Глава 21
Продължихме да вървим. След двадесет минути видях светлини отвъд дърветата. Издигнах се нагоре, докато не преминах горските корони, за да ги разгледам по-добре, изненадана от това колко усилия ми бяха необходими. Сигурно бях изхабила по-голямата част от енергията си, разцепвайки и задържайки онова киселинно езеро в отвъдния свят.
Е, добре. Тук няма смъртоносно езеро, с което да се занимавам. Само величествено имение с цъфтящи лози, пропълзяващи покрай втория етаж, които придаваха на имението червен оттенък, въпреки че беше построено от бежов и сив камък. Някои от архитектурните елементи датираха от петнадесети век, докато други допълнения явно бяха по-нови.
– Английско имение напред – казах, когато се изправих на крака.
– Добре. Значи не съм пропуснал целта си.
Изстрелях скрити погледи към Иън, докато продължавахме да вървим. Сигурно е в по-лоша форма от мен, щом не е долетял и не е проверил сам. Дали беше изтощен от усилието, което ни беше необходимо, за да се телепортираме? Беше казал, че царството на Фанес има необикновени щитове, които блокират влизането на всички, освен на Фанес и на този, когото Фанес доведе със себе си. Явно Иън беше намерил начин да заобиколи това, но как? И как се отразяваха на това новите му странни белези?
Щом бяхме в безопасност, възнамерявах да разбера.
Светлините пламнаха от няколко посоки, щом напуснахме гората и навлязохме в поддържаната територия на имението. Леко се поколебах от яркостта им, но Ашаел изруга и скочи обратно в дерето, сякаш задникът му внезапно се беше подпалил.
– Високоволтово ултравиолетово напрежение! – Изръмжа той. – Какво става, Иън?
– Ех, сигурно са нови – отвърна Иън с невъзмутим тон. – Все пак затова ти казах да не ме изпреварваш. Около имението са разположени и множество солни бомби.
Дори от линията на дърветата видях погледа на Ашаел.
– Къде си ме довел? Щаб за убиване на демони?
Повдигнах вежди към Иън. Ултравиолетовите лампи със сензори за движение не бяха средностатистическият декор на задния двор.
Той махна безгрижно с ръка.
– Нищо толкова драматично. Просто са имали неприятни преживявания с демони преди и не искат да се повтарят. И все пак остани тук, докато не ги накарам да изключат ултравиолетовите си лампи.
С това Иън продължи към имението. След извинителен поглед към Ашаел, аз го последвах. Иън вървеше направо по средата на широкия участък от тревата между линията на дърветата и имението; още един елемент за сигурност, макар и по-незабележим. Все пак липсата на жив плет, градини, беседки и други обичайни за подобни имоти тревни декорации означаваше, че всеки, който се приближаваше към имението откъм двора, нямаше зад какво да се скрие.
Тъкмо бяхме стигнали до портика, който свързваше алеята и стъпалата, водещи към входната врата, когато долових бързо движение в периферното си зрение.
Иън също го долови. Той спря и вдигна ръце в универсалния жест за предаване.
– Не се притеснявайте, момчета. Ако бях враг, нямаше да вървя право към къщата. Кажете на Чарлз, че Иън е тук.
Трябва да е Чарлз ДеМортимър. Предишното ми досие за Иън включваше и най-близките му сътрудници, така че от него знаех, че Чарлз е бил член на британската аристокрация, когато е бил човек. Предполагам, че е запазил родовото си имение през последните три века.
Един от охранителите повтори директивата на Иън в комуникационното си устройство. Миг по-късно входната врата на имението се отвори и разкри висок мъж с бодлива черна коса и кожа с цвят на слонова кост.
– Иън! – Чарлз се спусна по каменните стъпала.
– Двойна проверка! – Извика женски глас отвътре.
Чарлз спря, преди да стигне до нас. Иън отдаде чест по посока на отворената врата зад Чарлз.
– Браво на теб, Денис, че се увери, че не съм самозванец, особено сега, когато имаме за какво да се тревожим не само за демони, които променят формата си. Един майстор на илюзии е на свобода, така че не се задоволявай само с това да видиш дали мога да прекрача прага без покана. Изисквайте повече доказателства.
С това Иън скочи по стълбите, влезе вътре и се върна обратно; нещо, което никой демон не можеше да направи.
