ГЛАВА 14
Взирах се в него, а устата ми се отваряше и затваряше, защото не можех да измисля достатъчно силен отказ. Това не може да бъде! Ако беше вярно, тогава нямаше да реша да търся върха на копието след церемонията по връзването на душите! Но аз го направих, така че обвързването на душата ми с тази на Ейдриън не би могло да има такива драстични последици, „затъмняващ“ ефект върху мен.
– Грешиш – казах аз с яростен шепот. – Като за начало, аз не отивам на тъмната страна, а по-важното е, че Ейдриън може да има половината от твоята кръв и цялото останало наследство на Юда, но той няма нищо общо с никой от вас.
Смехът на Деметриус прозвуча като тих гръмотевичен тътен.
– Фактът, че нямаш представа кой е Ейдриън и на какво е способен, само доказва, че съм прав. И може би все още не проявяваш пълните последици от това, че душата ти е опетнена със същността на демони и Юди, но дай му още време и ще го направиш.
Дали намекваше, че е като инкубационен вирус? Това беше нелепо! Да, не бях въодушевена от това да преследвам върха на копието, дори след като бях решила да го направя, но хей, в началото не исках да преследвам и прашката и жезъла.
И все пак… не се бях отказала да търся нито едно от тях, а това беше също толкова опасно за мен и Ейдриън, колкото и търсенето на върха на копието.
И все пак се бях отказала от това. Също така се улавях, че лъжа без причина, а преди няколко седмици бях оставила онова бедно момиче да бъде простреляно, преди най-накрая да му помогна.
Възможно ли е Деметриус да е прав? Дали обвързването ми с наистина тъмната душа на Ейдриън не е накърнило нещо в мен?
Ейдриън се притесняваше, че това може да се случи, и казваше, че никога не би го направил, ако тогава знаеше, че е полудемон. Това ми костваше и достъпа до светлите царства, които бяха красивите, слънчеви аналози на демонските царства. Ами ако – отчасти – Деметриус беше прав?
Какво ще стане, ако… Ами ако сега съм малко зла?
Мисълта беше твърде неприятна, за да я обмислям повече пред Деметриус, затова продължих.
– Каза, че животът на Ейдриън зависи от това дали ще те изслушам – казах аз, като внезапно смених темата. – Досега все още не съм чула как.
– Демоните по природа са бунтари – каза Деметриус с бърза, дива усмивка. – А юдеите предават. Ето защо присъединяването на Ейдриън към архонтите срещу нас не беше пълна изненада. Очаквах, че в крайна сметка ще направи нещо ужасно и задкулисно. – Той въздъхна. – Не очаквах обаче да продължи толкова дълго. Бях убеден, че бързо ще се отегчи от безкрайните правила и ограничения, които се очаква да спазват „добрите“ хора.
– Премини към същността – казах аз през зъби.
Той ме гледаше, без да мигне.
– Ейдриън е мой син, затова го обичам въпреки убийственото му, продължително предателство и бунт. О, ще го измъчвам за това – кой уважаващ себе си баща не би го направил? – Но няма да го убия, а това ме прави в крайно малцинство сред моя вид.
Затворих очи.
– И ако друг демон бъде коронясан за крал, като контролира достъпа до всички демонски царства чрез копието, той вероятно ще събере демони, за да убие Ейдриън, както заради борбата му срещу твоя народ, така и заради отказа му да изпълни съдбата си, като ме предаде на смърт.
– Не си съвсем глупава, нали? – Подигра се Деметриус.
Тогава му показах среден пръст с лявата ръка. Той отвърна на жеста, като от останките на сенките му се появи още по-зловеща мимика с прерязване на гърлото. Бях го виждала да прерязва нечие гърло наистина с една от тези тъмни, смъртоносни сенки и това не беше нищо, което бих искала да изпитам сама.
– Но острието на копието е изгубено от две хиляди години – казах аз, опитвайки се да намеря положителна страна в задушаващия мрак, описан от Деметриус.
– Кой може да каже, че няма да бъде загубено още две хиляди години?
Деметриус изхърка язвително.
– Никой ли не ти е казал за обратното броене?
Броене?
– Какво обратно броене?
Той се засмя, ниско и презрително.
– Не знаеш? Е, Давидовке, тогава ще ти отдам уважението, което моят син и онзи архонт очевидно смятаха, че не заслужаваш. Веднага щом овладя прашката на Давид, започна пророкуваното обратно броене. Искаш ли да знаеш какво е то?
