ГЛАВА 26
Вървяхме в продължение на около час. Не че бях сигурна, че е точно толкова. В светлинните царства не можеш да бъдеш сигурен какъв е действителният ход на времето, поради което от наша страна минаха часове, преди Зак да се върне с Жасмин и Коста, въпреки че за тях това бяха пет минути.
В царствата на демоните също има аномалии във времето. В някои от тях часовете в едно царство се равняваха на няколко дни в реалния свят. Понякога беше точно обратното. Ейдриън беше прекарал по-голямата част от живота си в демонични царства, където времето се забавяше до пълзене. Така той изглеждаше на около двадесет години, а всъщност беше на около сто и четиридесет. Деметриус искаше да се увери, че синът му разполага с повече от век, както за да усъвършенства уменията си, така и за да се потопи в демоничната култура, и всичко това, за да не се поколебае Ейдриън да изпълни юдейската си съдба и да ме предаде на смърт.
В някои дни се забавлявах, като си мислех как този план се е обърнал срещу Деметриус.
– Вижте! – Посочи напред Жасмин. – Палатки!
Прикрих очите си и се загледах в посоката, която тя посочи. Да, в далечината се виждаха палатки. Много, много и много от тях. Някои от тях бяха по-малки, каквито очакваш да намериш на къмпинг, други бяха с размерите на скромни апартаменти, а трети бяха големи колкото куполи на футболен стадион.
– Какво е това място? – Попита Ейдриън, преди аз да успея.
– Убежище – отвърна Зак и ме погледна, когато говореше. – Казахме ти, че ще се погрижим за хората, които бяха спасени от царството Бенингтън. Това е мястото, където те се възстановяват.
Останах безмълвна, докато се взирах напред-назад между Зак и палатките.
В нощта, когато за пръв път използвах древната, свещена прашка, тя беше много по-мощна, отколкото сега. С един ослепителен изблик тя бе убила всички слуги и демони в царството, в което я намерих и което някога беше бившето царство на Ейдриън. Всичко, което беше останало, след като прашката беше свършила, беше пепел и травмираните човешки роби на царството. След като с Ейдриън им помогнахме да се измъкнат, архонтите ги отвлякоха, обещавайки да се погрижат за тях. След като разбрах, че ще се справят, не бях мислила за тях. Сега те бяха тук.
Внезапно някъде от вътрешността на палатковото селище се чу силен звук на клаксон.
Звучеше като средновековна аларма, а когато хората спряха да правят това, което правеха, и се обърнаха в наша посока, разбрах, че звука е заради нас.
– Защо сме тук, Зак? – Ниският, почти ръмжащ звук в гласа на Ейдриън ме стресна.
Зак, както обикновено, изглеждаше невъзмутим.
– Както казах, на това място има сухи дрехи, подслон за Брут, храна, вода…
– Глупости. Направил си това заради нея.
Ейдриън явно имаше предвид мен, но аз не знаех защо. Имаше голяма вероятност никой от тези хора да не ме помни от онзи ден.
Дори и да го направят, може да не ме познаят. Мисля, че тогава бях прикрит от архонтски блясък. По дяволите, Ейдриън имаше по-голям шанс да бъде разпознат, отколкото аз. С оглед на това колко бавно минава времето в царството на Бенингтън, някои от тези оцелели може да са от времето, когато Ейдриън е бил владетел.
Тъй като това беше в периода на разцвета му на демоничен принц, не си представях, че някой, който го е познавал, ще си спомня за него с добро.
– Знаеше, че ще има цена за това, че съм довел всички тук на безопасно място – отвърна Зак, а тонът му от непринуден се превърна в непреклонен. – Това е тя.
Все още не го разбирах, но Жасмин ме дръпна за ръката и каза:
– Забрави за каквото и да се карат. Мисля, че усещам миризма на готвена храна! Хайде, умирам от глад!
Погледнах притеснено Ейдриън, но сега чертите му бяха затворени по начин, който добре познавах. Скоро нямаше да разкрие какво наистина го притеснява, а това може би беше за добро. Не исках той да се кара със Зак. Архонтът щеше да победи.
Освен това, каквото и да беше, не възнамерявах да сме тук достатъчно дълго, за да се разрасне. Щяхме да се преоблечем, може би да хапнем малко и да си тръгнем, а недоумяващата цена на Зак щеше да бъде платена. Оставих Жасмин да ме поведе надолу по хълма и стигнахме до покрайнините на палатковото селище.
