ГЛАВА 23
Крясакът ми беше вик на болка, примесен с молба да е жив.
Ейдриън се дръпна и показа, че раменете му са се навели, защото влачи със себе си много голямото и много тежко отрязано крило на Брут.
Защо ще го прави, ако Брут вече е мъртъв?
– Остани на земята, Брут! – Каза строго Ейдриън, повтаряйки заповедта на демоничен език. – Коста, не се опитвай да ми помагаш – добави той, когато Коста веднага започна да ме слага на земята. – Никой от вас дори не трябва да е тук. Твърде опасно е. Върнете се в свещената земя, където е безопасно. Вече не виждам Деметриус, но той може да се върне.
Обзе ме вълна на облекчение, когато видях Брут да навежда глава в моя посока. Той все още беше жив. Слава Богу, все още беше жив!
– Отново имам прашка, така че е по-опасно за теб, затова не тръгваме – казах аз. – Вземи някакви камъни – казах на Жасмин, дръпнах ръкава си и се почувствах изключително благодарна, че прашката отново е в ръката ми. Не видях Деметриус, но това не ме накара да се почувствам по-сигурна. Демонът не беше нищо друго освен хитър.
Жасмин започна да се рови из близкото поле. Извиках, опитвайки се да изпъна краката си, за да видя как се чувстват. Ако трябваше да използвам прашката, вероятно трябваше да стоя. Не знаех дали ще мога да го направя, докато ме държи в ръцете си Коста.
– Ето – каза Жасмин, върна се бързо и ми подаде няколко малки камъка. – Ще продължа да търся още.
Държах едниния в ръката си, а другите два сложих в единственото място, с който разполагах сега, след като якето и панталонът ми бяха изчезнали – в деколтето ми. Коста измърмори от забавление.
– Това е най-голямата полза от тях.
Пренебрегнах шегата.
– Заведи ме при Брут – казах аз, като все още се опитвах да върна силите в краката си. Ако Деметриус изскочи и заплаши Брут или Ейдриън, щях да мога да използвам прашката, за да го изпратя обратно в ада. Междувременно щях да видя какво мога да направя за раните на Брут.
Както бях поискала, Коста ме сложи на земята, когато стигнахме до гаргойла. Постоях няколко секунди, за да изпробвам краката си, после паднах на колене до Брут. Не само защото краката ми трепереха по зловещ начин. Беше заради изпълнения с надежда, но и с болка поглед на Брут, който сякаш вярваше, че нещата ще се подобрят, след като съм тук.
Исках да е така, но не знаех какво да направя.
– Шшш, всичко ще бъде наред, момче – реших да кажа с най-успокояващия си глас. След това го повдигнах, докато наполовина не притиснах масивната му, подобна на горила глава в скута си, продължавайки да му припявам, като в същото време предпазливо следях за Деметриус.
Брут захленчи и се опита да вдигне глава. Не исках да мърда, защото всяко помръдване сякаш изпращаше още кръв от ужасната дупка, в която преди това лявото му крило се беше вмъкнало в костната люлка на гърба му.
Затова се наведех към него, целунах го по бузата и му казах, че е най-доброто момче на света. Когато езикът му се плъзна по лицето ми с неговата версия на ответна целувка, изпитах облекчение, а не леко погнуса, както обикновено.
Докато продължавах да го хваля, закрих с ръка все още кървящата дупка в гърба му. Ейдриън беше лекувал крака на Брут с манна – това личеше от новозаздравялата кожа на мястото, където беше дългият, пропукан разрез. Но не беше лекувал нищо друго, а тази дупка в гърба му беше най-тежкото нараняване от всички. Имах представа защо Ейдриън изчакваше да използва маната за това и се разкъсвах между надеждата и сълзите.
Ейдриън повлече отрязаното крило на Брут още няколко метра, преди Коста да пренебрегне предварителната му заповед и да се приближи, за да му помогне да го довлече до Брут. След това Ейдриън го подреди до дупката, която закривах с ръка.
– Това ще се получи ли? – О, моля, моля, нека се получи!
– Надявам се – каза кратко Ейдриън и се наведе до Брут, като каза нещо на демоничен, което аз свободно преведох като „Не мърдай“. След това грабна шепа мана, като не остави почти нищо в торбата. Ейдриън покри с нея края на костта в отрязаното крило, след което с достатъчна сила, за да ме накара да настръхна, я пъхна обратно в кървящата дупка в гърба на Брут.
