ГЛАВА 22
Знаех, че Деметриус може да създава царства. Имах нещастието да бъда на място, където Деметриус беше използвал силите си, за да го погълне. Но не знаех, че той може да използва гравитацията в този свят, за да разбива сгради на парчета.
Също така ме разтърси фактът, че сега се намирам в почти същото положение, в което се е намирала биологичната ми майка. Можех да се предам, за да спася това село, или да гледам как Деметриус убива жителите му един по един, като започне със сестра ми. Единствената разлика беше, че той се беше споразумял с биологичната ми майка, защото не беше успял да се добере до нея по друг начин. С мен нямаше такъв проблем. Не стоях на свещена земя. Така че защо се пазареше с мен? Защо просто не ме грабна и не ме повлече със себе си?
– Искаш да ме използваш, за да намериш върха на копието – казах аз, опитвайки се да разбера отговора на въпросите си. Трябваше да пропускам нещо важно. В края на краищата демоните не искаха нещо, което могат да вземат.
Деметриус ми показа зъбите си така, както акула показва на тюлен точно преди да започне кръвопускането.
– Бавиш се, Давидовке. Ела с мен сега или следващата структура, която изравня, ще бъде леденият хотел, в който е сестра ти.
Какво съм пропуснала? Какво?
– Искаш да кажеш, че ще пуснеш Брут на свобода заедно с всички останали в този град? – Попитах, опитвайки се да спечеля още няколко секунди и страхувайки се, че те няма да са достатъчни. Къде си, Зак? Помислих си отчаяно. Защо изобщо си беше направил труда да дойде тук, ако нямаше намерение да се появи, когато действително е необходим?
Деметриус вдиша, сякаш усещаше нарастващото ми безпокойство. После, сякаш повдигнат от невидими нишки, зад него се издигна огледало. Неговият вход на това място и очевидно начинът, по който възнамеряваше да напуснем и двамата.
– Всички те могат да живеят, ако дойдеш сега без бой.
Каква битка се притесняваше, че мога да се бия? Вече нямах свещени оръжия!
Чакай. Той не знаеше това. Затова трябваше да иска да се подчиня, вместо да се опита да ме принуди да дойда с него. Сигурно е приел мълчанието ми като съгласие, защото направи още една крачка към мен. Това беше странно; колкото повече се приближаваше, толкова повече изгаряше тялото ми. Болката беше толкова силна, че едва не се свлякох.
Опитвах се да не се съсредоточавам върху болката, но всяка негова стъпка я засилваше.
Защо? Ако не друго, сега би трябвало да ме боли по-малко, тъй като вече нямах нито прашката, нито тоягата, забити в кожата ми. Тоновете болка имаха смисъл, когато Обсидиана ме нападна в хотела, защото осветените предмети реагираха на демоните като духовната версия на ужасна алергична реакция. Но ако вече нямах никакви осветени предмети, защо цялото ми тяло… особено на дясната ми страна – сякаш ме боли?
– Махай се от нея – изведнъж изръмжа познат глас.
Завъртях се невярващо. Това не беше Зак, който се надявах да се появи. Беше Ейдриън, а аз нямах представа как се е озовал тук, камо ли да знае, че съм в беда.
Подобно на Деметриус, Ейдриън не беше облечен за ледените температури. Беше облякъл само пуловер с дълъг ръкав, дънки и ръкавици. Брут изохка, когато го видя, и запълзя по-бързо въпреки широката кървава следа, която оставяше след себе си.
Ейдриън погледна Брут, устата му се сви, преди демонът отново да привлече вниманието му.
– Махай се от нея – повтори Ейдриън. – Сега.
Погледът, който Деметриус хвърли на Ейдриън, беше наполовина на раздразнен родител, наполовина на разярено чудовище.
– Ако поне веднъж в живота си постъпиш, както ти е казано, аз щях да бъда крал, ти – принц и двамата щяхме да управляваме кралствата. Можеше дори да задържиш това безполезно извинение за давидовец като своя играчка. Само не се намесвай сега, а аз ще ти я върна, щом приключа с нея.