Деметриус беше твърде самодоволен, за да лъже, така че за пореден път хората, на които най-много се доверявах, бяха скрили важна информация за съдбата ми. Гневът прогори дупка във вината и страха ми. Отново и отново Ейдриън имаше възможност да ми каже това, но не го направи. Дали и той беше осъзнал какво щеше да се случи, ако острието на копието попаднеше в ръцете на демоните? Дали просто не му пукаше, ако царствата се отворят отново? И още по-плашещо – дали с течение на времето щях да се окажа със същия вид мрак в мен?
– Да, искам да знам – казах с каменен глас.
– Пророчеството гласи, че щом първото свещено оръжие бъде използвано, останалите ще бъдат намерени до една година – каза Деметриус с радостна злоба. – Това не оставя много време, нали?
Не, не оставя. Само няколко месеца, а тук бях прекарала седмици в мързелуване във Ватикана. Ако не беше Деметриус, може би щях да прекарам още няколко седмици в това и всичко това, докато Ейдриън знаеше, че острието на копието скоро ще бъде намерено от някой друг.
Чух как вратата на банята се отвори.
– Айви, добре ли си? – Извика от другата страна на стената Ейдриън.
– Добре съм! – Изкрещях, а Деметриус веднага започна да изчезва от огледалото. – Просто приключвам! – Щях да се заяждам с него, но не и пред Деметриус. Вече бях дала на демона твърде много поводи за злорадство.
– Добре – каза Ейдриън след лека пауза, вероятно изненадан от гнева в тона ми.
Обърнах се към огледалото, в което вече нямаше демон, но знаех, че Деметриус е все още там.
– Щом искаш да го намеря, имаш ли представа къде е върхът на копието? – Попитах, без да очаквам отговор.
Гласът му беше слаб, сякаш беше много по-далеч, но презрението му прозвуча ясно и отчетливо.
– На едно от бившите любими места на Ейдриън във вашия свят, разбира се.
Знаеше, че Ейдриън е метафоричната „карта“? О, дявол да го вземе! Мислехме, че само ние сме разбрали това!
Излязох от банята с чувство на претовареност, гняв и мрачна решителност. Преди може би се бях отказала да търся острието на копието – и благодарение на Деметриус се чудех дали това съм аз, или влиянието на новия ми, гноясал мрак – но сега ще го преследвам с всички сили. Не можех да позволя на друг демон да го намери пръв. Не можех да позволя царствата да се отворят отново за човешко робство по-рано, отколкото много, много по-късно. Освен това сега може би щях да искам да убия самия Ейдриън, но щях да бъда проклета, ако бях позволила на демоните да направят и това.
– С Деметриус току-що си поговорихме – обявих веднага щом излязох от банята.
Той изтича в банята, преди да успея да кажа нещо друго.
Няколко звука по-късно разбрах, че е счупил огледалото. Вече е късно, помислих си с горчивина.
– Ако ни е намерил, трябва да си тръгваме – каза Ейдриън малко по-късно, като избърса окървавените си кокалчета в якето си. Толкова беше разтревожен.
Беше счупил огледалото с голи ръце.
– И защо остана достатъчно дълго, за да видиш кой демон използва огледалото като портал? Можеше да бъдеш убита, Айви!
Отблъснах го, когато се опита да ме хване за ръката.
– Уверих се, че не съм достатъчно близо, за да бъда въвлечен в огледалото, и никой демон не можеше да излезе от него, иначе свещената земя щеше да ги изпържи.
– Да забравим за факта, че Деметриус се движи по-бързо от теб и вероятно би могъл да те издърпа в огледалото със себе си. Ами ако беше хвърлил копие по теб и те беше пробол? – Попита той строго. – Или да хвърли киселина в лицето ти? Или да хвърли в теб прахообразна, вдишваща се отрова? Разбираш ли картината?
Разбирах и макар че високомерният му тон подсили и без това надигащия се гняв, той ме накара да повярвам, че Деметриус е казал истината.
Е, в частта за това защо не искаше да ме убие. В противен случай би могъл да ме убие по всички начини, които Ейдриън беше описал, а познавайки Деметриус, вероятно и по още няколко, за които Ейдриън не се беше сетил.
