ГЛАВА 18
През следващите няколко дни се люшках напред-назад между отричането, гнева и депресията. Това не беше първият път, в който се разделяхме с Ейдриън, но беше първият път, в който той ме напускаше. По-важното е, че за първи път не знаех дали ще го видя отново, и то не защото някой от нас можеше да бъде убит. Смъртта винаги е била начинът, по който се страхувах – или по-скоро очаквах – нещата между нас да приключат. Със сигурност не бях очаквала това.
Беше вече третата ни нощ в Черна гора. Бях останала тук, защото тук първоначално възнамерявахме да отидем, така че за Ейдриън щеше да е лесно да ме намери. В края на краищата той не можеше да отиде далеч. Брут се беше появил отново само четири часа след като беше тръгнал с Ейдриън. Половината от това време трябваше да бъде заето от полета на Брут обратно към мен, така че Ейдриън беше само на два часа път. Трябваше скоро да се опомни и да се върне, нали?
Когато не отричах, че отсъствието на Ейдриън е трайно, ту се упреквах, че аз съм тази, която изобщо е повдигнала въпроса за напускането, ту разпалвах гнева си, като си напомнях, че имам пълното право да кажа на Ейдриън, че няма да търпя повече лъжите му.
– Искам да кажа, че никоя връзка не може да оцелее, ако единият човек продължава да лъже другия, нали? – Извиках на Жасмин, докато бях в последната част на емоционалното си влакче.
– Точно така… – Усъмна се Жасмин, но начинът, по който изрече думата, и несигурността в тона ѝ ме накараха да се нахвърля.
– Какво?
– Напълно погрешно е, че е излъгал – каза Жасмин бързо. – Виж, знаеш, че мразех Ейдриън, когато се запознахме. Казах ти, че никога не можеш да му се довериш заради това, което е, и да, той донякъде го доказа с това, но все пак… разбирам защо го е направил.
Очите ми се присвиха.
– Ти си на негова страна?
– Аз съм на твоя страна – каза тя набързо, а погледът и ме молеше да разбера. – Винаги. Но и аз щях да те излъжа, ако мислех, че това ще те запази жива. Как мога да се сърдя на Ейдриън, че е направил същото, което и аз бих направила? Ти беше толкова решена да намериш това оръжие, независимо че използването му щеше да те убие. Разбира се, съжалявам за хората, хванати в капан в царствата, но не искам да те изгубя окончателно при положение, че можеш да ги спасиш. Ако това ме превръща в ужасен човек, тогава ще си призная, че съм ужасен човек.
– Не си ужасен човек – казах аз, а сърцето ми се късаше по друга причина. – Просто си преживяла толкова много…
– Дали не сме всички? – Прекъсна ме тя, като избърса нови сълзи от очите си. – Изгубих всичко, освен теб и Коста. Ти загуби всичко, освен мен и Ейдриън. Ейдриън загуби всичко, освен теб и Коста. Толкова ли е изненадващо, че някои от нас са готови да направят всичко, за да се задържат за това, което им е останало, дори ако това означава да се превърнат в хора, с които не се гордеят?
Не, това не беше изненада. Дори можех да разбера отчаянието, което бе накарало Ейдриън да сключи сделка с човека, когото най-много мразеше, за да подобри шансовете ми за оцеляване. В края на краищата нямаше много неща, които не бих направила, за да го спася, когато мислех, че умира точно пред мен.
Разликата беше, че аз щях да платя цената и след това да му кажа за това.
Ейдриън продължаваше да ме лъже. Всъщност той все още щеше да ме лъже, ако не го бях конфронтирала, и това беше същината на проблема. Можех да му простя, че не ми е казал за смъртта на биологичната ми майка, защото е изпитвал неуместно чувство за вина. Можех дори да му простя внезапната реакция да призове Деметриус и да сключи тази сделка, когато за пръв път реших да преследвам Копието. По-трудно ми беше да преодолея това, което правеше всеки ден след това.
– Има много неща в мен, с които също не се гордея – казах на Жасмин. – Но е по-лесно да си обясниш, че оставяш всички тези хора зад гърба си, когато не си единственият, който носи отговорност за тяхната евентуална свобода или продължаващо лишаване от свобода. Не ме разбирай погрешно – разбирам защо ти и Ейдриън не искахте да преследвам върха на копието. Аз съм тази, която в крайна сметка се отказа от него по същите причини, но в това е смисълът. Ейдриън не ме уважаваше достатъчно, за да ми позволи сама да стигна до това решение. Вместо това той взе това решение вместо мен.
