ГЛАВА 29
Зак беше казал, че ще го видя отново, и беше прав. Малко след емоционалното сбогуване на Ейдриън с Коста се появи архонтът, за да попита Ейдриън и мен дали сме готови да си тръгнем. Хвърлих дълъг, болезнен поглед в посоката, в която Жасмин беше изчезнала, но се съгласих.
– Ще взема Брут – каза Ейдриън и влезе в шатрата на гаргойла. Миг по-късно двамата излязоха и Брут погледна предпазливо ярката слънчева светлина около себе си.
– Нямаме нито паспорти, нито пари – напомних на Зак.
– Ето – каза Зак и извади от въздуха листчета с лекотата на фокусник, който вади монети иззад ухото на дете. – Можеш да използваш тези две за паспорти, а останалите – за валута. Ейдриън има сметки, до които може да получи достъп за повече.
Погледнах празните листове хартия. Това не беше първият път, в който Зак ми даваше еквивалента на лепящи се листчета, които да използвам като официална идентификация и/или пари. Обикновеният архонтски блясък беше добър само за определена илюзия, като например да накараш Брут да изглежда като чайка за всички, освен за мен, Ейдриън и другите архонти. Този вид блясък беше от следващо ниво. Той не само заблуждаваше човешкото и демоничното око – заблуждаваше и компютърните скенери.
– Каква част от тях са паспортите? – Тъй като можех да виждам през архонтския блясък, всичко ми изглеждаше еднакво.
Зак извади две ленти от останалите.
– Паспорти.
Обърнах се към Ейдриън.
– Тази рокля няма джобове.
Той взе двете лентички с „паспорти“ и ги сложи в десния джоб на панталона си.
В лявата част той постави лентите с пари.
– Какви са имената в паспортите?
– Каквито имена им кажеш – отговори Зак.
Е, това беше удобно.
Зак протегна ръце. Двамата с Ейдриън си поделихме претеглен поглед. Щом веднъж взехме ръцете на Зак, нямаше връщане назад.
Поставих ръката си в отворената длан на архонта. Ейдриън също го направи и се хвана за Брут с другата си ръка. С това Зак издърпа всички ни през портала и ме връхлетя познатото усещане за свободно падане в стомаха.
Пътуването из царствата завърши с това, че повърнах на брега на реката, в която бяхме попаднали. Пред нас имаше град, а от другата страна на реката изглеждаше, че има още един зад нас. За щастие, изглежда бяхме на края на града пред нас, така че нямаше публика нито за импровизираното ни пристигане, нито за моето повръщане. Брут спринтира в търсене на сянка, а за няколко изнервящи мига ми беше прекалено зле, за да се смущавам от това, че повръщам като тийнейджър след запой. После мислено се скарах на себе си.
Така започваш новото търсене, Айви! Демони на света, пазете се – последният давидовец се завърна и има повръщано!
– Каква новаторска реакция на едно пътуване в царството, нали? – Изрекох това на глас, като оставих настрана загриженото навеждане на Ейдриън. – Не се притеснявай. Добре съм. Дали не съм изцапала роклята си с повръщано? По дяволите, имам!
– Така или иначе ще трябва да си вземем нови дрехи. Тук е много по-хладно. – После очите на Ейдриън се свиха, докато се оглеждаше. – Но това не прилича на Москва. Къде сме?
– Трир, Германия – отговори Зак.
– Германия? – Повторих. – Това не беше в списъка с местата, които ми даде, Ейдриън. – Ако беше, щях да избера да дойда тук, преди да отида в арктическия край на Швеция. По дяволите, трябваше да пътуваме през Германия, за да стигнем до Швеция!
– Защо сме тук? – Попита Ейдриън. – Това не е в списъка на любимите МИ места.
– Би трябвало – каза леко Зак.
Погледнах Ейдриън с раздразнение.
– Пак ли нарочно ме пращаш на грешни места?
– Не – каза категорично Ейдриън. – Кълна се, дори не съм си помислял за това място като за възможност, защото съм идвал тук само веднъж. На онези други места съм бил много, много пъти.
– Количеството не е всичко – каза Зак, все така с мек тон. – Мястото, което си посетил тук, е оказало влияние върху теб.
Извих вежди към Ейдриън.
– О? Как така?
Той се премести неудобно.
– Един път, когато дойдох тук, се дрогирах и се опитах да подпаля Аула Палатина.
– Какво? А колко пъти в живота си си правил опит за палеж?
– Няма други – отвърна Ейдриън, а тонът му вече беше защитен. – Когато посещавах този свят, се придържах предимно към това да наранявам себе си.
– Виждаш ли? – Зак каза със задоволство. – Въздействие.
– Или временен случай на „какъвто бащата, такъв и синът“ – отбелязах аз. – Деметриус изгори едно от предишните ти любими места, помниш ли? Вероятно от него си получил идеята за подпалването…
Гласът ми прекъсна, когато започна да се оформя една идея. Зак ме погледна, а устата му направи онази не съвсем усмивка.
