Глава 9
Трябваше да влачим Мона по улиците на Френския квартал. Тя се влюби в цветовете, създадени от разлетия бензин в калните локви, в екзотичните мебели по витрините на „Хурвиц Минц“, в антикварните магазини с изтъркани позлатени столове и лакирани квадратни рояли, в бездействащите камиони, които бълваха бял дим от обърнатите си ауспуси, и в смеещите се смъртници, които минаваха покрай нас по тесните тротоари с очарователни бебета, които извиваха малките си шийки, за да ни погледнат – и един стар чернокож мъж, който свиреше на тенор саксофон за пари, които ние му давахме в изобилие, и един продавач на хотдог с шапка, от когото Мона не можеше да си купи хотдог, освен да го гледа, да го помирише и да го изхвърли в кофата за боклук, което ѝ даваше зашеметяваща пауза.
И, разбира се, привличахме вниманието навсякъде, по съвсем невампирски начин, Куин беше по-висок от всички, с които се разминавахме, и може би четири пъти по-красив, с порцелановото си лице, и всичко останало, което знаете, и от време на време Мона с развети коси се откъсваше от нас и бягаше бясно напред, ленивите вечерни тълпи се отваряха и затваряха за нея, сякаш беше на небесна мисия, слава Богу, и после се връщаше в кръг…
Танцуваше, щракаше и потропваше като танцьорка на фламенко, оставяше опаковката от пера да се разлети, да се провлачи, да увисне и после отново я събираше, плачеше, за да види отражението си в стъклата на магазина, и се стрелкаше по страничните улици, докато не я хванахме и не поискахме да я оставим.
Когато стигнахме до моята градска къща, дадох двеста долара на двамата си смъртни пазачи, които бяха щастливо учудени, и когато с Куин тръгнахме обратно по открития път, Мона ни се изплъзна.
Не разбрахме за това, докато не стигнахме до градината в двора, и тъкмо когато се канех да възкликна за древния фонтан с херувимчетата и всички тропически чудеса, разцъфнали на фона на така скъпите ми тухлени стени, усетих, че тя е изчезнала напълно.
Това не е никак лесно. Може и да не мога да чета мислите на детето, но имам сетивата на бог, нали?
– Трябва да я намерим! – Каза Куин. Той моментално се хвърли в защитна свръхмощ.
– Глупости – казах аз. – Тя знае къде сме. Тя иска да остане сама. Остави я. Хайде. Да се качим горе. Изморен съм. Трябваше да се нахраня. А сега нямам настроение за това, което е адски неприятно. Трябва да си почина.
– Сериозно ли? – Попита той, докато ме следваше по желязното стълбище. – Какво ще стане, ако тя попадне в някакво задръстване?
– Няма да се получи. Тя знае какво прави. Казах ти. Трябва да катастрофира. Това не е егоистична тайна, братче. Тази вечер изпълних Тъмния трик и забравих да се нахраня. Уморен съм.
– Наистина ли вярваш, че тя е добре? – Поиска да знае той. – Не разбрах, че си уморен. Трябваше да разбера. Ще отида и ще я потърся.
– Не, няма да го направиш. Ела с мен.
Апартаментът беше празен. Никакви неземни тела не витаеха наоколо. Нямаше и призраци.
Задният салон беше почистен и изтупан от праха още същия ден и усещах далечния парфюм на чистачката. Можех да усетя и остатъчния ѝ мирис на кръв. Разбира се, никога не бях виждал тази жена. Тя идваше на светлината на слънцето, но си вършеше работата достатъчно добре, за да ѝ оставям големи бакшии. Обичах да раздавам пари. Не ги носех с никаква друга цел. Хвърлих стотачка на бюрото за нея. Имаме бюра навсякъде в този апартамент, помислих си аз. Твърде много бюра. Нима във всяка спалня нямаше по едно малко бюро? Защо толкова много?
Куин беше идвал тук само веднъж и то при най-плачевни обстоятелства и изведнъж беше запленен от импресионистичните картини, които бяха съвсем божествени. Но за миг вниманието ми привлече новият и леко мрачен Гоген. Сега, това беше моя покупка и беше доставена едва през последните няколко дни. Куин се втренчи и в тази.