– Сега – каза Иън. – Попитай ме нещо, което само аз знам.
– Къде е пиърсингът ти? – Попита Чарлз.
Иън се засмя.
– Приятелю, хиляди хора знаят този отговор. Опитай отново с по-малко очевиден въпрос.
– Сега вече знам, че си ти – промълви Чарлз. – Щом настояваш, как се казва корабът, който ни отведе в Нов Южен Уелс?
Лицето на Иън се стегна от спомен.
– Александър.
Чарлз затвори пространството между тях и прегърна Иън.
– Радвам се, че се върнахте. След толкова време се страхувахме от най-лошото.
След това Чарлз пусна Иън и се обърна към мен.
– Твой ред. Кажи ми нещо, което само истинската Веритас би знаела.
– Иън каза, че ще те накара да си изядеш собствения задник за това, че ме обиди при последната ни среща – казах аз.
Откъм вратата, където сега стоеше една брюнетка, се чу изблик на смях.
– Кажи ми, че това е вярно. Цяла нощ ще се пукам от смях, като си представя как ще изглежда лицето на Спейд.
Това трябва да е Денис, съпругата на Чарлз. Акцентът ѝ беше американски, а тя наричаше Чарлз с вампирското му име – Спейд. Сигурно това е неговото предпочитание. Трябваше да запомня това.
– Вярно е, и аз съм Веритас. Приятно ми е да се запозная с вас – казах аз.
Денис се приближи, като ме гледаше с жадно любопитство.
– Аз също. Толкова много съм чувала за теб, но никой от тях не каза колко си красива. А косата ти! Тя е зашеметяваща.
Чувствах се странно да благодаря, защото нямах нищо общо с нито едно от двете. Външният ми вид и цветът на косата ми дойдоха от баща ми.
– Колко мило от твоя страна – задоволих се аз. Тя самата беше красива, с дълга махагонова коса, лешникови очи и кожа в цвят на рози и крем.
– Сега, след като приключихме с тестовете и запознанствата, трябва да изключите ултравиолетовите светлини и да поканите другия ми спътник вътре – заяви Иън.
Моментално Денис се вцепени, а погледът на Пик замръзна.
– Ти си лаик, ако си мислиш, че бих пуснал демон в дома си – каза той на Иън.
Иън въздъхна.
– Може да му се има доверие…
– На никой демон не може да се има доверие – прекъсна го Спейд.
Главите им се завъртяха при подсмърчането ми. Сигурно се изморявам от удара, защото трябваше да го потисна.
– Просто е смешно – казах в обяснение. – В продължение на хиляди години вярвах в същото. После разбрах, че имам демон за брат. Кармата е кучка, нали?
Очите на Денис се разшириха.
– Ти си наполовина демон?
Бях прекалено съсредоточен върху прекрасната нова миризма във въздуха, за да се обидя от тона ѝ.
– Не, но имам полубрат демон. Майка му беше демон, а моята – човек, затова е и разликата.
– По-важното е, че му имам доверие – каза Иън, взирайки се в Спейд. – Знаеш колко рядко се чуват тези думи от мен.
Спейд отприщи тирада от нецензурни думи, която щеше да прозвучи още по-оскърбително, ако не бяха силния му акцент и британските словосъчетания. Искам да кажа, че да кажеш на Иън да се озъби с верига от ножове беше почти поетично в сравнение с това как един американец би казал просто: „Майната ти на всяка дупка!“
– Поне се запознай с него – прекъснах го аз, а после повиших глас. – Ашаел! Излез!
Брат ми се материализира до мен, като държеше палтото си нагоре като импровизирана преграда срещу светлините. Иън и аз се преместихме зад него, блокирайки ултравиолетовите отблясъци от тази страна, но мраморният портик, под който се намирахме, свърши останалата част от защитата.
След секунда Ашаел свали палтото си и погледна остро Спейд.
– Сега вече знаеш слабите места на дома си, когато става дума за демони. Няма за какво.
Денис се поколеба. Ароматът ѝ също се вкисна, което ме накара да осъзная, че сочният аромат, който бях доловила преди, идваше от нея. Сега обаче миришеше предимно на страх.
– Кажи им, че няма да нараниш никого – казах на брат си.