– Точно така.
Погледнах слънцето, което заемаше средна позиция в небето, а после се спуснах към роклята си, изцапана с повръщано.
– Трябва да побързаме. Трябва да приберем Брут, да си вземем нови дрехи и след това да стигнем до каквото и да е място, което си се опитал да подпалиш, Ейдриън. Там има нещо много важно.
* * *
Пристигнахме в Аула Палатина или Базиликата на Константин, когато оставаха два часа до края на слънчевата светлина. Това би трябвало да е достатъчно, за да се огледаме за нещо свещено, да се надяваме да го намерим и да се приберем на безопасно място преди падането на нощта. Ако се случи по-лошо и това отнеме повече време, бившето входно фоайе на двореца на император Константин сега е църква, така че щяхме да сме на свещена земя. Предпочитах да изчакам тъмнината, криейки се в имота, отколкото да рискуваме, търсейки хотел. Зак – разбира се – беше изчезнал от нас, докато чакахме такси.
– Ще се видим отново – беше казал той точно преди да изчезне.
При него това може да означава пет минути или пет седмици. И в двата случая не можехме да разчитаме, че ще ни придърпа в безопасното светло царство, ако завършим след настъпването на тъмнината. Трябваше да приемем, че сме сами, а след като Деметриус обяви открит сезон за всички останали демони в този свят, бях параноично притеснена, че ще бъда хваната на неосветена земя, щом падне нощта.
Поне това място не беше известно като едно от „любимите“ на Ейдриън. Така Деметриус ни беше открил последния път, така че и без това може би щеше да е добре. За всеки случай бях купила новия си костюм, без да го пробвам, тъй като в съблекалните имаше огледала в цял ръст, а и се бях постарала да не гледам в никое от огледалата в основната част на магазина.
Освен това се бях постарала да избера панталон и дълъг, свободен пуловер, вместо друга рокля. Не само че ми беше по-топло, но и можех да напъхам камъни в джобове за прашката, а по-дългата и широка кройка на пуловера скриваше издутините. Ейдриън също се беше променил. Нямаше ги домашната бяла блуза и панталоните с шнур, които беше получил от обитателите на светлото царство. Сега носеше тъмносиня копринена риза и черно сако върху черни панталони, ушити по мярка.
Не, не можехме да си позволим всичко това от лентите хартия, които Зак ни беше дал. Първата ни спирка беше най-близката международна банка. Архонтският бляскав „паспорт“, който Ейдриън използваше за идентификация, беше проработил точно толкова добре, колкото се предвиждаше. Тъй като той важеше и за всяко име, което Ейдриън избереше, той беше избрал един от многото си псевдоними в банковата сметка, за да изтегли достатъчно пари за пътуване.
Сега изглеждахме като обикновени туристи, а не като леко подозрителни хипита. Ако не беше „чайката“, която следеше всяко такси, което взимахме, като прелиташе над него, щяхме да изглеждаме съвсем нормални.
Излязохме при Аула Палатина, която се намираше в населен район с няколко магазина, офиси и ресторанти. Ейдриън ми беше дал кратка история по пътя, така че знаех, че някога е била част от двореца на император Константин. Някогашното входно фоайе не изглеждаше много дворцово днес. Представляваше висока, доста обикновена на вид структура от червени тухли, оформена като дълъг покрит стадион. Единствената външна украса на базиликата, която можех да видя, бяха два комплекта катедрални прозорци. Все пак тя беше достатъчно привлекателна за туристите, така че далеч не бяхме единствените хора там.
– Не! – Казах на Брут, когато го хванах да хвърля гладни, продължителни погледи към едно куче, което други двама туристи разхождаха наблизо. Поне се надявах, че Брут гледа кучето.
Брут се изкиска, сякаш искаше да каже: Ей, аз само четях менюто, а не поръчвах! Но той спря да се взира в групата и аз го потупах няколко пъти за похвала.
При цялото ни бързане не бяхме спирали да му вземем сурово месо, така че не е изненада, че беше гладен. Аз също бях гладна, но никой от нас не можеше да добави ранна вечеря към графика си. Щяхме да хапнем, след като проверим входното антре, което, надяваме се, нямаше да отнеме много време.
Когато с Ейдриън влязохме вътре, оставяйки Брут да пази отвън, наистина не мислех, че това ще отнеме много време. Интериорът беше почти толкова оскъден, колкото и екстериорът, само с редици дървени столове, няколко горни лампи и малък олтар, които прекъсваха огромното открито пространство. Нямаше картини, нямаше светилища, нямаше издълбани фигурки, нямаше статуи, изобщо нямаше никакви излишества, което означаваше, че няма видимо място, където да бъде скрито свещено оръжие на две хиляди години.