– Лъжец – изръмжа Ейдриън. – Щеше да я убиеш в момента, в който вече нямаше нужда от нея.
Деметриус се разсмя.
– Вероятно. Не мога да си спомня кога съм мразил някоя от тези торбички с месо повече.
– Няма да я водиш никъде – каза Ейдриън и мина покрай мен, без да ме погледне.
Деметриус направи още една крачка напред, а сенчестият му камшик се извиваше наоколо, сякаш жадуваше да се впие в плътта.
– И как мислиш, че ще ме спреш, сине мой?
Ейдриън извади нещо малко и бяло от джоба си.
– С тази архонтска граната.
Деметриус отскочи назад, сякаш го ужилиха. Сигурно си спомняше, както и аз, какво му беше причинила архонтската граната. Щях да се насладя на реакцията му
повече, само че дясната ми ръка пулсираше, сякаш нещо под кожата ми се бореше да се освободи. В същото време агонията се стрелкаше от врата до пръстите на краката ми, със сигурност се чувстваха като при свещените оръжия! В мен се надигна дива надежда.
Дали Зак наистина беше дошъл тук заради това? За да ми ги върне, без да го осъзнавам?
Не си свалих ръкавицата, за да видя дали дясната ми ръка вече е с оплетено въже. Нито пък разкопчах якето си, за да видя дали не мога да зърна изронена дървена татуировка, която се спуска по тялото ми. Какво щеше да стане, ако погледнех, но виждах само собствената си нормална кожа?
– Добре – изплю се Деметриус. – Задръж си малката курва засега, но това ще ти струва скъпо. От тази нощ нататък ще разказвам на всеки демон в този свят за възможните местоположения на върха на копието. Когато всички те я преследват, сделката с мен ще бъде далеч за предпочитане.
Бях ужасена от това по много причини, но имаше само една, за която можеше да му пука достатъчно, за да не го направи.
– Ако друг демон претендира за върха на копието, те ще съберат останалите и ще убият Ейдриън. Ще рискуваш живота на собствения си син заради злобата?
Деметриус не откъсна поглед от Ейдриън, когато каза:
– Ако не ми помогне да взема острието на копието, заслужава това, което ще се случи, ако друг демон го намери. – След това вдигна ръце и се загледа право в мен. – И аз те предупредих какво ще се случи, ако не дойдеш с мен. Кажи сбогом на сестра си, Давидовке.
Времето сякаш замръзна, когато зад гърба си чух мощен трясък.
В съзнанието ми се върна споменът, че гледах как близката къща се срутва само за секунди и на нейно място се появява леденият хотел. Сякаш бях там, можех да си представя паниката на Жасмин и Коста, когато красивите, кристално чисти ледени блокове, които образуваха покрива, паднаха върху тях. Болката им, когато останалата част от конструкцията последва примера им, смазвайки тях и десетките други хора в хотела под безпощадната сила на гравитационния удар на оръжието на Деметриус.
Не спрях да се съмнявам. Дори не се замислих какво ще направя. Просто поех цялата болка, която си проправяше път през тялото ми, и я изстрелях към хотела. Деметриус отлетя назад, сякаш го беше ударила кола.
Ейдриън падна на колене, а грохотът под краката ми внезапно спря.
Звуците на трясък също спряха, заменени от нещо много по-меко, което не можех да назова.
След миг осъзнах, че съм на земята, но не помня да съм падала. Не си спомнях и да съм свалил дясната си ръкавица, но тя сега беше на няколко метра от мен, а краищата и бяха почернели, сякаш беше изгоряла. Якето ми също миришеше на дим, а когато погледнах надолу, видях, че тънка огнена линия се простира от него чак до панталоните ми.
