Глава 23
На Ашаел може и да му бяха нужни само обещаните пет минути, но Иън трябваше да спори с Боунс и Кат по телефона почти половин час, преди да се съгласят да позволят на демон да ги доведе тук. Най-малкото Менчерес се нуждаеше от много по-малко убеждаване. Иън трябваше само да каже на своя вампирски баща, че се е върнал, преди Менчерес да поиска да го види и да отхвърли телепортацията на демона като маловажна. Когато Ашаел се върна от първата си обиколка по прибиране на гости, с него не бяха само Кат и Боунс.
– Силвър! – Изрекох с възторг, скачайки към Симаргъла.
Силвър ме видя и се изтръгна от хватката на брат ми. После бях заслепен от светлосиви пера, докато Силвър летеше около главата ми с такова вълнение, че не можех да го хвана. Когато най-накрая го направих, го прегърнах и целунах, докато Силвър издаде серия от силни, щастливи крясъци.
– Предполагам, че знаем къде се нареждаме – чух Кат да изрича. – Прегръдки и целувки за Силвър, но дори не и поздрав за нас.
Предполагах, че е малко грубо от моя страна, особено след като тя и Боунс се бяха грижили за Силвър през последните месеци.
– Съжалявам. Радвам се, че и двамата сте тук, разбира се – казах, като най-накрая пуснах Силвър.
Той веднага възобнови летежа си около главата ми, превръщайки всичко, което виждах, в сиви ивици. Тогава Силвър сигурно най-накрая разбра, че и Иън е тук, защото ме остави за да лети в щастливи гмуркания и вихри около него.
Усмихнах се на това, преди да върна вниманието си към Кат и Боунс, тъй като сега най-накрая можех да ги видя.
– Косата ти изглежда много по-добре – казах на Кат, преди да успея да се спра. След това се преборих със стона. Благодаря ти, повишено емоционално състояние, че за пореден път разруши словесния ми филтър.
Кат изхърка.
– Знам, нали? Този друг нюанс трябваше да се нарича „оръжеен сив“.
Наистина трябваше. Сега естествено малиновата ѝ коса беше боядисана в красив канелен нюанс, който подчертаваше алабастровата ѝ кожа. Боунс също беше променил косата си. Предишното пепеляво русо беше изчезнало, заменено от нюанс на мока, който беше толкова тъмен, че подхождаше на очите му. Наред с това кремавата му кожа почти сияеше.
– Радвам се да ви видя и двамата – каза Боунс, като гледаше повече към Иън, отколкото към мен. – Бяхме много притеснени.
Иън потупа Силвър за последно, преди да отиде при Боунс.
– Знам, че имаш въпроси, приятелю, но нека изчакаме, докато Менчерес дойде. Тогава няма да се налага да се повтарям.
– Ще се върна скоро – каза Ашаел и изчезна.
Кат прегърна Иън и набръчка нос, когато го пусна.
– Защо миришеш така, сякаш си се борил с мокър бивол?
– Борба с минотавър – отвърна Иън. – Оттогава не съм имал възможност да се изкъпя.
Струваше ми се, че е цяла вечност, откакто се беше борил с Наксос, но да, от онзи двубой беше преминал направо през лежане в стаза до тук, така че ароматът на Наксос все още щеше да е навсякъде по тялото му. Сигурно съм си затворила носа за него.
Кат докосна тила на Иън.
– Минотавър? Това ли е причината за странно изглеждащата засъхнала следа от кръв на тила ти?
Иън небрежно отблъсна ръката на Кат.
– Не се занимавай с мен, жено. Имаме много по-големи грижи от външния ми вид.
На Кат можеше да и бъде простено, че е сбъркала новия белег на главата и шията му със засъхнала кървава следа. Ако Ашаел не беше преоблякъл Иън в нова туника, докато беше в стаза, тя щеше да види и другия му белег. Не бях забравила за необяснимите нови белези на Иън и възнамерявах да измъкна от него истината за тях веднага щом останем насаме.
Но това не беше сега, особено след като Ашаел се върна с размах на сенките. Менчерес беше на ръката му и силата на бившия фараон удари стаята с ударна вълна енергия; единственият външен признак, че Менчерес не се е насладил на преживяването си да бъде телепортиран.
– Здравейте на всички – каза Менчерес.
Радвах се, че е тук, въпреки сложната ни история. Наред с други неща, веднъж ми беше възложено да арестувам Менчерес в официалното си качество на пазител на закона, а Менчерес веднъж почти ми беше откъснал главата, когато беше сметнал, че представлявам опасност за Иън. Все пак Менчерес беше почти толкова стар, колкото и аз, така че имахме много общи спомени за древния Близък изток. Освен това имахме един и същ вампирски баща, един и същ бронзово-пясъчен цвят на кожата и двамата притежавахме сили, които караха другите да се страхуват от нас.
