ГЛАВА 20
Малките, горящи светлини в очите на Зак изчезнаха и останаха само нормалният им, ореховокафяв цвят, когато той каза:
– Автобусът ви до хотела вече се пълни. Ако го изпуснете, ще трябва да чакате един час за следващия.
– Защо си тук? – Продължих да го подпитвам. Исках да се зарадвам, че го виждам, но в мен се надигна и болезнен страх. Ами ако е тук, защото нещо ужасно се е случило с Ейдриън?
– Той е добре – каза Зак, като отново използва уменията си да чете мисли. – И ще отговарям на въпросите ти само когато съм готов, както вече трябва да знаеш. Качвай се в автобуса, Айви. Нищо няма да спечелиш, ако стоиш тук на студа.
Сега, когато знаех, че Ейдриън е добре, това гадно чувство ме напусна. Все още се притеснявах каква е целта на Зак, но той беше прав. Сега вече знаех по-добре, отколкото да продължавам да му досаждам. Зак нямаше да ми каже какво е замислил, докато не му се прииска или не му се заповяда, точка. Дори и да избухнех в най-големия си пристъп на света, единственото, което щеше да се случи, беше аз, Жасмин и Коста да замръзнем, докато чакаме следващия автобус.
– Брут! – Казах аз вместо това и гаргойлът престана да кръжи над нас и кацна до нас. – Следвай този автобус – казах му, като го посочих. Той знаеше какво означава това. Беше успял да ни следва по време на всички пътувания с такси, които бяхме предприели между спирките на влака и хотелите. Попитах Жасмин и Коста: – Готови ли сте?
Коста вдигна две от най-тежките ни чанти, като остави по-малките за мен и Жасмин.
– Да, да го направим.
Когато се обърнах, за да попитам Зак дали и той ще дойде, той вече беше изчезнал.
* * *
Не знам какво си мислех за „Айсхотел“, преди да го видя. Капан за туристи, разбира се. Може би за свръхскъп, издълбан куб лед. Не очаквах, че отвън ще прилича на митична приказна могила, с широкия си, деформиран силует, който се издига от земята на неравномерна височина. Може би
Хобитовата къща би била по-подходяща, като се има предвид сухата кафява трева, която покриваше ниския наклонен покрив. В средата и имаше двойна врата, а около нея – декоративни ледени блокове във формата на обърнато U. Те не се топяха и това не беше от бързо падащата температура, докато слънцето се спускаше все по-ниско на хоризонта.
Друг интересен факт, който разбрах, докато резервирахме стаите си, беше, че хотелът вече работи целогодишно, тъй като се охлажда с помощта на слънчеви панели. След още няколко месеца температурите щяха да са достатъчни, за да вършат работа, но в средата на септември температурите все още варираха в четирите градуса за максималните.
Регистрирахме се в „топлата“ част на хотела, където ни показаха сауните, съблекалните, душовете и местата за релакс, които щяхме да използваме по време на престоя си. Дадоха ни и специалните палта и ботуши, които ще ползваме, когато сме в „студената“ част на хотела. Жасмин и Коста нямаха търпение да видят ледения бар, където дори чашите бяха направени от – познахте – лед.
Очаквах Зак да изскочи зад всеки ъгъл, а когато не мислех за това, активирах свещения си сензор, за да видя дали ще усетя някакви проблясъци.
Засега нищо, макар да се съмнявах, че върхът на копието е скрит под хотела. Той се преработвал всяка година, тъй като десетки ледени скулптури променяли оформлението, за да отразяват нови свежи теми – каза ни нашият гид по резервациите. Ако върхът на копието беше тук, по-вероятно беше да е скрит в околното село или в пустинята около него. Бяхме се уговорили утре да разгледаме забележителности и да направим пешеходен туризъм – обичайни туристически дейности тук. С моя свещен сензор, който улавя силни обекти от радиус половин миля, се надявах, че едно претърсване в селото и около него ще бъде достатъчно, за да го намерим или да изключим това място.
Когато най-накрая ни позволиха да се настаним в специално проектираните ни апартаменти в студената част на хотела, за кратко забравих защо съм тук.
Вместо това се загледах в прекрасните ледени скулптури, които украсяваха всеки коридор и стая, и разбрах защо от хилядите места, които Ейдриън беше посетил на този свят, той беше избрал това сред любимите си.
Сърцето ми се разтуптя, като си представих как той се връща на това място отново и отново, защото трябва да го включи в списъка си. Всичко около нас беше направено изцяло от лед, оформен в изящни форми, това беше най-близкото място до царството на демоните, без да се намираш в него. Добави предстоящото полярна зима, в която от декември до средата на януари нямаше почти никакво слънце, и това място сигурно се е чувствало като дом за Ейдриън.