Опитах се да се претърколя, за да спра пламъците, но следващото ми осъзнаване беше, че не мога да се движа. Ейдриън се изправи на крака, сграбчи ме и използва тялото си, за да ги задуши, след което ме преметна през рамо, крещейки,
„Ларастра!“ на Брут.
Докато Ейдриън бягаше, видях как Брут използва останалите си здрави крака и крило, за да скочи след нас. При засиленото му усилие кръвта от раните му се стичаше по-свободно, но аз се страхувах повече от това какво щеше да се случи, ако останеше близо до Деметриус. Засега демонът все още беше в нокдаун, но всеки момент можеше да се изправи.
В момента, в който прекосихме територията на параклиса, който се намираше в съседство с ледения хотел, се почувствах малко по-добре. Ейдриън ме настани доста далеч от ръба на свещената земя, след което дръпна все още тлеещите ми яке и панталон. Помогнах, доколкото можах, и веднага щом ги свалих, се опитах да изтичам към хотела, но се спънах само след една крачка. Какво не беше наред с мен? Цялото ми тяло се чувстваше изтощено.
Ейдриън ме вдигна отново, като ме държеше в ръцете си, вместо да ме преметне през рамо. Той се обърна, за да се увери, че Брут е излязъл от непосредствения обсег на Деметриус, въпреки че Брут не беше близо до свещената земя, на която се намирахме. Поне Деметриус все още не беше помръднал. Наблюдавах със смесица от страх и облекчение как Брут продължава да куца далеч от приведената форма на демона. След това той се срина на около трийсет метра от Деметриус. Исках да отида при Брут, но първо трябваше да видя дали Жасмин е жива. Бях направила нещо в хотела – усещах го, и каквото и да беше то, беше достатъчно силно, за да повали Деметриус, но нямах представа дали беше спасило някого.
През краткото време, което беше необходимо на Ейдриън, за да ни закара дотам, погледнах дясната си ръка. Сълзите замъглиха погледа ми, но този единствен поглед беше достатъчен. Прашката се беше впила в кожата ми, сякаш никога не я беше напускала, а древното въже потъмняваше от ярко златно до кафяво, колкото повече се отдалечавахме от Деметриус. Не можех да дръпна яката на якето си достатъчно надолу, за да видя гърдите си, но нямаше нужда да го правя. Знаех, че и жезъла се е върнал.
Ейдриън спря, когато заобиколи страната на последната сграда по пътя ни и най-накрая се видя леденият хотел. Или, по-точно, това, което беше останало от него.
Електричеството беше прекъснато, но със светлините от близката
структури и подобреното ми нощно зрение, можех да видя. Ейдриън се вцепени от недоверие, а аз се задъхах.
Ледът, който съставляваше по-голямата част от хотела, вече беше изчезнал.
Вместо това водата се изливаше и се вливаше в близката река, сякаш засмукана от невидима мокра прахосмукачка. Без леда, който изграждаше стените, таваните и другите структури, имахме ясна гледка към измокрените посетители, които се плискаха във вода до колене, докато си проправяха път от това, което някога беше зашеметяващо издълбаният „Айсхотел“. Посетителите, които видях, изглеждаха разбираемо объркани и разтревожени, но засега никой не изглеждаше сериозно пострадал или убит.
– Разтопи леда.
Ейдриън звучеше развълнувано. Аз също бях доста зашеметена от това, което бях направила. Не го бях планирала. Бях обзета от паника при мисълта, че тези тежки ледени блокове ще смажат всички до смърт, така че или персоналът по някакъв начин беше решил, че незабавното разтопяване на целия лед е най-добрият начин да предотврати това, или подсъзнанието ми го беше направило. И в двата случая не можех да си припиша заслугата.
Моментното ми замайване се разсея, когато зърнах как висок мъж с капеща черна коса помага на закъсала блондинка да се измъкне от залятата с вода каша, и ме обзе облекчение.
– Жасмин, Коста, тук! – Извиках.