Обсидиановият му поглед се стрелна към мен и той кимна. След това погледна към Иън, който се усмихна, въпреки че се напрегна съвсем леко.
– Здравей, Менчерес – каза Иън. – Виждаш ли? Аз съм жив и здрав, точно както обещах.
– Да, но ако всичко беше наред, нямаше да сме тук – каза Менчерес, докато кимаше към Боунс, Пик, Кат и Денис. Спейд беше разчистил останалата част от къщата си, давайки на слугите си свободна нощ. Последният си беше тръгнал минути преди Ашаел да се върне.
– Да преминем към това защо сме тук – каза Иън и ги запозна с Фанес, Морана и Руаумоко. Той пропусна как Фанес ме беше подмамил да си мисля, че спасявам баща си, докато аз помагах за бягството им от затвора, а също така пропусна как аз, използвайки силата си, бях отслабила неизброим брой завеси между този и отвъдния свят.
Пропускът ми се стори като дупка, в която е заровена истината, а аз не можех да я заровя и едновременно с това да поискам помощта им.
– Аз отворих завесата, която Фанес използваше като изход, за да измъкне Морана и Руаумоко – казах аз, за да чуя мигновения стон на Иън:
– Не можеш, по дяволите, да си мълчиш, нали?
– Те трябва да знаят – настоях пред Иън. – Нямах никаква представа какво е замислил Фанес – казах на останалите. – Мислех, че е дошъл в подземния свят с мен, за да спечели благоволението на баща ми и да развали годежа ни.
– Годеж? – Повтори невярващо Кат.
– Да, баща ми го сключил преди да се родя и само той може да го развали, но да се върнем на въпроса. Фанес едва не ни уби и докато се спасявахме, той избухна с двамата богове.
– Какъв задник – каза Денис с равен тон.
– Не мога да не се съглася – каза Иън, като ме погледна с поглед, който казваше: Готова да си излееш червата? Или имаш още?
Вдигнах среден пръст към него.
Той се усмихна.
– Обещания, обещания. Сега, тези богове може и да имат сили, с които не сме се сблъсквали досега, но не са непобедими – обобщи Иън пред аудиторията ни. – Преди много време вампири и гули се обединили и победили Фанес, Морана и Руаумоко, когато те владеели части от този свят. Щом те са го направили, значи и ние можем.
Последва мълчание. Не знаех дали всички все още обработваха информацията, или просто си мислеха за всички различни начини, по които вероятно бяхме прецакани.
– Значи… наистина съществуват различни богове – каза накрая Кат. – Цялото това време, което прекарах в молитви към един от тях, сега ми се струва напразно.
Ашаел се усмихна.
– Разбира се, че не беше. Съществуват много други светове извън това ниво на съществуване. От време на време същества от тези светове проникват в нашия. Наричаме ги „богове“, тъй като в сравнение с нас те са такива. И все пак те не са създали този свят, нито който и да е от останалите. Нещо далеч отвъд тях го е направило. Така че продължавайте да се молите; същества като Фанес, Морана и Руаумоко не са заплаха за вашата вяра или за вярата на който и да било друг. Те са заплаха само за живота ви.
Кат се засмя.
– Колкото и да е странно, това ме успокоява. Кой знаеше, че един демон може да ме накара да се чувствам по-добре във вярата си?
Ашаел се усмихна с достатъчно чар, за да накара Боунс да настръхне.
– Аз съм човек с много, много таланти.
Боунс погледна Ашаел с думите:
– Дори не си помисляй за това. – После каза: – Да, ама може би всички трябва да се молим, защото да накараш вампири и гули изведнъж да забравят враждата си и да обединят сили е почти невъзможно.
Той не грешеше. Нашите раси бяха в конфликт още от създаването си, когато нашата страна твърдеше, че Каин е първият вампир, след като Бог го проклел да пие кръв в отмъщение за убийството на Авел, а гулите твърдяха, че Каин е първият гул, защото е изял брат си, след като го е убил.
Не знаех кой е прав. Това беше много преди моето време. Знаех само, че оттогава вампирите и гулите се колебаеха между предпазлив мир и случайни масови кланета.
– Имаме план Б, ако гулите откажат да се съюзяват с нас, но ще ни трябва помощта на Съвета на вампирите – казах аз.
– Искаш да кажеш, че това е същият съвет, който те обяви за беглец? – попита Денис, преди да промълви: – Успех – под носа си.