Направих обичайната си крачка към предния салон от другата страна на улицата, като по пътя надничах във всяка спалня, сякаш наистина трябваше да го правя, за да знам, че никой не си е вкъщи. Мястото беше прекалено обзаведено. Недостатъчно картини. Твърде много книги. Коридорът се нуждаеше от Емил Нолд. Как можех да се сдобия с немските експресионисти?
– Мисля, че трябва да я потърся – каза Куин. Той ме последва, разглеждайки всичко с благоговение, с ум, насочен към Мона, без съмнение наблюдавайки всяко нейно движение.
Преден салон. Пиано. Сега нямаше пиано. Трябваше да им кажа да си купят пиано. Не бяхме ли минали покрай едно старинно пиано във витрината? Изведнъж ми се прииска да свиря на пианото – да използвам вампирската си дарба, за да потроша клавишите. Това беше онзи концерт на Барток, който все още нападаше съзнанието ми, а картината на онези двама мрачни танцьори подчертаваше музиката.
О, дай ми всичко човешко.
– Мисля, че трябва да отида да я взема – каза Куин.
– Слушай, не съм от хората, които говорят много за пола – казах аз, като се отпуснах на любимия си кадифен стол и метнах единия си крак на стола пред бюрото, – но трябва да разбереш, че тя изпитва свобода, която ние с теб не оценяваме като мъже. Тя се разхожда в тъмнината и не се страхува от нищо, и това ѝ харесва. И само може би, само може би тя иска да вкуси малко смъртна кръв и е готова да поеме риска.
– Тя е магнит – прошепна той. Той стоеше до прозореца, а ръката му дърпаше нежно дантелата. – Тя не знае, че я следя. Тя не е толкова далеч. Тя не бърза. Чувам празните ѝ мисли. Върви твърде бързо. Някой ще забележи…
– Защо страдаш, братче? – Попитах го. – Мразиш ли ме, че я доведох? Иска ли ти се да не го бях правил?
Той се обърна и ме погледна така, сякаш го бях хванал за ръката.
– Не, – каза той. Отдалечи се от прозореца и сякаш се свлече на стола в далечния ъгъл срещу мен, по диагонал, а дългите му крака се размахаха, сякаш не беше сигурен какво да прави с тях. – Щях да опитам, ако ти не беше дошъл – призна той. – Не бих могъл да я гледам как умира. Поне така мисля. Но аз страдам, прав си. Лестат, не можеш да ни оставиш. Лестат, защо тези стражи са пред къщата?
– Казах ли, че ще ви оставя? – Отвърнах. – Наех тези пазачи, след като Стърлинг дойде тук, – казах аз. – О, не става дума за това, че мисля, че някой от Таламаска ще се върне тук. Просто щом Стърлинг може да влезе тук, значи и някой друг може да го направи.
(Светкавица за Таламаска: Орден на детективите-психиари. Не знаят собствения си произход. Поне на хиляда години, може би много по-стари. Съхраняват записи за всякакви паранормални явления. Оказват помощ на телепатично надарените и изолираните хора. Знаят за нас.)
С Куин бяхме посетили Стърлинг в къщата за отдих „Оук Хейвън“ на Таламаска веднага след екзорсизма на Гоблин и обезсмъртяването на Мерик Мейфеър. Мерик Мейфеър беше израснала в Таламаска. Стърлинг имаше право да знае, че тя вече не е една от (въздишка) немъртвите. Къщата за отдих беше огромна квадратна плантационна къща на Речния път, точно извън града.
Стърлинг Оливър беше не само приятел на Куин през смъртните му години, но и приятел на Мона. Таламаска знаеше много повече за цялото семейство Мейфеър, отколкото за мен.
Не ми доставяше никакво удоволствие да мисля за Стърлинг сега, колкото и да му се възхищавах и да го харесвах. Стърлинг беше на около шейсет и пет години и беше много отдаден на най-висшите принципи на Ордена, който при цялата си заветна светскост можеше да бъде римокатолически с неговите строги забрани да се намесва в делата на света или да използва свръхестествени лица или сили за собствени цели. Ако Орденът не беше толкова приказно, загадъчно и неоспоримо богат, вероятно щях да бъда негов покровител.