– Усещаш ли нещо? – Попита Ейдриън с тих глас.
– Все още не. – А от оскъдността на интериора нямах представа откъде да започна да търся блокиращи завета отделения. Ако не беше подозрението ми за това защо единствената подсказка на Ейдриън „какъвто бащата, такъв и сина“ с подпалването беше на същото място, на което Зак специално ни беше довел, може би щях да си тръгна.
Но Ейдриън по необясним начин се опита да изгори това място, както Деметриус бе изгорил някогашното скривалище на жезъла на Мойсей.
Демоните изпитваха естествено отвращение към свещените предмети, затова не можеха да ги докоснат без силна болка. Може би демоничната страна на Ейдриън подсъзнателно бе реагирала на върха на копието, като се бе опитала да го унищожи, точно както Деметриус почти бе унищожил жезъла на Мойсей, без да знае това.
Беше възможно, а щом Зак ни беше довел тук, трябваше да има нещо ценно за намиране. Разтърсих цялото си тяло, сякаш това щеше да освободи всички връзки, които блокираха свещените ми сензори.
– Да започнем с олтара – казах на Ейдриън.
Беше само дървен подиум с няколко папрати от двете страни, но нямаше нужда да пренебрегва най-очевидното скривалище. С височината на подиума в него можеше да се побере древно желязно копие. В тази спартанска среда, лишена от реликви, вероятно никой нямаше да му хвърли втори поглед, дори и да го видеше. Може би ще го объркат със строителен инструмент.
Запътихме се към подиума небрежно, сякаш той не беше нашата цел. Църквата не беше пълна, тъй като беше четвъртък вечер, а не неделя сутрин, но не беше и празна. Успях да отида зад подиума и да разгледам вътрешността – празна, с изключение на Библията и свободни хартии, които приличаха на бележки от проповедта – преди да ни спрат.
– Мога ли да ви помогна? – Попита една жена с черна коса, прошарена със сол и пипер. Акцентът ѝ беше немски, което не беше изненада, и имаше прекрасна тъмнокафява кожа и дълбоки черни очи. Леко пръскане на бръчки прорязваше по-дълбоко ъгълчетата на очите и страните на устата ѝ. Бръчки от усмивка, осъзнах аз и приех това като добър знак.
– Съжалявам – казах аз, опитвайки се да измисля причина, която да не я накара да се обади на охраната. – Струваше ми се, че чувам котешко мяукане там отзад.
По изражението и личеше, че не вярва на това, но тя се усмихна и каза:
– Какво облекчение, че сте сгрешили. Не бих искала да изскочи и да ме уплаши по време на следващата ми проповед.
– Вие сте пасторът?
– Да – каза тя. – От няколко седмици насам.
По дяволите. Надявах се, че тя е била там от известно време и може би – смея ли да бъда толкова оптимистичена? – знае местоположението на реликвата, която търсехме. Ей, това се беше случвало веднъж преди.
– Айви – казах аз и рискувах, като запретнах ръкава си, преди да протегна дясната си ръка. Татуировката на прашката сега беше на видно място. Между нея и истинското ми първо име, ако тя беше вникнала в някоя от свръхестествените тайни, които ни бяха довели тук, нямаше да се съмнява коя – и каква – съм всъщност.
Тя погледна татуировката само с най-бегъл, незаинтересован поглед, преди да стисне ръката ми.
– Пастор Хелена. Радвам се да се запозная с вас.
Надеждите ми потънаха. Не усещах нищо мощно, което да разтърси свещения ми радар, а пасторът сякаш не разпознаваше нито името ми, нито много известната ми татуировка. Все пак нещо трябваше да е свързано с нашето търсене тук. Може би просто трябваше да бъда по-директен.
– Съпругът ми каза, че тази зала е построена през четвърти век от император Константин. – Огледах се наоколо, сякаш се възхищавах на това, което виждах. – Ако тези стени можеха да говорят, нали? Обзалагам се, че са видели много невероятни хора и реликви да идват и да си отиват. Не съм ли чувала слух, че някога тук се е намирало копието на Лонгин?
Това беше доста директно, но пастор Елена само поклати глава.
– Не, никога не съм чувала за това.
Направих последен опит, за да не би тя да се преструва на невежа, защото ме смята за любопитен турист.
– Аз съм последният давидовец – казах направо. – И съм тук за върха на копието.
Тя се намръщи и ме погледна по същия начин, както безброй лекари и терапевти, когато им казах, че виждам ледени, тъмни, дублирани образи на места. Погледът, който казваше: „О, ти си ненормална, а?“
– Фройлайн – каза тя внимателно. – Мисля, че…
Над нас се разнесе силен пукот, сякаш хиляди клони се счупиха наведнъж. Погледнах нагоре и видях нещо голямо и тъмно, което се спускаше точно над нас.
И в същото време всеки свещен сензор в тялото ми избухна.
Назад към част 29 Напред към част 31