Денис беше права. В най-добрия случай срещу мен имаше указ „арестувай на място“. По-вероятно беше да е „убий при виждане“. Но ако имах някакъв шанс да убедя съвета да отмени хилядолетния закон, не можех да го направя чрез текст или среща в реално време.
– Баща ми каза, че управлението на Морана и Руаумоко е приключило „преди Големия потоп“. Тогава магията е процъфтявала сред вампирите, така че нашите предци трябва да са я използвали, когато са се сражавали с тях.
Менчерес потърка брадичката си.
– Смяташ ли, че достатъчно магически силни вампири могат да компенсират загубата на съюзниците на гулите, ако те откажат да се присъединят към нас?
– Мисля, че си струва да опитаме – казах с равен глас. – Все още обаче искам да се свържа с кралицата на гулите. Може би Мари ще се съгласи, че трима жадни за власт богове с комплекси на завоеватели, които се разхождат свободно тук, са проблем, с който трябва да се справим. Но са минали само няколко години от последното въстание на гулите срещу вампирите, така че…
– Напрежението все още е голямо – каза Кат и сви устни. – Да, знам. Съжалявам.
– Това не е твоя вина, коте – каза веднага Боунс.
– Не е – съгласих се аз. – Бях там по време на предишното въстание на гулите през петнадесети век, помниш ли? Подпалвачите на войната търсят всеки повод да разпалят напрежението.
Трябваше да си спомня за това, когато ме налегнеше чувство за вина заради Фанес, Морана и Руаумоко. Не съм ги карала да правят нещо, което не са искали да правят. Но о, все пак се чувствах отговорна.
– Ще се обадя на Мари и ще уговоря среща – каза Кат.
– Мога да говоря с Мари – предложи Ашаел.
Кат му махна с ръка.
– Един демон, който представя това, може да направи Мари по-малко възприемчива към помощта. Без да се обиждаш – добави тя, когато Ашаел отвори уста да говори. – Мари е много бодлива. Но аз и тя си тръгнахме в полудобри отношения, така че това е в моя полза.
Ашаел сякаш се засмя, но после просто каза:
– Както предпочиташ.
– Включи и Фабиан, Коте – каза Боунс. – Може да се окаже, че някои от неговите хора също могат да бъдат убедени да се присъединят към нас.
– Да, трябва да съберем и духовете – каза Кат, като звучеше много по-обнадеждено. – Някои от тях имат невероятна сила.
Някои наистина имаха.
– Ще призова моята приятелка Лия – казах аз. – Тя може да помогне с всички планове за набиране на помощ от духове.
Ашаел се изправи.
– После ще видя дали сред демоните не се говори за тези богове. Може би някой от моя вид ги е виждал.
Думата „виждали“ ми подсказа една идея.
– Не можеш ли да откриеш къде са с някое от твоите кръвопиещи заклинания?
Това събра няколко заинтересовани погледа, но Ашаел вече клатеше глава.
– Това не действа на богове, полубогове, по-малки божества, небесни творения или каквото и да било друго, което някога не е започнало като човек. Ако беше така, щях да намеря баща ни веднага и нямаше да губим цялото това време в опити да го призовем.
Разбира се. Не мислех ясно. Може би бях по-уморена, отколкото си давах сметка.
– Аз също така щях да те намеря, веднага щом чух слухове за халфлинг със сребърни очи, който изтръгва кръвта на хората – каза Ашаел с по-мек тон. – Но и тази способност не действа върху теб, сестро, защото ти никога не си била човек. Не напълно.
Тъкмо се канех да отговоря, когато механично пиукане върна вниманието ми към лаптопа.
БЪРЗИ НОВИНИ – гласеше новият банер. ОПУСТОШИТЕЛНО ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ РАЗТЪРСВА ЮЖНИЯ ОСТРОВ НА НОВА ЗЕЛАНДИЯ.
– О, по дяволите – прошепнах аз и грабнах лаптопа.
– Какво? – Попитаха няколко гласа наведнъж.
– Ново земетресение – казах аз и щракнах върху връзката.
Кат, Денис и Боунс извадиха мобилните си телефони. Спейд включи телевизора. Иън се приближи, четейки над рамото ми.
По първоначални оценки земетресението беше с катастрофален магнитуд от 8,4 по скалата на Рихтер. Освен това изглеждаше, че то е обхванало и четирите основни разломни линии в системата на разлома Марлборо. Много сгради се бяха срутили, а спасителни групи бързаха към мястото на инцидента…
– Мислите ли, че това са те? – Попита с тих глас Денис.
Нова Зеландия не беше удряна от подобно земетресение повече от век. Произходът на Руаумоко беше в Нова Зеландия. Ако това не беше той, това беше адски голямо съвпадение.