(Освен това съм приказно, загадъчно и неоспоримо богат, но на кого му пука?)
Чувствах се принуден да отида при Стърлинг в Дома за отдих и да му разкажа какво се е случило с Мона. Но защо?
Стърлинг не беше папа Григорий Велики, за любовта на небето, а аз не бях свети Лестат. Не ми се налагаше да ходя на изповед за това, което бях направил на Мона, но над мен се настани ужасно Разкаяние, дълбоко съзнание, че всичките ми сили са тъмни сили и всичките ми таланти – зли таланти, и от мен не може да излезе нищо друго освен зло, независимо какво правя.
Освен това, нали Стърлинг беше казал на Куин снощи, че Мона умира? Какъв беше смисълът на тази информация? Не беше ли той по някакъв начин в заговор със случилото се? Не, не беше. Куин не го беше оставил снощи, за да търси Мона. Мона беше дошла сама в имението Блекууд.
– Рано или късно ще обясня всичко това на Стърлинг – казах под носа си. – Сякаш Стърлинг ще ме оправдае, но това просто не е вярно. – Погледнах Куин. – Все още ли я чуваш?
Той кимна.
– Тя просто се разхожда и разглежда нещата, – каза той. Беше разсеян, зениците на очите му бавно танцуваха. – Защо да казваш на Стърлинг? – Попита той. – Стърлинг не може да каже на Мейфеър. Защо да го натоварваш с тайната? – Той седна напред. – Тя се скита по Джаксън Скуеър. Един мъж я преследва. Тя го води. Той усеща, че нещо не е наред с нея. И тя го следи. Знае какво иска той. Тя го примамва. Със сигурност си прекарва страхотно в обувките на леля Куин с високи токчета.
– Спри да я следиш, – казах аз. – Имам предвид това. Позволи ми да ти кажа нещо за твоето малко момиче. Много скоро тя сама ще се изяви пред Мейфеър. Нищо няма да я спре. Има неща, които тя иска да знае от Мейфеър. Имах усещането за това, когато…
Стаята беше празна. Нямаше Куин. Говорех с всички мебели. Чух как задната врата се отваря и затваря, беше толкова бързо.
Протегнах се и се почесах, отпуснах глава назад и се унесох, очите ми се затвориха отведнъж.
Сънувах наполовина. Защо, по дяволите, не се бях нахранил? Разбира се, нямаше нужда да се храня всяка вечер или дори всеки месец, но когато работиш по Тъмния трик, без значение кой си, трябва да се храниш след това, даваш от самия соков поток на живота си. Всичко е суета. Всичко е суета и под слънцето, и под луната.
Бях в отслабено състояние, когато слязох да се разправям с Роуан Мейфеър, това беше проблемът ми, затова съществото ме обсеби. Няма значение.
Някой избута крака ми от стола на бюрото. Чух пронизителния смях на една жена; чух десетки хора да се смеят. Тежък дим от пури. Счупено стъкло. Отворих очи. Апартаментът беше пълен с хора! Двата прозореца към предния балкон бяха отворени и там беше пълно с хора, жени в дълги искрящи рокли с дълбоки деколтета, мъже в изящни черни сака с проблясващи ревери от черен сатен, ревът на разговорите и веселието беше почти оглушителен, но за кого, и мина поднос, вдигнат високо от сервитьор в бяло палто, който едва не се спъна в краката ми, и на бюрото седна дете, розово дете, което ме гледаше, изящно момиченце с бързи черни очи и красиво разрошена черна коса, седем-осемгодишно, омайно, скъпоценно.
– Даки, съжалявам! – Каза тя, – Но ти вече си в нашия свят, наистина не ми се иска да го казвам. Ние те имаме! – Тя се подиграваше с британския акцент. Беше облякла малка моряшка рокличка, бяла със сини кантове, с високи бели чорапи и малки черни Мери Джейнс. Тя повдигна коленете си. – Лестат – засмя се тя. Посочи към мен.