Шумът, който Брут вдигна, взриви тъпанчетата ми със силата си и сви сърцето ми от мъка.
– Всичко е наред. Всичко е наред! – Казах, опитвайки се да го успокоя, докато той трепереше целият, но някак си оставаше верен на заповедта на Ейдриън да не мърда. Продължих да повтарям тези и други безполезни уверения, докато чакахме да видим дали маната ще върне крилото на Брут към първоначалната му функционалност, или просто ще заздрави дупката и ще остави крилото да изпадне веднага щом Брут се изправи.
След няколко минути Брут престана да трепери и болката напусна изражението му. Маната работеше бързо, така че или вече беше излекуван като нов, или беше излекуван, но никога повече нямаше да полети. Когато Ейдриън го накара да се изправи на колене, след като остави да минат още няколко минути, за да бъде изключително предпазлив, аз бях тази, която трепереше. Когато Брут внимателно се изправи и нищо не падна на земята, аз бях затаила дъх. Когато той разпери и двете си крила до пълния им размах, след което ги размаха, докато се издигне на няколко метра във въздуха, аз се разплаках.
Не можех да си помогна. Бях се сдържала, когато видях, че Жасмин и Коста са все още живи, но това беше последната капка. Радостта и облекчението се комбинираха с емоционалния срив от оцеляването на още една животозастрашаваща среща и това разруши съпротивата ми. Най-после знаех, че сме добре, всички ние. Гостите в „Айсхотел“ също изглеждаха добре, а аз си бях върнала свещените оръжия, за да мога да ни защитя, ако – когато – се появят още демони.
Стресът сякаш се изцеждаше от мен заедно със сълзите, които падаха, и въпреки че се чувствах малко смутена, не можех да ги спра.
Ейдриън коленичи до мен, а голямата му ръка погали лицето ми, за да улови сълзите ми. Очите ни се срещнаха, а интензивността на погледа му ме разтърси. Не знам дали това беше рядката, незащитена емоция в очите му, или връзката между душите ни пламна, давайки ми достъп до него, който не трябваше да имам. Така или иначе, изведнъж разбрах, че му отнема цялата му сила да не ме дръпне обратно в прегръдките си, а ако загуби тази битка, няма да може да ме пусне отново.
Обърнах лицето си към ръката му и се наведех към него. В очите му се появи почти опасен блясък, а ръката, която нежно беше отмила сълзите ми, се плъзна надолу и се стегна, докато не хвана косата ми.
И аз исках – имах нужда – той да изгуби и последната следа от контрол. Знаех рисковете, знаех точно кой е той и знаех, че единият или и двамата можем да завършим с разбити сърца. И все пак не можех да направя нищо друго, освен да се наведа по-близо и на практика да го предизвикам да се откаже от последната бариера, която го задържаше.
Направи го – подкани го погледът ми, докато разтварях и овлажнявах устните си. Ноздрите му се разшириха и дълбоко в гърлото му се разнесе нисък, почти ръмжащ звук.
– Айви! – Жасмин развали момента, като се приближи и ме побутна.
Ейдриън пусна ръката си, стана и бързо се отдръпна. Опитах се да тръгна след него, за да го накарам да се изправи пред това, от което наистина бяга, но краката ми
все още не бяха достатъчно стабилни, за да вървят, а Жасмин не беше приключила с говоренето.
– Зак е тук – каза тя и посочи зад нас.
Обърнах се и видях архонта на не повече от няколко метра зад мен. Чувствах се глупаво, че не съм го забелязала, преди сестра ми да го посочи, но той не можеше да е там от дълго време. Както обикновено, носеше избледнялата си синя качулка и изобщо не изглеждаше притеснен, че прекъсва натоварения личен момент на мен и Ейдриън. Вместо това изглеждаше толкова отпуснат, сякаш току-що се беше върнал от дълго киснене в райско джакузи.
– Трябва да тръгваме – започна Зак, вместо да поздрави.
– Деметриус избяга през огледалото, но това, което се случи с ледения хотел, скоро ще предупреди другите за присъствието ти тук.
Разбира се, той знаеше за това, което бях направила с ледения хотел. Дали през цялото време е бил тук, скрит от погледа ни, но е наблюдавал развитието на нещата, сякаш животът ни е бил неговата версия на сапунена опера? Отново се оказах раздвоена.