– Тези бедни хора – прошепнах аз. Хванати в капан под сградите, защото Фанес ме беше измамил да помогна на смъртоносните му приятели да избягат. Колко кръв имаше по ръцете ми?
Изправих се.
– Ашаел, заведи ме в епицентъра. Мога да помогна със спасителните дейности.
– Не – каза Иън и протегна ръка, за да отблъсне Ашаел. – Други могат да се справят с това.
– Един вампир може да направи това, което човешките спасители не могат – изръмжах с цялата вина, която ме ядеше.
– Да, могат – каза Иън с търпелив тон. – Но не е задължително да си ти. В Нова Зеландия имам вампири по моя линия. Чарлз ще се свърже с тях и ще ги изпрати да помогнат.
С кимване в знак на съгласие Пик си тръгна. Боунс размени поглед с Менчерес, който извади мобилния си телефон.
– Между моята линия и тази на Боунс, ние също имаме много хора там. Те също ще помогнат.
Не се бях замисляла да изпратя други вампири. От друга страна, нямах собствена линия като тях. Как бих могла? Всеки създаден от мен вампир би могъл да почувства чувствата ми чрез връзката със сирената, което би представлявало твърде голям риск за мен, с моите тайни.
– Виждаш ли? – Каза Иън с тих глас. – Както ти напомних, вече не си сама, Веритас.
И все пак за пореден път се държах така, сякаш бях. Дали някога щях да се отуча от близо петте хиляди години на моето самотно мислене? Или това беше нещо повече от това? Дали ставаше дума за това, че прекрасните неща, като това да имаш хора, на които да се доверяваш истински и да разчиташ, винаги щяха да ми бъдат по-трудни за приспособяване, защото знаех колко редки са те?
– Благодаря – казах аз, а гласът ми беше по-тих от емоциите.
– Не се притеснявай – каза Кат и ме погледна съчувствено. – Ще бъдеш в батака за други неща, но тази част я имаме.
Трябваше да сменя темата, преди да направя нещо позорно, като например да избухна в сълзи от цялата непозната любов и подкрепа.
– Добре, ако Руаумоко и Морана стоят зад това, може би имаме късмет и те не са умни – казах с по-бърз тон. – Да се покажат по такъв голям, сеизмичен начин, преди да са достигнали пълната си сила, сигурно изгаря ограничените им запаси от енергия. Освен ако… – гласът ми секна, когато ме връхлетя ужасна мисъл.
– Освен ако не е какво? – Настоя Кат.
– Освен ако правенето на тези неща не ги изтощава.
По гръбнака ми полазиха ледени тръпки, когато се сетих какво се случи, след като изтръгнах душата на Дагон и я хвърлих в подземния свят. Не се бях почувствала изцедена, след като използвах най-страховитата си способност. Напротив, никога не съм се чувствал по-могъща.
– Морана и Руаумоко може би правят тези неща, за да се подсилят – казах аз, а студенината ми се усили. – Ако съм права и това е, на което са способни, когато са в по-слабия край на способностите си, не искаме да знаем какво могат да направят, когато са в пълна сила.
– Не, неискаме – каза Кат и също се изправи. – Ще се обадя на Мари, за да уговорим срещата, а след това ще се обадя вкъщи, за да накарам Тейт да изпрати Фабиан тук, за да можем да включим духовете в това.
– Ще се обърна към моите съюзници – каза Менчерес. – Много от тях имат изключителни способности дори без магия.
– Ще се обадя и на моите – каза Пик, връщайки се в стаята. След това се обърна към Иън. – Ще съобщиш ли на хората си, че си се завърнал и възобновяваш майсторството на рода си?
Устата ми се сви.
– Какво имаш предвид, възобновяване? Отказал си се от контрола над всички вампири и хора в рода си?
Никой друг не изглеждаше шокиран, макар че такова нещо не се правеше, освен ако вампирът не вярваше, че ще умре, и не искаше да остави рода си без защита.
– Управлявай го още малко, Чарлс – каза Иън, гласът му беше непринуден въпреки сериозността на темата.
Аз се изправих. Всичко останало можеше да почака още един час. Сега трябваше да разбера какво е направил Иън със себе си.
– Бихте ли извинили всички Иън и мен? – Казах с най-сладкия си тон. – Закъсняхме да проведем личен разговор.
– О, наистина сме – каза Иън с блясък в очите, който ми напомни за удари на мълнии по време на буря. – Помещенията на младоженеца все още са до конюшнята, нали Чарлз?
– Това е…
Това беше всичко, което чух. Иън ме хвана за ръката и всичко се плъзна в хаос.
Назад към част 23 Напред към част 25