След това на стола срещу мен се плъзна чичо Жулиен, облечен за партито, с бяла вратовръзка, бели маншети, бяла коса. Тълпата се притисна към него. Някой викаше от балкона.
– Тя е права, Лестат – каза чичо Жулиен на безупречен френски, – сега те имаме в нашия свят и трябва да кажа, че имаш божествен апартамент тук, възхищавам се на картините, които току-що пристигнаха от Париж, ти и твоите приятели сте много умни, а мебелите, има толкова много, да, изглежда, че си натъпкал всяко кътче, но кой би могъл да иска нещо по-хубаво?
– Но аз си мислех, че сме му се разсърдили, чичо Жулиен, – каза момиченцето на английски.
– Ядосани сме, Стела – каза той на френски, – но това е къщата на Лестат и независимо дали сме ядосани или не, ние сме преди всичко Мейфеър, а Мейфеър винаги са учтиви.
Това накара малката Стела да избухне в редовен буен смях и тя събра малките си самостоятелни меки бузки, моряшки костюм, чорапи, лъскави обувки – и скочи от бюрото право в скута ми, пльоп.
– Толкова се радвам – каза тя, – защото ти си абсолютно денди; не мислиш ли, чичо Жулиен, че той е твърде красив, за да бъде мъж, о, знам, Лестат, ти не си от тези, които говорят за пола…
– Престани! – Изръмжах. От мен излезе светкавична, пречистваща сила, която се разля по стените.
Мъртва тишина.
Мона стоеше там, с широко отворени очи, опаковката беше изчезнала, гладка коприна, Куин беше точно до нея, извисяваше се над нея, лицето му беше пълно със загриженост.
– Лестат, какво е? – Попита Мона.
Станах, запътих се към коридора. Защо вървях по този начин? Погледнах назад към стаята. Всички мебели бяха преместени – съвсем малко. Нещата бяха изкривени! Вратите бяха отворени към балкона!
– Вижте дима, – прошепнах аз.
– Димът от цигара – каза Куин въпросително.
– Какво е това, шефе? – Попита отново Мона. Тя се приближи до мен, прегърна ме и ме целуна по бузата. Целунах я по челото, загладих косата ѝ назад.
Не ѝ отговорих.
Не им казах. Защо не им казах?
Показах им спалнята със запечатания прозорец, който беше боядисан, за да прилича на прозорец. Показах им стоманената обшивка на вратата и ключалката. Разказах им за човешката охрана двадесет и четири часа. Трябваше да дръпнат завесите около леглото и да спят в прегръдките си. Никакъв слънчев лъч, никакъв безсмъртен, никакъв смъртен натрапник, никой нямаше да ги безпокои тук. Разбира се, до изгрева им оставаше много време. Говори, говори, да. Можеха да се скитат. Но никакво шпиониране на Мейфеър, не. Никакво сондиране за тайни, не. Никакво търсене на изгубена дъщеря още, не. Никакво прибиране у дома в имението Блекууд, не. Казах им, че ще се срещна с тях утре по здрач.
Сега трябваше да тръгвам, трябваше.
Трябваше да се махна оттук. Трябваше да се махна оттам. Трябваше да се махна отвсякъде. Откритата страна.
Близо до къщата за отдих в Таламаска.
Далечен грохот на камиони по речния път. Миризма на река. Мирис на трева.
Разходка. Тревата е мокра.
Поле с разпръснати дъбове. Бяла къща с дъсчена обшивка, която се руши, както се прави в Луизиана, с люлеещи се стени и пропаднал покрив, прегърнати и задържани от лозите.
Разходка.
Завъртях се.
Той беше там. Призрак в цвят, черен фрак, вървеше както аз, през тревата, захвърлил чашата с шампанско, приближавайки се. Спрях. Втурнах се към него, сграбчих го, преди да успее да изчезне, хванах го за гърлото, пръстите ми се вкопчиха в онова, което се стремеше да бъде невидимо, задържах го, наранявайки онова, което щеше да бъде нематериално. Да, хванах те! Ти, нагъл фантом, погледни ме!