Очите на Жасмин все още бяха премрежени.
– Дали разговорът с теб би променил нещо? Все ти повтарях да не преследваш върха на копието, но ти продължаваше да го правиш, както го правиш и сега.
Това ме удари по всички места, които бяха наранени от напускането на Ейдриън. Примигнах, принуждавайки се да върна новия блясък в погледа си.
– Деметриус каза, че има обратно броене, а Ейдриън потвърди това. Ако не намеря острието на копието, това ще направи демон и още безброй хиляди хора ще бъдат поробени, когато царствата се отворят отново. Може би и ние – добавих аз, защото подобно на Ейдриън тревогата ѝ за мен беше по-силна от тази за непознатите. – Така че единствената ни надежда е да го вземем първи, а след това да го скрием там, където демоните няма да знаят да го търсят.
– Но ако го докоснеш, ще умреш – каза съкрушено Жасмин.
Хванах я за ръка.
– Спомняш ли си как прашката нямаше ефект върху теб, защото не си демон, архонт, давидовец или юдианец? Острието на копието също няма да има ефект върху теб. Свещените оръжия не могат да бъдат активирани от обикновени хора, така че аз ще го намеря, а след това ти и Коста ще го вземете някъде и ще го скриете, където никой няма да може да го намери отново, дори и аз.
Хватката ѝ, която преди беше отпусната, се затегна.
– Няма да се опиташ да го използваш?
Отвърнах на удара, като този път мигнах по-силно. Думите, които обещавам, витаеха на устните ми, но някак си не можех да ги изрека, въпреки че опитах два пъти.
– Права си – отвърнах аз. – Ти и Ейдриън сте всичко, което ми е останало. Сега, когато той… той… – Все още не можех да кажа, че ме е напуснал. – Е, сега, когато той не е тук, отказвам да загубя и теб.
Тя ме обгърна с ръце и се разплака по начин, който ми напомни, че е само на деветнайсет. Изглеждаше като жена, държеше се като жена и беше преживяла повече ад, отколкото повечето хора биха преживели, дори ако доживеят до сто години, но всъщност все още не беше достатъчно възрастна, за да пие законно.
След това, изненадвайки себе си, се разплаках по начин, който е по-подходящ за човек на дванайсет, отколкото на двайсет и една години. Беше изтощително, смущаващо и ме болеше глава, но беше и едно от най-освобождаващите неща, които бях правила. Не бях подготвена да се справя с всичко, което ми предстоеше. Що се отнася до това, което беше зад мен, не знаех дали съм постъпила правилно, неправилно или глупаво. И все пак в тези кратки, необезпокоявани минути си позволих просто да ме боли, без обичайните ми притеснения, отсъждания или самообвинения.
След това пуснах Жасмин да си върви, опитвайки се да отблъсна изтерзаните си емоции с такава лекота, с каквато избърсах все още капещите си сълзи.
– Ще се справим – казах ѝ, като потупах Жас по гърба с твърдост, която не усещах. – Ние сме силни, нали? Ще се справим с това. После, когато всичко това приключи, ще можем да се върнем към полунормален живот. Имаме фалшиви имена и фалшиви идентификации сега, за да не се притесняваме, че полицията ще ни преследва освен слугите и демоните. Ти можеш да се върнеш в колежа, да намериш нови приятели, а аз може би ще успея да намеря Ейдриън и да видя дали е възможно да сглобим нещата между нас.
Той не мислеше така, но ако копието не беше в действие, тогава никой от нас нямаше да има съдба, която да ни дърпа в противоположна посока. Бих искала да видя каква би била връзката ни без съдба, кръвни линии и ангели и демони, които се опитват да ни разделят.
Жасмин грабна близката кутия със салфетки и издуха носа си, преди да отговори.
– Наистина ли мислиш, че това е възможно?
Не бях сигурна дали тя имаше предвид да открия острието на копието и да го измъкне на сигурно място от обсега на всички останали, да се върне в колежа или аз да намеря Ейдриън и някак да накарам нещата да се получат. И в двата случая отговорът ми беше един и същ.
– Надявам се.
Назад към част 18 Напред към част 20
