Глава 11
Входът на хотела ни беше почистен, но останалата част от Таймс Скуеър все още беше покрита с панделки, конфети и други остатъци от празненствата предишната вечер. Като го видях, не съжалих, че бяхме прекарали новогодишната нощ зад граница в Канада. Не че имах нещо против конфетите или стриймърите; не ми харесваха смазващите тълпи. Таймс Скуеър в новогодишната нощ беше олицетворение на това.
Когато излязохме от хотела, портиерът предложи да ни извика такси. Иън се обърна към мен.
– Искаш ли да се разходим вместо това?
– Разбира се. – Леденосинята ми рокля може и да беше официална, но не ограничаваше крачката ми, а тъй като бях вампир, не можех да получа мехури въпреки днешните измъчващи краката високи токчета.
Иън ми предложи ръката си, която приех след кратко извиване на вежди.
– Внимавай, някой може да те сбърка с джентълмен.
Той ми се усмихна.
– Всеки, който направи такава грешка, заслужава това, което получава.
Усмивката му правеше погледа му още по-разсейващ, а това си беше постижение. За пореден път бяхме получили апартамент с две спални, така че имахме възможност да се уединим, докато се подготвяхме за вечерта. Когато Иън беше излязъл от стаята си с кестенява коса, пригладена назад, така че невъзможно красивите му черти да се подчертаят максимално, облечен в смокинг, който прикриваше високата му, мускулеста форма, сякаш шивачът, който го беше ушил за него, беше влюбен … Трябваше да отвърна поглед, преди да направя нещо нелепо. Като например да му предложа нещо на място.
Не знам защо реагирах толкова силно на него. Преди седмица го бях видяла гол и се чувствах по-малко засегната. Но тогава не бях виждала Иън като мъж. Бях го видяла като необходимо бреме, което в крайна сметка може да ми забие нож в гърба. Сега знаех, че Иън е опасно умен, сложен, лоялен, силен, смъртоносен, секси… и арогантен. Горд.
Приемаше всеки втори и трети поглед на обикновено изморените нюйоркчанки като нещо, което му се полага. Дори хвърляше съжалителни погледи към хората, които внезапно се обръщаха и започваха да го следват, поглеждайки към мен, преди да вдигне вежди към тях, сякаш искаше да каже: „Съжалявам, тази вечер съм неин и да, това е ваша загуба.“
След няколко такива случая започвах да се дразня. Тези хора ясно виждаха ръката ми, сгъната в неговата. Трябваше ли да предприемам по-драстични мерки, за да покажа, че той не е на разположение за тяхното удоволствие? Може би щях да се нахраня от следващия човек, който се завърти и започне да го следва като животно, уловило неустоим аромат …
– Богове – измърморих на глас. Какво не беше наред с мен?
Иън ме погледна.
– Нещо нередно?
– Не – казах, докато си мислех, че да!
Почти всички вампири се грижеха за личните си източници на храна, за потомството си и за любовниците си, но Иън не беше нито един от тях за мен. Никога не бях превръщала човек във вампир, така че не можех да говоря за потомството, но никога не бях изпитвала онзи характерен прилив на териториалност с някой от бившите си любовници. Нито пък с хората, които бях поставила под своя закрила. През последните четири хиляди години се радвах, че се намирам над подобни дребнавости. Тогава защо сега си фантазирах да ухапя всеки мъж и жена, които не бяха направили нищо повече от това да покажат интереса си към Иън?
Липса на контрол – реших в търсене на оправдание. Бях в много непознатата ситуация да бъда омагьосана да следвам примера на Иън тази вечер. Сигурно се опитвам да отклоня вниманието си от това, като си измислям притежание, което всъщност не изпитвах.
Да. Това трябваше да е то.
– Кое действие би предпочела за тази вечер?
Въпроса му прекъснаха размислите ми. Бях твърде доволна от прекъсването.
– Какво имаш предвид?
Той сви рамене.
– Има акт на новите любовници, акт на приятелите, които се чукат, акт на суингърите, акт на златотърсачката и захарния татко, акт на борещата се двойка…
– А какво ще кажеш за акт на платонично приятелство? – Прекъснах го.
Той ме погледна така, сякаш най-накрая съм проговорила на неразбираем за него език.
– Това шега ли е?
– Едва ли. Може и да си привлекателен, но не всеки иска да прави секс с теб. – Още щом го казах, се притесних. Дали това звучеше толкова защитно, колкото се чувствах?