– Мислиш, че можеш да ме преследваш! – Изръмжах. – Мислиш си, че можеш да ми направиш това!
– Знам, че мога! – Каза той на язвителен английски. – Ти я взе, моето дете, моята Мона! – Той се опита да се разтвори. – Знаеше, че я чакам. Можеше да я оставиш да дойде при мен.
– И от кой точно луд полуосветен задгробен живот си ти!
– Ами откъде си?
– Откъде си? – Поисках. – Какви са тези твои полуизпечени мистични обещания! Да, хайде, каква Друга страна натрапваш, да, разправяй, да чуем за Жулиеновия Съмърленд, да, свидетелствай, колко ектоплазмени ангели са на твоя страна, дай ми великолепните образи на твоя прочут приказен фригиден самосъздаден самоподдържащ се астрален план! Къде, по дяволите, щеше да я заведеш! Ще ми кажеш, че някакъв Господар на Вселената праща страшилища като теб да отвеждат малки момиченца в Рая!
Нищо не ме стискаше. Бях съвсем сам.
Беше сладко топло и във вибрациите на далечните камиони се долавяше изтръпваща тишина, а в преминаващите фарове – помръкваща красота.
Кому е липсвала дълбоката тишина на толкова много отминали векове? Кому липсваше дълбокият мрак на отдавнашните нощи преди електричеството? Не и на мен.
Когато стигнах до къщата за отдих в Таламаска, Стърлинг стоеше на терасата. Свободна сива коса, разрошена, памучна пижама, сас халат, боси крака. Един смъртен не би могъл да го открие, застанал в сенките, в очакване. Съпричастно лице, търпелива безбрачна бдителност.
– Доведох я – казах аз.
– Знам, – отговори той.
– Целунах Роуан Мейфеър.
– Какво направи? – Отговори той.
– Те ме преследват, призраците на Мейфеър.
Той не отговори, с изключение на малка гримаса и нескрит поглед на удивление.
Прегледах къщата за отдих. Празно. Служителка в задните къщички. Един постулант пишеше в тетрадка до една лампа с гумена врата. Видях я в нейното самочувствие. Жадувах за нея. Нямаше намерение да се храни с нея. Нелепа идея. Абсолютно забранена.
– Дайте ми една спалня, моля – помолих аз. – Просто стая, в която могат да се спуснат тежки завеси.
– Разбира се, – каза той.
– Ах, Таламаска, отново готова да разчита на честта ми.
– Мога да разчитам на нея, нали?
Последвах го в предния коридор, а след това по широкото стълбище. Колко любопитно беше да съм негов гост, да се разхождам по този вълнен килим, сякаш бях смъртен. Да спя под покрив, който не беше мой. Следващият път щях да го правя във фермата Блекууд. Това можеше да излезе извън контрол. Моля, нека да излезе извън контрол.
А ето и ароматната и уютна спалня с всичките ѝ неизбежни детайли. Ананаси, издълбани в четирите стойки на леглото, балдахин от ръчно изработена дантела, през който можеше да се надникне в слабите водни петна по тавана, любящо, грижовно, пачуърково одеяло от примки, кръгове и грижовни цветове, пергаментови абажури за лампи, тъмни съсиреци, пробиващи старите огледала, иглени столове на пръсти.
– Какви ли призраци от Мейфеър те преследват? – Попита той тихо. Маниерът му беше уважителен. – Какво видя? – А когато не отговорих, – Какво са направили?
– Мона отдавна е родила дъщеря – прошепнах аз. Да, той знаеше всичко за това, нали? – Но не можеш да ми кажеш, нали, какво знаеш?
– Не, не мога, – отвърна той.
– Тя иска да намери това дете, – казах аз.
– Дали иска, – каза той учтиво. Беше се уплашил.
– Спете спокойно, – казах аз и се обърнах към леглото.
Той ме остави. Но той знаеше името на детето. Толкова бях измъкнал от него. Знаеше името му и природата му, но не можеше да каже.
Назад към част 9 Напред към част 11
