ГЛАВА 19
Когато бях малка, видях един филм, наречен „Самолети, влакове и автомобили“. Сега имах чувството, че участвам във филм, наречен „Влакове, фериботи и таксита“, защото именно с тях пътувах през последните две седмици.
Бях изчакала още един ден в Черна гора, преди да замина. Колкото и да бях съсипана, не можех да прекарам повече време в лечение на разбитото си сърце. Вече бях дала на всички демони, които преследваха върха на копието, достатъчно голяма преднина. И така, получих информация за банковите сметки от Коста, едва не припаднах от това колко много пари има в тях, а след това направих постъпки за първата спирка от нашето пътуване за лов на копие.
Ейдриън беше изброил няколко места, където може да се намира острието на копието. Добрата новина беше, че повечето от тях се намираха от тази страна на земното кълбо. Лошата новина беше, че все още оставаше огромна територия за покриване. Тогава за Ейдриън това не беше голям проблем. Той разполагаше с вихри от демоничното царство, които използваше за придвижване, а те бяха почти толкова бързи, колкото и телепортацията. Аз обаче нямах достъп нито до вихрите на демоничните царства, нито до светлинните царства, които бяха още по-добри, защото в тях можех просто да мисля как да стигна до мястото, където исках да отида. Не, трябваше да го направя по бавния, труден начин.
Летенето щеше да съкрати нещата много, но това означаваше да оставим Брут зад себе си. Трябва да призная, че поне веднъж през неравните, лишени от сън и морска болест две седмици, които прекарах в пътуване, се замислих за това, но не можах. Като за начало, Брут беше безценен, що се отнася до бойните му способности и способността му да ни изведе бързо, ако битката е непечеливша.
По-важното обаче е, че той беше скъп приятел.
Да, когато се срещнахме за първи път, гледах на Брут като на нежелан защитник, когото Ейдриън ми беше натрапил. В края на краищата, освен че е бил гаргойл пазач на демонично царство, той беше голям колкото слон, а пръдните му можеха да оберат кожата от носа ти. Освен това се слюноотделяше, когато спеше, и се страхувах за бездомните котки, когато летеше през нощта, въпреки че многократно му казвах, че не му е позволено да ги яде. Но през последните няколко месеца той се беше превърнал в нещо много повече от защитник или дори домашен любимец. Ако плачех, той сядаше с глава толкова близо до коленете ми, колкото можеше да се справи, а когато сдържах болката, за да не разстроя хората около мен, той ме гледаше, а тържественият му червен поглед сякаш мълчаливо обещаваше, че ще поправи всичко, ако може.
Напоследък започна да ми носи и „подаръци“ от вечерните си полети. Когато бяхме в Травемюнде, Германия, градът, откъдето тръгваше фериботът, с който пътувахме, това беше розов храст с корени, които той изтръгна от земята. След като се прехвърлихме с ферибот от Травемюнде в Малмьо, Швеция, това беше малка, луксозна мраморна ваничка за птици, която преди това сигурно е украсявала елитен заден двор. Когато се наложи да пренощуваме в Стокхолм, защото влакът ни пристигна едва на следващия ден, Брут ми донесе златиста статуя на елен с десет рога. По повредите в долната ѝ част личеше, че е била откъсната от някакво постоянно приспособление. Само се надявах да не е национален паметник.
Може и да не можеше да говори другояче, освен с хъркане, ръмжене и рев, но Брут ми даваше да разбера, че ме обича. Аз също го обичах, с оръжейните пръдни и всичко останало, а човек не изоставя тези, които обича, само защото пътят с тях е по-неудобен от пътя без тях. Това беше урокът, който възнамерявах да предам на Ейдриън, ако оцелея и го видя отново.
Последната ни спирка беше Юкасярви, малко градче в най-северната част на Швеция. За разлика от повечето пътници във влака с нас, ние не бяхме тук, за да зърнем прочутото полярно сияние, по-известно като северно сияние. Вместо това търсехме артефакт, който никога не е бил свързван с това място.
Може би в това е смисълът, помислих си, когато слязохме от влака и за първи път разгледах добре селото, оградено от гора от едната страна и дълга, криволичеща река от другата. Кой би си помислил да търси в малко арктическо градче древно римско оръжие, което за последен път е видяно в сърцето на Близкия изток? Не и аз, а вероятно и никой друг. Това място беше толкова отдалечено, че ако исках да скрия нещо там, където никога няма да бъде намерено, със сигурност щях да обмисля да го скрия тук.