– Не, някои хора искат и да ме убият – каза той веднага. – Някои искат да ги превърна във вампир, други искат парите ми, трети ме искат заради редките ми артефакти, четвърти заради бойните ми умения, а една иска да ме подхвърли като примамка за демон, когото се опитва да убие. Виждаш ли? Никой не е с мен просто за да бъде с мен.
Усещането за вина ме прободе, последвано от прилив на съпричастност. Знаех какво е да те смятат първо за предмет и после за човек. Всъщност не можех да си спомня и последния път, когато някой е бил с мен само за да бъде с мен. Чакай . … да, можех. Тенох.
Самотата и далеч по-дълбоката вълна на вина се раздухаха, последвани както винаги от болка. Как можах да не разбера какво се опитваше да ми каже Тенох последния път, когато бяхме заедно? Как можах да бъда толкова сляпа, че да пропусна, че той ми казваше довиждане?
Колкото и да ми се искаше, не можех да направя нищо за Тенох. Но можех да направя нещо за мъжа до мен, ако Иън си позволи да го приеме.
– Може би сега съм с теб по скрити причини, но е добре известно, че отдавна не съм излизала да се забавлявам – казах с внимателно небрежен тон. – И каквото и друго да си, ти си забавен, Иън. И така, ако приемем, че и двамата ще сме все още живи, когато всичко свърши, би ли ме придружил за една вечер?
Той ме погледна учудено. После започна да се смее.
– Предлагаш ми среща от съжаление? Вече чух всичко.
– Това не е съжаление и не е среща – казах аз, като в тона ми се прокрадна по-изпитателна нотка, когато той продължи да се смее, сякаш бях разказала най-забавния виц в историята. – Тъй като никога не си излизал с някого само като приятел, а аз съм в явна нужда от актуализация на местата за добро прекарване на времето, помислих… о, няма значение, ако не можеш да спреш да ми се смееш!
– Извинявам се – каза той, като все още се смееше. – Само че не мога да реша кое е по-смешно – да ме съжаляват за предполагаемата липса на компания или да видят лицата на хората, ако те видят, че ти, почитана пазителка на закона, излизаш с един скандален, потъпкващ закона грабител като мен.
Беше прав, че ще чуя не по-малко от десетилетие подли забележки от някои от по-сексистките членове на Съвета, да не говорим за няколко от моите колеги Пазители на закона. Но това нямаше значение.
– Отдавна реших, че няма да позволя чуждото неодобрение да диктува действията ми, така че, както се казва, аз мога да се справя, ако ти можеш.
Смехът му спря и нещо проблясна по лицето му, твърде бързо, за да определя какво беше, преди да изчезне.
– Ако не беше изиграла роля в екзекуцията на детето на моя приятелка, мисля, че щяхте много да ми харесаш, Веритас.
Тя все още е жива.
Не бих могла да кажа това на глас, без да я застраша, и не бих го направила въпреки изненадващо силното желание да изкупя вината си в очите на Иън. В онзи ужасен ден бях достатъчно близо до „малкото момиче“, за да знам, че тя не е истинският хибрид човек/вампир/гул, който беше осъден на смърт. Тя беше демоничен променящ формата си човек, маскиран да изглежда като нея. За щастие членовете на Съвета и другите пазители на закона не бяха забелязали. Те не можеха да усещат демоните така, както аз го правех. Когато разбрах, че подмяната е направена, знаех, че не е нужно да замразявам времето, за да я спася, каквото беше намерението ми.
Не казах нищо от това на Иън. Казах само:
– Никога няма да ми простиш за смъртта и, нали? – Сякаш имаше някакво съмнение. Това, че ме нарече с името ми вместо с обичайното си прозвище „малка Пазителко“, беше достатъчно, за да ми подскаже колко сериозен е той.
– Не, няма да простя – каза той с тих, стабилен тон.
Срещнах очите му и ги задържах.
– Добре. Някои неща трябва да останат непростими. – Никога нямаше да простя на Дагон за това, което беше направил. От време на време все още се събуждах с писъци от спомените. За разлика от популярната поговорка, времето не лекуваше всички рани.
Всъщност бях благодарна на Иън, че ми напомни как ме вижда – като поредния безмилостен участник в екзекуцията на едно дете, чието единствено престъпление беше, че плашеше фанатиците, защото се беше родило различно. Сега можех да спра с тези нелепи мисли и чувства към Иън. Те бяха загуба на време и, което е по-важно, загуба на енергия. Нищо нямаше значение, освен да поваля Дагон. Тази вечер беше още една стъпка към постигането на това.
– Избери каквото искаш действие – казах аз и през останалата част от разходката гледах право пред себе си.
Назад към част 11 Напред към част 13