ГЛАВА 17
Слънцето изгряваше и оцветяваше небето в огнени нюанси. Една тъмна фигура се втурна над главата ми и ме стресна, докато не осъзнах, че това е Брут. Той се носеше над лодката, като забавяше ударите на крилете си с градуси, докато не се спусна на палубата, като за това свидетелстваше само лекото накланяне на лодката.
Ейдриън каза нещо на демоничен, което аз разпознах като похвала за деликатността, която Брут бе проявил. После каза:
– Чакай във фризера за риба, момче. – И гаргойлът внимателно слезе по стълбите на трюма.
– Фризерът е изключен, нали? Попитах, въпреки че можеше да няма значение. Брут беше прекарал целия си живот, с изключение на последните няколко месеца, в замразено демонично царство.
Може да му липсва студът.
– Не плащат, за да го поддържат, когато няма риба – отвърна Ейдриън с неутрален тон, но очите му бяха почти диви, когато ме погледна. „Свърши ли всичко между нас“ – сякаш крещеше погледът му.
Не бях сигурна. Той беше правдив, но това само по себе си беше осъдително.
Освен това имах чувството, че има още нещо, което все още не ми е казал.
– Тази църква в Черна гора, към която сме на път – казах, като се опитах да не пречупя гласа си от напрежението да задържам емоциите си в себе си. – Това примамка ли е? Или има реален шанс острието на копието наистина да е там?
– Примамка – каза Ейдриън, а единствената дума беше напрегната.
Изпуснах кратък, силен смях.
– Лъжи.
Мога ли да преодолея всички лъжи, които ми беше казал? Беше толкова трудно да му простя преди, когато той само беше скрил истината за съдбата ми, след като се запознахме. Исках ли изобщо да се подлагам на болката да се опитвам да простя много по-големите му лъжи сега? Беше казал, че привързването на душата му към моята ще бъде доказателството, от което се нуждая, за да покажа, че никога повече няма да ме предаде, но той го направи. Просто не го беше направил по начина, по който съдбата му предсказваше.
И все пак аз също бях излъгала в нашата връзка. Понякога малко, като в началото на днешния ден.
Понякога големи, като онзи път, когато го примамих в една стая, за да мога да го ударя по главата и да накарам кръвта му да влезе в царството на демоните без него. Дори и сега задържах това, което Деметриус беше казал за ефекта от нашето свързване на душите. Ако вярвах, че тъмнината на Ейдриън прави невъзможно той да се изкупи, какво казваше това за мен, ако сега имах същата тъмнина?
Но преди да стигнем до това…
– Това ли е всичко, което криеш от мен? Или има нещо повече?
Този въпрос висеше като меч над връзката ни. Още една лъжа и той щеше да падне, прекъсвайки връзката между нас.
– Не – каза Ейдриън и се хвана за ръба на кораба толкова силно, че дървото заскърца под ръцете му. – Има и нещо друго. Става дума за биологичната ти майка.
– Моята биологична майка? – Повторих изненадано.
Ако преди си мислех, че изражението му е измъчено, сега то беше нищо в сравнение с него.
– Преди седем години Деметриус ме заведе на този свят на лов. Правеше това понякога, когато преследваше друг демон или слуга, на когото искаше да даде урок, но когато стигнахме до това малко селце в Гватемала, той ми каза за кого всъщност сме там. – Следващите му думи бяха прошепнати, но ме удариха със силата на ковашки чук. – Давидовец. Последният, или поне така смяташе Деметриус. Беше я проследил дотам, но селото, в което беше отседнала, се намираше на свещена земя, така че трябваше да вляза в него и да я накарам да излезе…
Обърнах се, а от гърлото ми се изтръгна ридание. Не. Не. Знаех, че биологичната ми майка е мъртва, но и през ум не ми е минавало, че Ейдриън е замесен. Не можех да издържа да чуя останалата част от това. Не можех.
– Той ми каза, че това е нещо, за което съм тренирал през целия си живот. – Гласът на Ейдриън беше дрезгав. – Че съдбата ми е била да я примамя в ръцете му. Най-уродливите части от мен дори искаха да го направят, но дотогава бях видял твърде много от този свят. Знаех, че Деметриус и другите демони са лъгали, че хората са истинските чудовища. Да, някои от тях бяха такива, но демоните бяха много по-лоши и аз не можех да им помогна да унищожат последния давидовец, за да станат още по-могъщи. Затова отказах.
Погледнах нагоре, разкъсван между облекчението, страха и отчаяната нужда да науча повече.
– Какво се случи?
– Никога не съм виждал Деметриус по-ядосан – каза той просто. – Той ме преби до безсъзнание. Докато бях в безсъзнание, подпали по-голямата част от тревата, после използва сенките си като торнадо, за да накара огъня да се разпространи вътре в селото. Докато се опомня, половината село беше изгоряло, оцелелите бягаха и Деметриус се беше настанил на единствения път, по който можеха да избягат от пламъците.
Не можех да си представя паниката от този смъртоносен пламък, камо ли пък единственият ти път за бягство да е блокиран от демон. Сигурно е било ад на земята.