Отначало ми показваха само красивите неща – беше ми казал Ейдриън, когато го попитах как е могъл да издържи да живее с демони толкова дълго. И в техния свят е имало красота отвъд ужасите, които първоначално са скрили от него. Ледена, сънувана красота, в която невъзможното се превръща в реалност, точно като това място. Всичко в апартамента беше ослепително издълбано от лед – от столовете, масите, пейките и леглото, до триизмерния стенопис в няколко стаи, изобразяващ морски същества като русалки и сирени, които се плискат във вълните на замръзнал океан. Разширете този хотел, докато стане с размерите на цял град, добавете още много художествено творчество и блясък и ще имате демонично царство без демони, слуги и страдащи хора.
– О, Ейдриън – прошепнах аз в празната стая.
Отдавна трябваше да съм прогледнала за омразата му към демоните, за да разбера, че… – като изключим тяхната бляскава жестокост и желание да унищожат човечеството – той беше един от тях. Той не се бореше само с отрицателните аспекти на юдеанското си наследство и със съдбата, която казваше, че ще бъде причина за моята смърт. Когато си е тръгнал от демоните, той се беше отрекъл и от голяма част от себе си. Тъй като отказваше да признае това, той не беше успял да се излекува от него.
Ако приемеше това, което е, без омразата, която обикновено свързваше с него, вярвах, че най-накрая ще успее да преодолее вътрешните препятствия, които сега смяташе за непреодолими. В края на краищата самоидентификацията му и половината от генетиката му може и да бяха демони, но това не означаваше, че е без избор. Точно както бе избрал да бъде различен Юдеанец от предвидения от съдбата, той можеше да избере и да бъде различен вид демон.
– Не е ли невероятно? – Прекъсна мислите ми Жасмин, когато влезе в стаята. – Това е като малко замразено парче от Дисниленд!
Успокоих се, че „Айсхотел“ не и даваше спомени за демоничното царство, в което беше пленник седмици. Тя вече беше страдала достатъчно.
– Невероятно е – съгласих се аз.
– Разбира се, замръзна ми дупето – продължи тя весело. – Коста и аз сме на път да отидем в бара, за да се стоплим отвътре с много шотове. Идваш ли?
– Вие върветете. Аз съм малко уморена – казах аз. Тя заслужаваше няколко часа с Коста, без аз да съм трето колело или те да трябва да се съсредоточават върху търсенето ми на копието. Освен това в тази страна тя вече беше в законната възраст за пиене, така че може да се възползва от това. – Мисля да проверя колко твърдо е леденото легло – продължих аз.
Тя махна с ръка към леглото.
– О, под спалния чувал има куп кожи, така че всъщност не е толкова лошо.
Потиснах подсмърчане.
– От по-малко от двайсет минути си в стаята си и вече знаеш как се чувства леглото?
Тя ми се усмихна като старата Жасмин, преди ужасите на последната година да разбият живота ѝ на парчета.
– Не губя време, нали?
Сега не си направих труда да сдържам подсмърчането си.
– Идете да си пиете, но не забравяйте и да хапнете нещо.
– Да, мамо – засмя се тя. После сянка премина през лицето ѝ и точно така тя се върна към новото си, далеч по-обременено аз. – Боже, липсват ми. – Прошепна тя.
– На мен също – казах тихо. – Толкова много, че рядко си позволявам да мисля за тях, въпреки че това е ужасно.
– Не е ужасно – каза тя, хвана ръката ми и я стисна. После, с много силен глас, каза: – Това е оцеляване. Плача всеки път, когато се сетя за мама и татко. После толкова се ядосвам заради убийствата им, че едва функционирам от ярост, а нямам много работа, но ти имаш. Ето защо трябва да се съсредоточиш, както можеш. Ако това означава да не мислиш за тях точно сега, мама и татко ще са първите, които ще ти кажат да не мислиш за тях.
Примигнах силно, отказвайки да се разплача, защото напоследък сякаш само плачех.
– Права си, биха го направили – казах, като симулирах сила, която не усещах. – Така че, ти иди да се напиеш с Коста, а аз ще подремна като стар човек.
Тя ме прегърна бързо.
– Присъедини се към нас, ако промениш решението си.
– Ще го направя – казах аз, но знаех, че няма да го направя.
Изчаках, докато се уверя, че Жасмин ще бъде в бара с Коста.
След това, вместо да подремна, както бях казала, напуснах хотела. Навън вече беше напълно тъмно, но нямаше нужда да виждам за това, което щях да направя. Още не. Трябваше само да почувствам.
Вървях, докато не излязох от обсега на светлините на хотела. Чувах близката река, но вече не я виждах. Беше се сляла с мрака, който сякаш ме беше погълнал.
– Брут – извиках аз. После още по-силно: – Брут!
Няколко минути по-късно гаргойлът се приземи грациозно недалеч от мен. Приближих се до него и го почесах по любимите му места около главата. След това се покатерих на гърба му, като използвах кожения ремък, който той винаги носеше, за да си помогна да се изкача.
– Хайде да се повозим, момче.
Назад към част 20 Напред към част 22