– Знаеш ли какво наистина би помогнало? – Попитах, а емоциите, които изпитвах, накараха тонът ми да стане суров. – Ако престанеш да чакаш да ми кажеш важни неща като тези, докато опасността отмине.
Ръцете му се свиха в юмруци.
– Знаеше, че огледала плюс демони са равни на опасност. Не смятах, че трябва да изреждам всички различни начини, по които това е вярно.
– Разбира се, че не си го направил! – Избухнах. – Според теб никога не е нужно да знам всичко, което правиш, дори когато става дума за живота ми. Колко пъти трябва да ти казвам да спреш? Аз не се отнасям с теб по този начин. Ако беше така, изобщо нямаше да ти кажа за разговора ми с Деметриус!
Той трепна, нещо пробяга по чертите му, преди да се завърти и да видя само гърба му. Челюстта ми се сви. Беше правил нещо подобно безброй пъти през последните няколко седмици и сега знаех защо.
Даваше си малко време, за да оправи чертите на лицето си, така че лъжите му да бъдат по-достоверни.
Добре. Аз също бих си дала малко време. Но щом имах Жасмин и Коста в безопасност, щях да го оставя на Ейдриън. Всичко.
След няколко секунди Ейдриън въздъхна и прокара ръка през косата си, като се обърна отново към мен.
– Права си. Трябваше да ти кажа за опасностите, които крие използването на огледала от демони, още когато ти казах, че демоните могат да ги използват като портали, и съжалявам.
Само това е признал? Продължих да го гледам.
– Само за това ли съжаляваш?
Той придърпа скованото ми от гняв тяло в прегръдките си.
– Не, само – прошепна той. – Може да съм на повече от сто години, но някои неща все още са нови за мен. Боже, Айви, последното нещо, което съм свикнал да правя, е да казвам истината, цялата истина и само истината, дори на някого, когото обичам.
Да, това, че е бил отгледан от демони, означаваше, че основното усещане на Ейдриън за добро и зло е било напълно изкривено. Като прибавим и това, че е полудемон и последен юдеанец, той трябва да се бори всеки ден, за да се отвърне от рода си, ДНК-то си и възпитанието си.
Но той трябваше да продължи да води тази битка и, което е по-важно, трябваше да я спечели, защото в противен случай бяхме обречени като двойка. Сега знаех, че и аз трябва да се боря. Той не беше единственият, който се бореше с демонично подхранван вътрешен мрак, и това знание накара част от яростта да изтече от мен.
Това, което беше направил Ейдриън, беше още по-лошо. Много, много по-лошо, но аз не бях невинна и както той беше казал по-рано, трябваше да водим битките си, малки или големи, заедно.
– Това трябва да спре – казах аз, гласът ми беше по-мек, но все още строг. – Дори да се наложи да не спим цяла нощ тази вечер, за да си изкараме душата един на друг, трябва да си кажем истината, цялата. Без значение какво.
– Добре – каза той след най-слабата пауза.
Ако тази пауза беше, че той все още решаваше какво ще ми каже и какво не, по-късно имах лоши новини за него. Залогът беше готов. Но засега… сега беше мой ред да платя.
– Отново се отправям да търся върха на копието.
Той се отдръпна с ужасен израз на лицето си.
– Какво?
Започнах да се връщам към нашата вила. Той ме последва и аз разказах на Ейдриън какво беше казал Деметриус за тъмните, противоположни сили на върха на копието, ако вместо мен го държи демон.
– Деметриус ти каза това? – Ейдриън нямаше да звучи по-недоверчиво, ако бях казала, че русалка се е появила с лампата на Аладин, за да ми предложи три желания.
– Да, и както отбеляза, той можеше да ме убие, вместо да сподели тази информация, така че му вярвам…
– Не знам – рязко каза Ейдриън. – Ако беше вярно, той вече щеше да ми е казал.
Спрях да вървя, за да го погледна.
– Кога щеше да го е направил?
Като се замисля, Ейдриън не изглеждаше изненадан да чуе, че Деметриус е един от демоните, които са успели да останат в нашия свят, когато порталите на царството са били затворени. Дали е имал посещение от демон, за което не ми е казал?
– По време на един от милионите пъти, когато Деметриус ми каза да убия последната Давидовка, преди тя да намери и да използва някое от свещените оръжия. – Отговори с хладен тон Ейдриън. – Това беше повтаряща се тема, докато растях, помниш ли?