– Повечето от оцелелите бяха покрити със сажди, така че той не можеше да каже кой от тях е Давидовеца – каза Ейдриън, а тонът му придоби грубия ръб на скръбта. – Затова започна да избива всички, щом напуснеха свещената земя.
Опитах се да го спра, но той ме разряза. Не можех да помръдна, така че можех само да гледам как той продължава да ги убива… докато една жена не извика, че тя е тази, която той търси.
Вдишах накъсано. Не можех да си представя смелостта, която и беше нужна за това. Биологичната ми майката е трябвало да знае какво щеше да ѝ направи демонът и бързата смърт при опит да избяга с останалите щеше да е далеч за предпочитане.
– От дима не можах да видя добре лицето и, но имаше дълга тъмна коса като твоята – каза тихо Ейдриън. – Тя остана на ръба на свещената земя и поиска от Деметриус да осигури на всички безопасно преминаване, преди да излезе. Той помисли, че това е смешно, но тя каза, че ще се остави да изгори до смърт, ако той не пусне всички останали на свобода. Сигурно е знаела, че той я иска жива, за да може да я използва, за да намери прашката на Давид.
Добри Боже, тя имаше смелост! Сега част от мен се радваше, че никога не съм я срещала. Какво разочарование щях да бъда за някой толкова безкористно смел човек.
– Деметриус не искаше да рискува огънят да му отнеме наградата, затова ги пусна. Приближи се максимално до свещената земя, за да я гледа, докато оцелелите си тръгват, а тя не се отдръпна. Вместо това се взираше право в него. Но това беше грешка. Дрехите ѝ сигурно се бяха разкъсали в тътена, когато хората бягаха, за да спасят живота си, защото Деметриус внезапно се наведе и каза: „Имаш стрии на корема“. Тогава той започна да подскача нагоре-надолу и да крещи: „Имаш дете! Къде е детето ти?“
Ейдриън ме погледна и в този миг долових в изражението му тъга, гняв и възхищение.
– Последните думи на майка ти бяха: „Никога няма да разбереш“. След това извади пистолет, който сигурно е криела, и се застреля в главата.
Не можех да спра сълзите си и дори не се опитах да го направя. Тя заслужаваше всяка една от тях. През целия си живот се чувствах необичана и изоставена от биологичната си майка. Колко много съм грешал.
– Деметриус се побърка – чух смътно да казва Ейдриън. – Той ме хвърли в кома, от която не излязох с дни. Когато най-накрая се събудих, ми каза, че е измъчвал и убил останалите селяни, но никой от тях не знаел къде е детето ѝ. Те дори не знаеха, че тя е имала дете, така че Деметриус каза, че сега моята работа е да намеря детето като наказание за моя бунт. Но да видиш как майка ти се самоубива, вместо да издаде местоположението ти, беше последната капка. Беше ми писнало да бъда пророкуваният спасител на демоните, затова веднага щом можах, излязох от царството си, решен да сложа край на живота си. Това беше единственият начин, по който мислех, че мога да бъда свободен. – Кратка, тежка въздишка. – Взех свръхдоза и знаеш останалото. Зак ме намери и ми показа истината за това, че Деметриус е използвал способностите си да променя формата си, за да се маскира като майка ми, както за да ме задържи в техния свят, така и за да прикрие факта, че Деметриус я е убил, когато съм била дете. От този ден насам се боря с демоните и със собствената си съдба.
Усетих как пръстите му докосват сълзите ми и вдигнах очи, за да срещна тъмния му, измъчен поглед.
– Може би сега можеш да разбереш защо бях толкова ужасен, когато Зак ми каза коя си, и защо се борих толкова упорито да отрека чувствата си към теб. Не бях спрял Деметриус да причини смъртта на двете ни майки, така че те бях провалил още преди да се срещнем, а съдбата ми предсказваше, че нещата само ще се влошават. – Гласът му се пречупи. – Един добър човек щеше да те остави на мира, но аз не го направих, защото не съм добър човек.
Той пое ръцете ми, сякаш не можеше да се спре да ме докосне, но после ги пусна също толкова бързо. Мускулите на челюстта му продължаваха да потрепват, докато стискаше зъбите си.
– Мислех, че ако успея да се противопоставя на съдбата си, да ти покажа колко много те обичам и да те опазя, тогава най-накрая ще стана мъжът, когото заслужаваш. Но всичко, което в крайна сметка направих, беше да докажа, че не съм. Аз съм предател, Айви. Може би не по начина, по който Деметриус иска да бъда, но по начин, който те наранява почти толкова, колкото и мен.
После се завъртя и се хвана за парапета, сякаш само той го държеше изправен. Исках да го успокоя, да спра мъката, която виждах толкова ясно, но какво щях да кажа? Че е добре, че ме е лъгал многократно?
