Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Нюанси на злото – Книга 1 – част 14

Глава 13

Бяхме почти в края на моста, когато силен порив разроши косата ми. Клипсът ми изпадна и веднага беше подхванат от вятъра. Той се приземи в езерото. Секунда по-късно повърхността се надигна, сякаш в нея се беше врязала кола, а не малко бижу от косата. Иън ме придърпа по-близо, а другата му ръка изчезна в джоба на палтото му.
– Какво го е разтревожило? – Промълви той.
Изведнъж ни покри сянка, въпреки че навън беше тъмно. Когато се опитах да се обърна, за да видя какво я е хвърлило, стегнатата хватка на Иън ме спря. След това над нас се разнесе шум като от гръм.
– Арр-е-е-ел?
Цялото ми тяло се напрегна. Разбрах какво казва този тътен. Иън не го разбра, но го прие като заплаха. Бутна ме към вратите и извади от палтото си триръкия край на малък, но смъртоносен на вид тризъбец. Средното острие на оръжието беше сребърно, но външните две изглеждаха направени от някаква кост…
– Недей! – Изкрещях, когато усетих магията, излъчвана от съществото. Улових ръката на Иън по средата на удара. Смъртоносните костени върхове на тризъбеца улучиха съществото, но преди Иън да успее да се прегрупира, се хвърлих между тях. Иън спусна тризъбеца и ме сграбчи.
– Ти ума ли си загуби? Това нещо ще те изяде!
Не, няма да го направи. Бях разпознала вкуса на блясъка, обграждащ страховитото създание. Този блян можеше да дойде само от един източник – от мен, и аз го бях подарила само на едно същество.
– Нехтан? – Попитах с прилив на радост.
Устните с вид на луковица се отдръпнаха в усмивка, разкриваща редици огромни зъби, каквито човек би очаквал от трол.
– Арр-ееееее! – Повтори той, след което подскочи нагоре-надолу от радост.
Ако беше толкова голям, колкото изглеждаше, третирането му на моста като батут щеше да разклати много от камъните. Но те не се и разтрепериха, защото надвисналото над нас същество не беше по-голямо от дете в истинската си форма. Блясъкът беше много ефективен за заблуда на сетивата, но не можеше да заблуди камъните.
Хватката на Иън върху мен не се разхлаби, но той спусна тризъбеца докрай.
– Какво. Става. По дяволите? – Изрече той, като се взираше напред-назад между мен и Нехтан.
Не бях готова да обясня. Бях твърде заета да се хвърля към стария си приятел, за да го прегърна. Това накара Иън да прокълне на три различни езика, но на мен не ми пукаше. Отдавна се страхувах, че Нехтан е мъртъв. Сега той беше тук. Жив, цял… и печелеше адски добре с ужасяващия си номер на трол под моста.
– Никога не съм мислила, че ще те видя отново! – Обикновено дрезгавият глас на Нехтан звучеше още по-разтреперано от емоциите. – Усетих магията ти, когато гребенът се удари във водата, но все още ми беше трудно да повярвам…
– Шшшш – прекъснах го аз. Нехтан говореше на древен келтски диалект, но с лингвистичните умения на Иън той вероятно го разбираше. – Говори внимателно, приятелю.
Нехтан погледна зад гърба ми към Иън, оголвайки зъби в ръмжене.
– Този човек твой враг ли е?
– Не – казах бързо. Малък в истинския си размер или не, Нехтан беше смъртоносен, когато искаше да бъде. – Той е съюзник тази вечер.
Нехтан разчете подтекста между думите ми и на чертите му се появи познавателно изражение. След това започна да натиска целувки върху ръцете ми.
– Мислех, че си мъртва, Ар-приятелко – поправи се той. – Моля те, вземи цялото злато в това езеро като най-малкия знак на моята благодарност за това как ме спаси.
Той винаги е бил толкова мил.
– Нехтан, няма нужда…
– Няма нужда ли? – Прекъсна ме Иън и се приближи. Той държеше върха на тризъбеца спуснат, но хватката му върху него не се отпусна. – Да откажеш дар от фея е смъртоносна обида. Как не знаеш това?
Фея? Стиснах устни, за да спра усмивката си. Това ли мислеше Иън и всички останали, че е Нехтан? Беше преминал на следващото ниво в хитростта си, като се преструваше, че е от несъществуваща раса същества.