– Да, наясно съм – казах аз, но бях записала реакцията му като нещо, което да проследя по-късно, когато всички ще сме в безопасност. – Но след като Деметриус безкрайно повтаряше за свещените оръжия и важността на убийството на последния Давидовец, защо не ти е казал и за противоположната цел на върха на копието тогава?
Ейдриън отново започна да върви с бърза крачка.
– Предполагам, че не трябва да се изненадвам. Както току-що казах, демоните не бързат да доверяват цялата истина за каквото и да било на никого, дори на тези, които обичат.
Не казах нищо, следвайки бързото му темпо, докато преработвах думите му в съзнанието си. Ненавистта на Ейдриън към демоните беше първото нещо, което разбрах за него още когато се запознахме. Оттогава насам тази омраза никога не бе отслабвала, а неумолимостта ѝ криеше важен факт за него, който сега осъзнах. Ейдриън може и да е посветил последните няколко години от живота си на унищожаването им, но дълбоко в себе си той все още се смяташе за демон.
О, той щеше да отрече, ако го кажех, но последното изявление, съчетано с хиляди други неща, го потвърждаваше. Всъщност сега не знаех защо не ми беше хрумвало преди. Знаех, че съм осиновена, но все пак бях дъщеря на Томас и Бет Дженкинс и сестра на Жасмин. Някои връзки бяха по-дълбоки от кръвните. Може и да бях последният Давидовец, но до последния си дъх щях да бъда и Дженкинс. По същия начин Ейдриън беше прекарал повече от сто години като приет, обичан и възхваляван член на демоничния род. Можеше да ги мрази, да се бори с тях и да ги убива, но дълбоко в себе си той все още се чувстваше като един от тях.
Дали това имаше предвид и Деметриус, когато ми се подиграваше, че не познавам Ейдриън в действителност? Ако е така, тогава шегата беше негова. Мразех демоните, но независимо от съдбата на Ейдриън, ДНК или видовата му идентификация, аз го обичах и той обичаше мен. Имахме проблеми, с които трябваше да се справим – големи проблеми, но те не бяха непреодолими. Не и ако не им позволим да станат такива.
– Значи си решена да възобновиш търсенето на копието, за да не попадне в ръцете на демоните? – Ейдриън зададе въпроса, сякаш отговорът не означаваше много за него, но по стегнатите му рамене и мускулите в челюстта му личеше, че се мъчи да запази спокойствие.
– Да – казах аз и изчаках да видя дали ще спомене обратното броене.
Когато не го направи, стиснах юмруци, но продължих да вървя. Деметриус може и да не се интересуваше от това да ме убие в момента, но беше напълно способен да направи нещо ужасно на Жасмин или Коста, за да ме стимулира, а ако знаеше къде съм, знаеше и къде са те.
– Все още не възнамерявам да го използвам, но трябва да се уверя, че е в безопасност от всички демони, които го издирват. Така те няма да могат да го използват, за да отворят отново порталите или да съберат другите демони, за да те убият.
– Те вече искат да ме убият – каза Ейдриън с хъркане.
– Деметриус не го прави и е достатъчно силен, за да попречи на много от останалите да го опитат – казах кратко. – Но по много причини не можем да позволим на един демон да контролира всички портали на царството чрез копието.
– Това ли е всичко, което Деметриус ти каза по време на разговора?
Устните ми изтъняха. Само човек, който има какво да крие, би се чудил какво още ми е казал Деметриус.
– Не – казах аз и оставих въпроса така.
Ейдриън ме дръпна за ръката, когато стигнахме до вилата.
– Какво друго? – Попита той, звучейки предпазливо.
Щях да му дам нещо за хапване, но щях да оставя десерта за по-късно.
– Той знае, че ти си „картата“ за свещените оръжия. – При шокираното изражение на Ейдриън свих рамене. – Предполагам, че намирането им в два от предишните ти домове в този свят го е подсетило. Ти самият ми каза, че той е продължавал да те преследва, когато си се измъквал, за да отидеш в този свят, така че ако някой демон би могъл да разбере това, то Деметриус би трябвало. Ето защо той предложи да възобновим търсенето на Копието по местата, където си живял.
След това свих рамене и се вгледах в Ейдриън.
– Но ти никога не си живял във Ватикана, двореца Хофбург или кампуса на Престолния град в Армения, така че защо започнахме търсенето на острието там?
Назад към част 14 Напред към част 16