Ашаел се поклони на Денис.
– Няма нужда да се притесняваш. Аз идвам с мир. Просто съм тук, за да подкрепя сестра си.
Сигурно ме е чул да разкривам семейната ни връзка по-рано. От бързия поглед, който ми хвърли, личеше, че е доволен от това. Точно тогава реших да разкрия роднинската ни връзка на всички, на които беше безопасно да се каже. Ашаел трябваше да знае, че не се срамувам да го наричам свой брат. Ако не друго, се срамувах от себе си заради предишните си фанатизми.
– Виждаш ли? Това е решено – каза Иън. – А сега можем ли да влезем вътре? Имам нещо важно за обсъждане.
– Предполагам, че имаш, що се отнася до внезапното ти появяване след месеци без никаква дума – каза Пик, като все още гледаше брат ми предпазливо. – Веритас те нарече Ашаел. Аз съм Спейд.
Ашаел се засмя.
– Впечатляваща наглост, да използваш това име в лицето на чернокож.
– Това не беше расова обида през седемнайсетте години, когато надзирателят на затворническата колония ме наричаше „пик“ само защото това беше определеният ми инструмент – отвърна той с равен тон. – По-късно запазих името, защото никога не исках да забравям какво мога да преодолея, ако откажа да позволя на обстоятелствата да ме победят.
По чертите на Ашаел се разля бавна усмивка.
– Повече от красиво лице и луксозна къща, нали?
– Много повече – отвърна откровено Спейд. – Но дали сте нещо повече от раса, известна най-вече с това, че проклина душите на хората?
Ашаел се засмя отново, този път по-ниско.
– Аз съм и за да го докажа, ще ти разкрия най-строго пазената тайна на моята раса: ние всъщност не можем да прокълнем ничия душа.
– Какво казваш? – Изпсува Иън.
Устата ми също се отвори невярващо.
Ашаел ни махна небрежно с ръка.
– Да, знам – това е мръсен трик, но пък добър, нали? Върши добре работа, защото в деветдесет и девет процента от случаите хубавите хора не сключват сделки с демони. Само ужасните хора го правят, като изключим редките изключения. Така че, когато тези хора умрат и душите им отидат направо надолу? Бум! – Ашаел запляска и Денис подскочи. – Подсилва твърдението ни, че сме имали силата да ги прокълнем. Но ние нямаме. Хората се проклинат сами чрез собствения си избор. Ние нямаме нищо общо с това, но ще си припишем заслугата.
– Тогава как Дагон изяде душата на Иън, след като той умря? – Попитах, като се олюлявах.
Ашаел се намръщи.
– Това е забранено, но някои демони имат способността да задържат душите в себе си, за да абсорбират остатъчната им енергия. Като временно жилище с привилегии. Но не могат да го правят за постоянно. В крайна сметка Дагон щеше да трябва да освободи душата на Иън, както и останалите в него, до крайната им дестинация, с която той нямаше да има нищо общо.
– Ти трепериш – каза Денис разтревожено.
Не го осъзнавах, но с това как изведнъж се бях наклонила към новата, здрава хватка на Иън около раменете ми, сигурно бях.
– Ти си този, който трябва да е шокиран – промърморих на Иън. – Мислеше, че си прокълнат, а през цялото време това беше измама.
– Да, и това е информация, която щеше да е много полезна преди – каза Иън, като погледна строго Ашаел.
– Не ме гледай с кинжали – каза Ашаел с мек тон. – Претенциите на Дагон към теб вече бяха решени, когато станахме семейство чрез Веритас.
Иън все още не беше приключил.
– Какъв е смисълът да сключваш сделки с хората, ако всъщност демонът не печели нищо?
– Не съм казал, че демоните не печелят нищо – поправи го Ашаел. – Казах, че демоните не могат да проклинат душите. Но марките, които демоните слагат на хората след сделка, приличат на това да вкараш маркуч в газовата тръба на кола, за да изсмучеш бензин. Получаваме огромно количество енергия чрез марката, като в същото време оставяме автомобила – или човека, за да изоставим метафората с колата – непокътнат.