Брут изпита облекчение, когато събрахме багажа си и той най-накрая можеше да напусне въгона за багаж. Този път той имаше много по-малко място, където да се скрие, така че се радваше, че е напуснал влака. Той разпери крилата си, сякаш възвръщаше кръвообращението в тях, след което ги размаха, докато не увисна на няколко десетки метра от земята. Не знаех дали изхвърляше натрупаната енергия, или се издигаше нависоко, за да огледа по-добре новата обстановка. Така или иначе, това не остана незабелязано.
– Откъде дойде тази чайка? – Попита блондинката до мен, а акцентът ѝ издаваше, че е британка.
– Той е мой – казах аз, като намалих гласа си, сякаш се смущавах. – Взимам го навсякъде с мен, така че го вкарах в багажния вагон, когато ми казаха, че във влака не се допускат домашни любимци.
Жената ме погледна с поглед, с който бях свикнала, но хей, чайката беше много по-нормален вид домашен любимец от това, което Брут беше в действителност.
– Изглежда, че му харесва тук – каза тя и погледна Брут, който направи няколко широки кръга над главата ми.
Изглеждаше щастлив и аз се зачудих дали това не е нещо повече от това, че най-накрая е успял да разпери криле. Жасмин и аз придърпвахме палтата си по-плътно около нас, защото ни се струваше, че е само няколко градуса над нулата, но Брут изглежда се наслаждаваше на студа. От друга страна, предполагам, че щеше да го направи. Той е роден в много по-студени условия от тези.
Ако помолите някого да се сети за демонично царство, той вероятно ще каже, че то съдържа огън. Не знам как е тръгнал този слух, но обратното беше вярно. Те бяха замръзнали, защото нямаше слънчева светлина. Ако търсех научна причина за съществуването им, щях да кажа, че са миш-маш от М-теория и паралелни вселени. Вземете демон, достатъчно силен, за да манипулира гравитационното поле между някоя точка в този свят и огледалния свят до нея, разбийте двете заедно, за да образувате припокриващ се „балон“, и ще имате ново демонично царство, допълнено с каквито и да е сгради, коли и хора, които са имали нещастието да бъдат засмукани за пътуването. Била съм на това пътуване и то беше като на влакче в увеселителен парк, настроен на скоростта „моля, някой да ме убие сега“.
– Тук сте за „Айсхотел“ ли? – Попита ме британката и върна вниманието ми към нея.
– Да, ще прекараме нощта там – казах аз, като се опитах да не звуча толкова невдъхновено, колкото се чувствах. За разлика от Брут, аз нямах приятни спомени от пребиваването на вечен студ.
– Ние също! В студена стая ли сте, или на топло?
Знаех какво означава това, защото трябваше да избирам между тези две възможности, за да направя резервацията.
– Студено. Искахме пълноценно изживяване. – Това беше лъжа – по дяволите, защо стигнах до лъжата пред непознат човек? – Но имах своите причини да избера замразения вариант.
Тя бутна с лакът мъжа до себе си.
– Точно това казах, че трябва да направим, но този евтин гадняр го нарече глупост.
Въпросният евтин гадняр извъртя очи.
– Тя си плаща, за да и мръзне задника, докато ние ще сме на топло и щастливи, без да ви обиждам, госпожице.
Не се бидих, защото бях съгласна с него. Цената на престоя в ледената част на „Айсхотел“ ме зашемети, но именно там щеше да отседне Ейдриън, когато беше тук. Ако проследявах стъпките му с надеждата, че те ще ме отведат до върха на копието, трябваше да проследя всички.
– О, автобусът за хотела вече пристига – каза жената и отново погледна Брут. – Най-добре извикай домашния си любимец и го скрий в чантата си.
Потиснах смеха си при мисълта за чанта, която би била достатъчно голяма, за да побере Брут.
– Няма нужда. Той ще дойде по въздуха.
Веждите и се повдигнаха.
– Ти си го обуча като ловен сокол?
Това беше един от начините да се изкаже това.
– Той дойде при мен обучен – това казах аз.
Тя ме погледна отново с „ти си странна“, но каза:
– Страхотно. Тъй като ще ви виждаме повече в хотела, аз съм Зоуи, а това е съпругът ми Дилън.
– Айрис – представих се, като избрах името с А, за да е по-лесно за запомняне. Запазих тази тема, когато махнах на Коста и Жасмин напред, след като подадох ръка на Зоуи и Дилън. – А това е сестра ми Джада и приятелят ѝ Карл.
– Приятно ми е – каза Коста, след като ме погледна изненадано, когато го нарекох неин приятел. Нали Жасмин му беше казала, че знам тайната им, сякаш не беше очевидно? Мъже. Те не бяха толкова добри в криенето на нещата, колкото си мислеха.