– Когато започнахме този разговор, си мислех, че няма нищо по-лошо от това да те загубя. – Думите му бяха прошепнати, но вибрираха с интензивност. – Но аз грешах. Виждам болката в очите ти от всички начини, по които съм те измамил. – Той направи пауза, за да си поеме кратко и рязко дъх. – Никога повече не искам да виждам този вид болка, но ако остана с теб, ще го направя. Обичам те и затова не мога да ти обещая, че няма да продължа да те саботирам в това търсене. Не мога да обещая, че ако намериш върха на копието, няма да го изтръгна, защото с удоволствие бих разменил всеки живот на този свят за твоя. Не мога да бъда такъв, какъвто се нуждаеш от мен, затова аз съм този, който трябва да си тръгне.
Шокът ме накара да се вгледам в него, сякаш никога преди не бях го виждала. Едва забелязах, че Жасмин се приближи зад мен и каза:
– Какво става? – Със сънлив глас.
– Вземи лист и химикал и се върни веднага – каза и Ейдриън. Острият му тон я накара да примигне от изненада, но тя се обърна и се върна в трюма.
– Оставяш ме? – Бях, толкова зашеметена, че едва можех да говоря.
Той се обърна, а челюстта му беше толкова стегната, че изглеждаше издялана от камък.
– Ще трябва да внимаваш. Деметриус може да не е единственият демон, който е разбрал, че аз съм картата. Ако копието може да направи това, което казва, че може, тогава всеки демон, останал на този свят, ще се прицели в него, включително и Деметриус. Навярно затова иска да продължиш да го търсиш. Той обича властта твърде много, за да устои на възможността да се короняса за крал, затова ще те използва, за да го намериш, а после ще се опита да ти го открадне.
Говореше така, сякаш никога повече нямаше да ме види. Хванах го за ръката.
– Спри това. Не можеш наистина да искаш да си тръгнеш. Да, имаме някои огромни неща за решаване, но…
– Ще се справиш – прекъсна ме той. След това гласът му омекна. – Ще имаш Брут, сестра си, Коста, а ако се обадиш на Зак, знам, че и той ще дойде. Можеш да се довериш на тях, но не и на мен. Колкото и да се опитвам, само ще те нараня отново. Жасмин – каза той, като повиши глас и погледна покрай мен. Дори не бях забелязала, че се връща. – Запиши това.
Той изброи шест различни имена и държави, като я накара да ги повтори, докато аз стоях там и се чувствах сякаш ме дърпат под вълните, които в момента подхвърляха лодката ни. Да, бях готова да го напусна, ако настояваше да изрече още лъжи, но не бях сънувала, че най-накрая ще ми каже истината и след това ще ме напусне.
– Защо правиш това? – Поисках да го хвана за ръцете и да го накарам да погледне към мен, а не към Жасмин. – Какво е това, отмъщение? Опитваш се да ме накажеш за това, че казах, че ще те напусна?
– Какво? – Изпъшка Жасмин, но и двамата я игнорирахме.
– Айви. – Той развърза ръцете ми от ръцете си и погали лицето ми.
– За първи път правя това, което е най-добро за теб, а не това, което ме прави щастлива. Това е най-близкото, което мога да направя, за да бъда мъжът, за когото винаги си ме смятала. – Той отново ме погали по лицето. – Местата, които Жасмин записа, са местата, където според мен може да бъде острието на копието, тъй като всички те са били мои любими места, когато съм бягал в този свят. Коста разполага с номера на банковата ми сметка, така че няма да ти се налага да се притесняваш за пари. Ще имаш всичко, от което се нуждаеш…
– Не ми трябват пари – изръмжах, а болката и паниката се превърнаха в токсична смес в мен. – Това, от което се нуждая, е да спреш да лъжеш, за да не продължаваме да водим тези разговори в бъдеще!
Той затвори очи.
– Ако можех, щях да изтръгна мрака от себе си и да го положа в краката ти. Но не мога. Позволи ми да постъпя правилно с теб този път, преди да нямам сили дори за това. Брут, ела при мен!
Мислех си, че няма къде да отиде, докато сме на тази лодка, но с гаргойла можеше да отиде навсякъде. – Ейдриън, почакай – започнах отчаяно аз.
– Брут! – Изкрещя той отново и ме избута назад. – Ларастра!
Брут излезе от трюма достатъчно бързо, за да накара лодката да се разклати лудо.
Ейдриън каза още една дума на демонски и Брут прелетя над главата ми. Внезапният порив на вятъра, съчетан с поклащането на лодката, ме събори от краката ми. Хванатите ми ръце се изплъзнаха от ръцете на Ейдриън и изпълненият му с болка поглед срещна моя, докато излизаше от обсега ми.
– Обичам те – каза той дрезгаво. – Никога не забравяй това.
След това хвана ниско висящия крак на Брут и го използва като ролка, за да се качи на гърба на гаргойла. Зад гърба ни избухна поток от италианци от екипажа, но аз не можех да откъсна очи от Ейдриън, докато се опитвах да се изправя на крака.
– Недей! – Изкрещях, когато Брут започна да бие мощните си криле, издигайки Ейдриън високо над лодката. – Ейдриън, върни се!
Единственият ми отговор беше траурното хленчене на Брут, което заглъхна, когато той и Ейдриън изчезнаха от погледа ми.
Назад към част 17 Напред към част 19