– Натаниел – прошепна Денис. – Векове наред той е смятал, че душата му принадлежи на демон. Когато разбере това…
– Не му казвай. – Сега гласът на Ашаел беше остър. – Не казвай на никого. Трябваше ти нещо, за да докажа, че може да ми се има доверие. Дадох ти го, но ако започнеш да разпространяваш това знание, други демони ще те преследват като пословичния адски гняв. Има причина тази тайна да се пази от векове. Хората, които говорят за нея, скоро се оказват трайно затиснати.
– Веритас трябва да седне – каза Иън, което ми се стори странна смяна на темата, докато не осъзнах, че краката ми се подкосяват.
– Просто съм уморена – казах, изненадана, че изскочилите ми зъби ме накараха да изрека думите шепнешком. Откакто бях съвсем нов вампир, зъбите ми не ме бяха карали да заеквам и… Мммм. Денис миришеше добре.
– Мммм – изрекох на глас и се наведох, за да вдъхна по-дълбоко.
Спейд се вмъкна между мен и Денис, като ме погледна ужасено.
– Какво си мислиш, че правиш?
– Помирисвам вкусната ти съпруга – отвърнах, без да се замислям.
Денис пребледня. Иън наклони лицето ми към себе си, с което се преборих, защото пулсът в гърлото на Денис беше хипнотизиращ.
– Кога за последен път си се хранила? – Попита ме Иън.
Богове, дали Денис се беше къпала в кръв и печени сладки, преди да излезе тук? Сигурно е така, защото миришеше на артерия с вкус на канела.
– Не знам. – По дяволите, пак се изплезих! Това ми се полагаше за това, че бях толкова уморена, че дори езикът ми тежеше.
– Избелените кости на Юда! – Счупи се Ашаел. – Не се ли нахрани от торбичките с кръв, които ти донесох?
Пик отлетя надалеч от Дениз, преди да отговоря. Статуите на пиедесталите около вратата се сгромолясаха на земята от бързината му.
Преглътнах.
– Сигурна съм, че това не е било необходимо…
– Необходимо е, ако не си се хранила повече от две седмици – каза Иън, раздразнен. – Защо не се нахрани от торбичките с кръв, които Ашаел донесе?
– Отпивах глътки тук и там, но не взех повече, защото ти се нуждаеше от тях. Също така не разчитах, че ще бъда в стазис почти седмица.
Иън извъртя очи.
– Отново се излагаш на опасност, за да ме защитиш! Нямаше да умра, ако се беше нахранила от една или две от тези торбички, но можеше да умра, ако беше разкъсала гърлото на Денис, защото дори вековното ни приятелство нямаше да спре Чарлз да се опита да ни убие за това.
– Иън е прав – каза Спейд, връщайки се, след като хлопна вратата зад себе си. – Сега, ако успееш да се контролираш няколко минути, ще поръчам да ти донесат друга кръв.
– Не бих и разкъсала гърлото – промълвих аз. Вероятно не. – Дори и да го бях направила, не бих могла да убия Денис, с това, което е – добавих защитно.
Чарлз погледна към Ашаел, преди да ме погледне предупредително. Брат ми долови размяната и се ухили развеселено.
– Няма тайна, която да се пази. Дори да не можех да усетя каква е Денис – а аз мога – мога да я видя. Сигурно затова имаш цялата тази защита срещу демони. Раум я е заклеймил, а? Ако е така, успокой се. Никой не е виждал Раум от години, така че това означава, че вероятно е мъртъв.
– Много е мъртъв – каза Спейд със студено задоволство.
– Убихте го, а? – Ашаел сви рамене. – Добре за теб.
– Защо мислиш, че аз съм го убил? – Попита Пик с копринен тон.
Добре, че е Денис, помислих си. И изненадващо. Тя не ми се беше сторила като тип за убиване на демони, но ето че си направих бърза преценка.
– Не очаквай от мен да плача – каза Ашаел. – Раум беше задник. Ако на демоните беше позволено да убиват себеподобните си, някой от нас щеше да го довърши още преди векове. Но стига сме говорили за миналото. Имаме да обсъждаме настоящи проблеми.
– Наистина – каза Иън. – Чарлз, ако може?
Спейд погледна Иън с лош поглед. След това, с очевидна острота, каза:
– Ашаел, няма ли да влезеш вътре?
Брат ми хвърли усмивка по посока на Спейд.
– Нямам нищо против да го направя.