Изненадах се, когато отговорът им към Коста и Жасмин беше много по-твърд от дружелюбността, която ми бяха показали. Стиснаха ръката на Коста, сякаш наистина предпочитаха да не го правят, и продължиха да гледат Жасмин със странни порицателни погледи.
– Карл, а? – Дилън погледна Коста нагоре-надолу. – Предполагам, че е съкращение от Карло?
Какво имаше предвид? Зачудих се, когато точно зад мен един дълбок глас каза:
– А аз съм Зак.
Обърнах се зашеметена. Зак стоеше там, облечен с обичайният си суитчър и дънки, а поведението му беше толкова непринудено, сякаш през цялото време е пътувал с нас. Едва регистрирах много по-дългата пауза, която Зоуи и Дилън направиха, преди да приемат ръката, която Зак им подаде.
– Това ли е гаджето ти? – Попита ме Зоуи, като пусна ръката на Зак почти веднага след като я хвана.
– Не – казах с цялото отвращение, което изпитвах при тази мисъл. Да се срещаш с архонт би било такова кощунствено!
– Ах. – Усмивката на Зоуи се превърна в истинска. После се наведе напред и прошепна достатъчно силно, за да я чуят всички: – Чувствам се по същия начин, когато се срещам с друг вид.
За секунда се паникьосах. Дали тя и Дилън бяха слуги? Оттам ли Зоуи знаеше, че Зак не е човек… О. Чакай. Тя нямаше предвид това.
– Сериозно ли говориш за расистки глупости? Имам новина за теб – аз съм наполовина латиноамериканка! – Изпсувах, докато Коста изръмжа:
– Дърпаш се с грешния човек – с повече гръцки акцент от обикновено.
Зоуи и съпругът ѝ се ококориха, сякаш те бяха тези, които току-що са били обидени по кралски.
– Това заплаха ли е, приятелю? – Попита Дилън, като се изправи срещу Коста.
Коста се засмя.
– Обикновено би било така, но не и този път. Мога да седя и да гледам, защото ако продължаваш да вбесяваш приятеля ми, той ще се разгневи на задника ти по Стария завет.
– Съмнявам се – каза Зак с мек тон. – От една страна, не проливам кръв, освен ако не ми е заповядано. От друга страна, дори и да можех да реша, не бих им се отплатил напълно за греха им. Целта ми тук е да спасявам животи, а не да ги отнемам.
Дилън изглеждаше разтревожен, сякаш на някакво ниво усещаше, че Зак има нещо повече, отколкото може да види. После загуби този кратък момент на интелигентност и се изхили на Коста и Зак.
– Нямам нужда да бъда заплашван от един шибан даго и неговия н…
Зак вдигна ръка и Дилън не довърши другата си ужасяваща псувня.
Очите на Дилън изпъкнаха, а устата му започна да се движи все по-бързо, но от нея не излезе нито звук.
– Заради прегрешенията си няма да говориш отново три пълни луни. – Каза Зак все така меко. – И ако дотогава не се разкаеш за омразата в сърцето си, загубата на говора ти ще стане постоянна.
– Какво му направихте? – Изкрещя Зоуи, докато Дилън имитираше все по-безумно. Пронизителният ѝ глас завъртя няколко глави сред хората, които също чакаха автобуса. Зак се вгледа в нея, позволявайки да се види истинската му сила през малките, подобни на звезди светлини, които се появиха в очите му.
– Престани да говориш – каза той, а блестящите светлини горяха още по-ярко. – Или скоро ще мълчиш като него.
Тя преглътна, грабна Дилън и почти го повлече обратно към влака, вместо към автобуса. Предполагам, че е решила да не остава в „Айсхотел“. Устоях на желанието да изкрещя: „И ти извади късмет!“ След тях.
– Това беше грандиозно – въздъхна Жасмин.
– Толкова за това, че не си отмъстителен – каза Коста с усмивка.
Зак вдигна рамене, като полупоклащане.
– Ако това беше отмъщение, телата им щяха да лежат убити на земята. Това беше просто урок.
Дадох луда подкрепа на Зак за начина, по който се справи с расисткото дуо, но имаше друга, по-належаща тема, която трябваше да обсъдим.
– Не го приемай погрешно, защото това, което направи с онези двамата, беше майсторско, но ти ми каза сбогом последния път, когато ме видя, и то прозвуча трайно. Защо се връщаш сега?
Назад към част 19 Напред към част 21
