше зъл, но по свой извратен начин обичаше Ейдриън. Веднъж дори ме беше оставил да избягам, след като ме беше намушкал, защото Ейдриън умираше, а аз имах достъп до маната, която можеше да го спаси. Ако Деметриус казваше, че отказът да го изслушам може да коства живота на Ейдриън… тогава имаше петдесет на петдесет шанс да казва истината.
Освен това той знаеше къде съм била през последните няколко седмици. Свещената земя можеше да го спре, но тя не беше преграда за слугите, както ми напомни нападението в манастира в Армения.
– Побързай – казах кратко.
– Зак не ти каза, че главата на копието има и друга, също толкова мощна функция, но това шок ли е? – Попита Деметриус, а гласът му беше подигравателно мъркане. – Архонтите може и да не лъжат, но дори и ти не може да си толкова тъпа, че да вярваш, че някой от тях ще ти каже цялата истина, ако не иска.
Зак имаше дразнещата склонност да пропуска много важни подробности. Пример за това – Деметриус е бащата на Ейдриън. Зак беше пазил тази бомба в тайна в продължение на години.
– Добре. Какво друго може да направи върхът на копието, ако го намеря и го владея?
Деметриус презрително присви очи.
– Ти? Никой не вярва, че можеш да го владееш достатъчно дълго, за да направиш нещо друго, освен да се превърнеш в купчина кости.
Непрекъснатите му обиди ме накараха да почуквам с крак, за да не изсипя проклятия по негов адрес.
– Не раздухвай драмата, Деметриус.
Той се усмихна, показвайки всичките си зъби.
– Нека се престорим, че се е случило чудо и не си умряла, държейки го. Знаеш, че върхът на копието ще предизвика отварянето на специални, предназначени само за хора портали във всички царства, като по този начин ще осигури начин за бягство на тези нещастни торби с месо. Но ако някой демон овладее силата на копието, във всички царства ще се отворят друг тип портали, които ще позволят на моя вид свободно преминаване напред и назад.
Взирах се в него. Да, знаех, че всеки свещен предмет може да се превърне в тъмен.
Ето защо демоните искаха прашката на Давид. В моите ръце тя убиваше демони, но в техните ръце можеше да убие архонти. По същия начин жезълът на Мойсей запечатваше стените на царството, когато го използвах, но ако демоните го владееха, той щеше да ги срине. В този контекст не знам защо не ми беше хрумнало, че ако върхът на копието се превърне в тъмен, другото му предназначение ще бъде точно обратното на осветеното.
И ако това се случи, всичко, което съм направила, за да помогна на хората, ще се развали. За нула време щеше да настъпи адът на земята, а аз бях тук, без никакви свещени оръжия, с които да се боря, защото те бяха изчезнали, когато се бях отрекла от съдбата си.
Ужасът и чувството за вина ме разтърсиха, но един въпрос изплува на повърхността.
– Защо ми казваш това?
– Защото не искам това да се случи. – След незабавната ми насмешка той каза – Да, при други обстоятелства не бих искал нищо повече от това да отворя отново порталите на царството. Освен очевидното, омръзна ми да съм заклещен в едно малко парче от вашия прогнил свят. Обаче този, който държи върха на копието, ще има пълен контрол над порталите, а това, скъпа ми презряна Давидовке, не мога да понеса.
Сега загрижеността му имаше смисъл и, разбира се, в основата ѝ беше собственият му егоизъм.
– Това би направило демона, който държи върха на копието, по-висш от теб, нали?
Той сви рамене, но в погледа му нямаше нищо непринудено.
– Не съм единственият демон, който не иска да има крал. Веднъж имахме такъв и той не ни подхождаше. Може да имаме дребни борби за власт, но никой демон от Луцифер насам не е имал възможност да управлява всички ни. Това ще промени положението.
Не може да ми пука по-малко дали Деметриус се дразни от мисълта, че го управляват. Всъщност страданието му щеше да ме зарадва, ако не струваше толкова скъпо. Не можех да понасям мисълта за повторно отваряне на демонските царства и демонът, който ме гледаше, го знаеше.
– Значи искаш от мен да намеря върха на копието, за да попреча на друг демон да го намери и използва.
– Да – каза той, а в очите му се появи неприятен блясък. – И се опитай да го владееш, ако го правиш. Да се взривиш от неговата сила и същевременно да ме спасиш от управлението на крал би било – как го нарича твоята раса? – Печелившо за всички.
Почти му показах среден пръст, но се спрях, защото не исках да му показвам нетатуираната си дясна ръка.
– Да, ама няма да го направя – казах кратко.
Той поклати глава.
– Кое – да преследваш върха на копието или да се опиташ да го овладееш?
Погледнах го.
– Предположи.
Той сви рамене.
– Може и да е така, след като си свързала душата си с Ейдриън. – След като ме погледна объркано, той каза с почти любезен тон: – Осъзнаваш, че това е причината за новооткритата ти апатия към хората, попаднали в моите царства, нали? В противен случай никога нямаше да изоставиш тези смъртни торби с месо на сигурна смърт само за да си осигуриш собственото си щастие.
– Не съм ги изоставила. Така или иначе не бих могла да ги спася! – Избухнах, борейки се с вълната на познатото чувство за вина.
– О, права си – каза Деметриус и се приближи, докато още един сантиметър щеше да го накара да счупи огледалото. – Никога не си имала шанс, защото си слаба, Давидовке, и това само го доказва. Когато двамата със сина ми обвихте душите си около най-дълбоките части на другия в онзи ритуал за привързване, неговата не излезе по-лека, но твоята излезе по-тъмна и този мрак само продължава да расте.
Назад към част 13 Напред към част 15