Жасмин ме чу и блъсна с лакът Коста, сочейки към нас. Те се насочиха към мен, а аз огледах външния ѝ вид за някакви следи от нараняване. Дългото бельо, което Жасмин носеше, беше пропито, имаше рана на челото и приличаше на удавен плъх, но с нея всичко беше наред. Коста беше също толкова мокър и двете му ръце кървяха от повърхностни рани, но и той беше добре. Можех да се разплача от радост.
Жасмин спря, когато видя в чии ръце съм, после се съвзе и ускори крачка.
– Какво, по дяволите, стана? – Попита тя, когато стигна до нас. – Спяхме, после ни събуди ужасен шум и видяхме как покривът се срутва. Точно преди да ни удари, той и всичко останало се превърна във вода. Почти се наложи да изплуваме, преди да започне да се оттича!
– Взехте ли някаква манна, преди да излезете? – Попита Ейдриън, без да отговори на въпроса ѝ как се е случило това. Аз също не го направих. Наоколо имаше твърде много други уши.
– Ето – каза Коста, като вдигна мокър сак с капки.
Ейдриън го взе, после ме подаде на Коста, сякаш бях футболна топка.
– Ще се върна – промълви той и потегли обратно към посоката, от която бяхме дошли.
– Защо те носеше? Ранена ли си? – Попита с тревожен тон Жасмин.
– Не. Просто се изцедих. Ще се оправя. – Използването на жезъла по такъв мощен начин беше изсмукало цялата ми енергия, но щях да се възстановя. Надявах се, че същото може да се каже и за Брут. – Коста, мислиш ли, че можеш да ме пренесеш около стотина метра?
Той се ухили и започна да върви бързо в същата посока, в която беше изчезнал Ейдриън. Жасмин не изоставаше и продължаваше да ми хвърля притеснени погледи.
– Защо е избягал с маната? Кой друг е ранен?
– Брут – казах аз, като се мъчех да не прекъсна гласа си. – Той е… той е наистина зле.
– Какво се случи? – Поиска Жасмин. После хвана дясната ми ръка и я загледа шокирано. – Върна се! – Каза тя, веднага последвано от: – О, Боже мой, ако е така… значи ти си го направила. Ти разтопи целия лед! Защо го направи?
– Деметриус ме нападна от засада – казах аз, без да искам да кажа как. Не исках Жасмин да изпитва излишна вина за това, че е използвал външния ѝ вид, за да ме заблуди. – Направи един завой надясно, Коста. Брут се опита да го убие, но Деметриус отряза крилото му и осакати крака му. Ето защо Ейдриън избяга с маната…
– Какво ебаваш ли се? – Спря и каза Коста. Отначало помислих, че се е разстроил заради Брут, което беше приятно, но изненадващо. После проследих погледа му към разрушената къща.
– Деметриус направи това – казах аз, надявайки се, че е била празна. – Беше в процес на правене на същото нещо с ледения хотел. Ето защо използвах жезъла, за да разтопя всичко.
– Уау – каза Жасмин тихо, загледана в сплесканите останки на някогашната двуетажна къща. – Не знаех, че той може да прави такива неща, особено в нашия свят.
– Аз също не – казах с повече от малко мрачно чувство. – Следвай оградата, Коста, до дупката. Не можеш да я пропуснеш.
– Какво се случи тук? – Попита той, когато стигнахме до него няколко минути по-късно.
– Аз катастрофирах – отвърнах простичко, но сърцето ми сякаш прескочи, когато видях Брут.
Гаргойлът лежеше с лице надолу пред нас, а останалото му крило беше изпънато, сякаш беше рухнало, но все още се опитваше да го използва като патерица, за да бърза след нас. Беше толкова мълчалив и неподвижен, че дори не можех да разбера дали диша. Ейдриън беше на около трийсет метра от него, с гръб към нас, вървеше бавно, докато раменете му натежаваха, сякаш ридаеше.
О, не. Не, не, не, не, не!
– Брут! – Изкрещях.
Назад към част 22 Напред към част 24