Част от мен искаше да благодари на Зак, че ми върна свещените оръжия, а другата част искаше да му се скара, че е изчакал да се появи, докато опасността не е отминала.
– Да напуснем? – Успокоих се да го кажа, като избрах да се съсредоточа върху това, което каза, вместо върху това, което чувствах. – Как? Паспортът и личната ми карта бяха още в хотела, така че вероятно вече са отплавали.
Зак остави погледа си да се плъзне из района. Не знаех какво търси, но изглежда го намери достатъчно бързо.
– Не по този начин. През врата, която само аз мога да ти позволя да преминеш.
Ейдриън изсвири.
– Наблизо има светлинно царство, нали? И ти предлагаш да ни въвлечеш в него?
– Светлинно царство? – Подскочи от удоволствие Жасмин. – Да, да вървим! Там е топло, а аз мръзна.
Честно казано, и на мен ми прозвуча чудесно. Освен че бяха слънчеви и топли, светлите царства бяха свободни от демони и слуги. Освен това можеха да действат като портали, които мигновено ни пренасяха там, където искахме да отидем, дори това да се окажеше на другия край на света. Единствената причина, поради която не подскачах от радост като Жасмин, беше, че бях сигурна, че трябва да има уловка. При Зак винаги имаше уловка.
– Колко ще ни струва това, ако го направиш? – Попитах направо.
Ъгълчетата на устните му се наклониха леко нагоре – неговият вариант на широка усмивка.
– Елате и вижте.
Не е отговор, но това трябва да е всичко, което е готов да даде. Не знам защо очаквах нещо различно. Нямаше да откажем предложението му и Зак го знаеше. Имахме много ограничени възможности, след като потопът отми по-голямата част от вещите ни, а скоро се очакваше да се появят още демони.
– Ще вземем Брут – казах аз. Той щеше да намрази слънчевата светлина, но аз нямаше да го оставя. – Това не подлежи на обсъждане.
Зак вдигна едното си рамо, сякаш не му пукаше достатъчно, за да използва и двете, за да свие рамене.
– Както желаете.
– И ще трябва да съберем още манна, докато сме там – добавих аз, опитвайки се да се възползвам от рядко приятното настроение на Зак.
Устните му отново се изкривиха.
– Разбира се. И ако помолиш много хубаво, може да имам и истинска архонтска граната за теб.
Погледът ми се въртеше напред-назад между Зак и Ейдриън, докато превеждах подтекста.
– Истинска? Това не беше истинска архонтска граната, с която заплаши Деметриус по-рано?
Ейдриън веднага се ухили.
– Ако беше така, щях да го взривя с нея. Не, те свършиха преди месеци. Това беше обикновена вафла за причастие, но Деметриус не знаеше това.
Беше блъфирал най-опасния съществуващ демон с една вафла, и то само защото не знаеше, че съм си върнала свещените оръжия. Разбира се, дори и да знаеше, пак щеше да направи същото. Ейдриън никога не се беше колебал да рискува живота си, когато смяташе, че съм в опасност. Никога.
Ето защо въпреки всичко все още бях готова да рискувам сърцето си с него. Той може и да не вярваше, че може да преодолее мрачните наклонности, които бяха негова втора природа, но аз вярвах. Той вече беше победил съдбата си. Какво беше едно малко полудемонично наследство в сравнение с това?
– Да тръгваме – каза Зак и протегна ръка. – Ейдриън, ти първи.
Той ме погледна и се поколеба. Само за миг разбрах защо.
Той все още възнамеряваше да стои далеч от мен, или поне се преструваше, че го прави. Очевидно ме беше следил. За разлика от Зак, Ейдриън не можеше да се появи навсякъде на мига, така че единственото обяснение за намесата му при Деметриус по-рано беше, че ме е проследил дотук. Но веднъж попаднал в светлинно царство, Ейдриън не можеше да го напусне, освен ако Зак не го извади от него, точно както не можеше да влезе в него, освен ако Зак не го извади. А Ейдриън сигурно не иска вратата да се заключва метафорично зад него.
Той отвори уста, без съмнение се канеше да откаже да дойде с нас – и аз се сринах като кукла, чиито конци са прерязани.
Назад към част 23 Напред към част 25