Още един звуков сигнал, направо като от битка в исторически филм, разкъса тишината. След това хората започнаха да крещят и да се втурват към нас.
Ейдриън мигновено беше до мен и ме избута зад себе си, докато се изправяше пред тълпата, която сега ме заобикаляше.
– Какво става, Зак? – Попитах, но въпросът ми бе заглушен от няколко души, които говореха развълнувано едновременно.
– Това е тя! – Чух сред какофонията от гласове и се обърках, докато една дума не се издигна и не се превърна в скандиране.
– Давидовка, Давидовка, Давидовка!
Изглежда, че все пак са ме разпознали.
– Да, това е тя – каза Зак, а властният му глас се разнесе над всички останали, докато сочеше към мен. – Вашият спасител.
– Не, не съм – казах веднага, но никой не ми обърна внимание. Вместо това бях затрупана от хората, които ме прегръщаха, въпреки че Ейдриън се опитваше да ги задържи – целувки, които се притискаха към главата, ръцете и дори към ръба на ризата ми – и най-вече от лавината от благодарности, които не заслужавах.
Не след дълго разбрах защо Ейдриън се е разстроил от Зак. Още по-малко време ми трябваше, за да съжалявам, че не съм дошла тук. Всяко усмихнато лице, всяко ликуващо скандиране „Давидовка!“, начинът, по който ме целуваха многократно, всички ръце, които се протягаха, за да ме докоснат… тези хора ме приветстваха като свой спасител, а аз не бях. Да, бях унищожила демоните и слугите в царството, в което бяха попаднали, но не го бях направила за тях.
– Благославям те, че спаси мен и бебето ми – каза една плачеща тъмнокоса жена, докато целуваше ръката ми отново и отново.
– Не съм – казах аз, а срамът ме глождеше. Тя, бебето ѝ и всички останали просто имаха късмета да са в същата близост, когато изтрих онова царство, за да спася Ейдриън. Трябваше да се върна в него, дори и Ейдриън да не беше там. Дори затварянето на порталите на царството беше донесло пряка полза на мен, Ейдриън, Жасмин и Коста. Дали някога съм правила нещо само защото е било правилно, а не защото е помогнало и на мен или на тези, които обичах?
– Всички се дръпнете! – Изкрещя Ейдриън, вдигна ме и си проби път през тълпата. – Вие я смазвате!
Да, но не физически. Щях да се излекувам от случайните синини, които получих по време на опитите на някои от тях да ме прегърнат и целунат, но не мислех, че ще се излекувам от това, което почувствах, докато гледах в радостните, благодарни и неосъзнати лица на хората.
– Оставете я да мине – извика Зак. Заповедта му раздели тълпата по начин, по който грубата сила на Ейдриън не беше в състояние да го направи. – Доведох давидовката, за да я видите и да ѝ благодарите, както ви обещах – продължи той. – Но сега тя трябва да си тръгне.
Както ви обещах…
Срещнах погледа на Зак над тълпата. Само един поглед в тях и разбрах, че този момент е бил планиран от деня, в който за първи път докоснах древна, свещена прашка. Може би дори от много преди това. Зак знаеше, че да видя тези хора и да чуя незаслужените им похвали ще ме разтърси. Искаше да го направи.
Изненадах се от мигновения си гняв. Той нямаше право да се опитва да ме засрами, като ме доведе тук! Не дължах нищо нито на тях, нито на когото и да било другиго, най-малко пък с живота си! Те се радваха, че все още са живи. Е, аз се радвах, че аз, Ейдриън, Жасмин и Коста сме все още живи. Защо това ги правеше нормални, а мен – лош човек?
После, колкото бързо се надигна гневът, толкова бързо разбрах източника му. Тъмнината в мен. О, колко лесно би било да продължа да и позволявам да ме изпълва, докато не почувствам нищо друго освен собствената си гневна отбрана! Но това не беше правилният път, дори и да беше най-лесният.
Тези хора имаха значение. Както и тези, които все още са в капана на царствата, и не ми харесваше в какво се бях превърнала, когато позволих на мрака да ме излъже и да ми каже обратното. Ейдриън беше прав. Бях се заблуждавала, като вярвах, че мога да ги изоставя. Дори и да нямах шанс да ги спася, дори и докосването на върха на копието да не доведе до нищо друго, освен да ме убие, поне щях да умра, знаейки, че съм опитала. Това беше много по-добре, отколкото да живея, знаейки, че не съм го направила. Предпочитах да живея кратко време в победа над плъзналия в мен мрак, отколкото десетилетия в поражение, защото той ме е превърнал в човек, когото не бих искал да познавам, камо ли да бъда.