– Разбирам – казах с възможно най-сериозния си глас. – В такъв случай щедростта ти е оценена, Нехтан. – Не благодарих. Ако си спомнях правилно, в преданията за феите също се казваше, че никога не трябва да се благодари на фея. Освен това щях да върна златото на Нехтан по-късно, когато Иън не беше наблизо.
– Спасила е живота ти, нали? – Попита Иън Нехтан с непринуден тон. – Звучи като история, която си заслужава да чуеш.
Разбира се, той беше разбрал какво казва Нехтан.
– Друг път – казах аз. – Сега имаме работа, помниш ли?
Иън се усмихна, сякаш знаеше защо изведнъж толкова бързам.
– Прав си. – Той каза на Нехтан: – За това злато, приятелю. Ще ни трябва ли сандък, за да го пренесем, или камион?
– Камион – отвърна незабавно Нехтан.
Понечих отново да възразя, но Иън каза:
– Чудесно, ще се погрижа за това – и тръгна към вратите, докато вадеше мобилния си телефон. Това ми даде няколко минути с Нехтан, без цялото внимание на Иън да е насочено към нас.
Наведох се, въпреки че блясъкът на Нехтан създаваше впечатлението, че ушите му са на метри над мен.
– Сега съм вампир, пазител на закона – прошепнах колкото се може по-тихо. – Казвам се Веритас. Но ако някога имаш нужда от мен, свържи се с мен по стария начин.
– Пазител на закона? – Изхриптя Нехтан и огромното му тяло започна да се тресе. Скоро се разсмя толкова силно, че се разплака.
Погледнах към Иън, но той изглеждаше погълнат от разговора си с някой си Тед, който очевидно имаше камион.
– Знам – казах аз и хвърлих унищожителна усмивка на Нехтан, когато погледнах към него. – Животът понякога ни води по странни пътища.
– Всичко е готово – обяви Иън, връщайки се в нашата част на моста. – Приключи ли от твоя страна, попе?
Зъбите ми изтракаха. „Малка пазителка“ беше едно, но „попчето“? Беше ме нарекъл така само когато се срещнахме за първи път и си мислеше, че съм поредната му курва.
– Разбира се, захарни орехчета – казах аз с най-малкото ниво на учтивост.
Веждите му се вдигнаха, но после сви рамене.
– Виждам, че влизаш в роля за нашето представление.
Нехтан забеляза раздразнението ми.
– Той не те уважава? – Попита той, а в очите му се появи и най-слабата червенина.
Само един вид същества в света имаха очи, които светеха в червено, и това не бяха митичните феи.
Веднага започнах да кашлям, което беше достатъчно, за да привлече отново вниманието на Нехтан върху мен.
Нехтан сигурно осъзна какво почти е направил, затова скочи от страната на моста и започна да потъва под водата.
– Ще поговорите по-късно. Засега се сбогувай… Веритас.
– Сбогом, приятелю – казах аз и изчаках, докато той изчезне под тъмната повърхност на езерото. Когато се изгуби напълно от погледа ми, се обърнах към Иън, като закрепих на лицето си широка усмивка.
– Изглежда, че скоро ще си върнеш огърлицата.
– Да – изрече той, а усмивката набразди устата му. – Изглежда, че тази вечер е щастливата ни вечер.
Не ми хареса погледът в очите му. Също така не исках да му давам повече време да размишлява върху току-що случилото се. На всичкото отгоре бях повече от разтревожена от оръжието, което беше избрал да донесе. Сребърният зъб в средата на малкия тризъбец се разбираше от само себе си, но откъде, за Бога, Иън беше взел двете демонски кости от двете му страни?
О, почакайте. Мисля, че знаех.
Иън щеше да трябва да скрие изключително рядкото си, смъртоносно оръжие. Може и да не срещнем демони вътре, но ако се случи, никой от тях няма да се зарадва на оръжие, способно да ги убие, особено след като необходимият компонент е кост от тялото на друг демон.
– Прибери върха на тризъбеца си, Иън – казах аз, а фалшивата ми усмивка си остана на мястото. – Предполага се, че сме тук, за да се забавляваме, помниш ли?

Назад към част 13                                                           Напред към част 15

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!