Ейдриън най-накрая ни освободи от тълпата и почти потегли обратно нагоре по хълма.
Чух Зак да им казва да не ни следват и чух също така да казва на някого да намери нови дрехи за Жасмин, Коста и останалите.
– Добре ли си, Айви? – Извика Жасмин.
– Добре – казах аз и за първи път от много време насам го казах сериозно. – Остани там и вземи каквото ти трябва.
Каквото и да каза, се губеше във вятъра, докато Ейдриън тичаше по-бързо. Скоро бяхме на върха на хълма и хората долу изглеждаха по-скоро като голяма, неясна маса. Ейдриън спря, погледна лицето ми и започна да ругае с най-мръсните думи, които разпознавах на демоничен език.
– Мразя да съм прав – завърши той на английски.
– Съжалявам. – Едно от единствените неща, за които съжалявах, беше как това ще го нарани. – Но сега знам какво си имал предвид, когато си казал, че си сгрешил, като си мислил, че да ме загубиш е най-лошото нещо, което може да се случи. Аз също не искам да те загубя, но има и по-лоши неща. За теб това беше да видиш болката в очите ми, след като отново ме предаде. За мен беше това, което почувствах когато погледнах тези хора. Това, което правя, е все едно да кажа, че предпочитам да видя всички тях мъртви, отколкото да рискувам собствения си живот, а аз не искам да бъда такава. Искам да бъда човек, с когото мога да се гордея.
Сапфирените очи на Ейдриън бяха по-ярки, отколкото някога съм ги виждала. Когато слънцето се отрази в блестящите им дълбини, разбрах, че тази яркост идва от сълзите.
– Ти вече си човек, с когото можеш да се гордееш.
Сърцето ми сякаш се разкъса в мен.
– Обичам те – казах яростно.
– Но точно както ти каза преди, сега знам, че не мога да се откажа от това. Може би за известно време можех да отвлека вниманието си или да рационализирам действията си, но ако наистина бях взела решение, ако наистина бях наясно с решението си да не се опитвам да спасявам онези, които все още са в капана на демоничните царства, нямаше да ме боли толкова много, когато виждах тези хора.
– Знаех, че този ден ще дойде – казва той с мъка. – Но не мислех, че ще е днес. Айви… просто не забравяй, че и ти заслужаваш да живееш.
Изпуснах кратък смях.
– Мисля, че е така, но може би това не трябва да зависи от мен. Може би трябва да правя само това, което е правилно, а дали ще живея, или ще умра, да зависи от… някой друг.
Не съм казала Бог. Чувствах се лицемерна, особено когато Зак неведнъж беше казвал, че е получил заповед да не ме отглежда, ако ме убият. Имаше само един източник на неговите „заповеди“, така че не изглеждаше, че шефът на Зак е загрижен за моето оцеляване. От друга страна, в цялостната картина смъртта ми рано или късно беше неизбежна, така че може би затова това, че е „по-скоро“, не беше голям проблем за началника на небето.
Това беше голяма работа за мен, но не можех да позволя това да ме спре повече. Разбира се, все още се надявах на някаква щастлива средна точка, в която да постъпя правилно и да живея, но все пак не бях твърде голяма оптимистка. Но тъй като щях да започна да правя правилните неща, дори и да беше трудно…
– Знам, че това е твърде много за теб – казах, като се борех гласът ми да не издаде колко трудно ми е да го кажа. – Затова ще разбера, ако трябва да си тръгнеш, Ейдриън…
Той ме дръпна към себе си, като прекъсна думите ми от това, че ме притисна плътно към гърдите си. Първо усетих целувката му по върха на главата ми, после по челото ми, когато се наведе, докато не се озовахме очи в очи, и накрая беше на устните ми.
– Обичам те – издиша той срещу устата ми. – И няма да отида никъде, Айви. Нито сега, нито някога повече.
Отвърнах му на целувката, усещайки как облекчението, страхът, оптимизмът и ужасът се въртят в мен като в калейдоскоп.
Надявам се и аз да не отида, но ще видим.
Назад към част 26 Напред към част 28
