ГАРЕТ
Единайсет месеца преди метеоритния дъжд Солариди…
Слязох на приземния етаж на общежитията на „Вега“ на път за кафенето, за да потърся Данте. Той не беше в стаята си и сериозно очаквах изражението на лицето му, когато му покажа видеото, което току-що бях записал как Райдър чука професор Кинг. Изпратих му съобщение, за да се опитам да установя местоположението му, но той не беше отговорил на последните три, които му изпратих.
Гарет:
Наистина ще искаш да видиш какво имам за теб на Кинг! Къде си, пич??
Сърцето ми се разтуптя, когато бях настигнат от силни ръце и издърпан през вратата, която водеше към мазето.
Брайс Корвус ме притисна до стената с гладна усмивка на лицето, а кътниците му се показаха.
– Говори се, че искаш да помогнеш на Братството, така че ето я първата ти работа, новобранец.
– Не съм обвързан, просто се съгласих да помогна на Райдър за малко допълнителни пари – задавих се срещу силното му стискане на гърлото ми. Не знаех защо трябваше да уточнявам това точно тогава, но глупавата ми уста ме издъни.
Брайс блъсна главата ми обратно към стената, след което заби лист хартия в гърдите ми.
– Както и да е. Ако прецакаш това, си мъртъв. И нямам предвид това в смисъл на празна заплаха. Имам предвид десет парчета в една уличка, разбираш ли?
– Разбрах – издишах, борейки се да не се разтреперя, когато той ме пусна и се изстреля с вампирската си скорост, оставяйки вратата да се затвори бавно след него.
Дишах тежко и посегнах към бележката, която той беше залепил на гърдите ми. Отлепих я със сърце в гърлото и погледнах надолу към инструкциите.
21 Лунна светлина
Вземи „Стар Роувър“ от там и го закарай на адреса, вписан в сателитната навигация.
Ключът е на предното ляво колело.
Тридесет минути и отброявам.
– По дяволите – изсъсках, изтичах през вратата на нощния въздух и съблякох дрехите си, докато вървях. Натъпках ги в чантата си, скочих, за да събуя дясната си обувка, преди да направя същото с другата.
Лоренцо Оскура вървеше по пътеката и ми махна, когато ме забеляза, а очите му блестяха развълнувано.
– Хей, Гарет, имам още няколко указания за теб! – Извика той.
– Не точно сега, Лоренцо. – Продължих да се събличам и когато бях с гол задник, а ластичната връв на чантата ми беше пристегната около врата ми, освободих формата на ордена си. Тръгнах по бетона, за да набера скорост на четирите си копита, а Лоренцо се обърна да ме гледа как вървя с разочарован поглед. Учениците се отдръпнаха от пътя ми, когато разперих крилата си, размахах ги силно, след което се изстрелях в небето.
Паниката обхвана сърцето ми, докато ускорявах към адреса. Улица „Лунна светлина“ се намираше в западния квартал на града, дълбоко в лунната територия.
Прекарах десет от скъпоценните си трийсет минути в полет дотам, след което се приземих на тихата улица, където от тротоарите никнеше трева, и тръгнах към номер двайсет и едно.
Пред изоставената на вид къща имаше прашен Звезден роувър. Превърнах се обратно във формата си на фея, набързо се облякох, преди да потърся ключа на върха на предното ляво колело.
Клекнах, прокарах ръка по него, извадих ключа и отключих вратата. Влязох в колата с облекчение, докоснах сателитната навигация и издигнах запаметеното местоположение. Беше дълбоко в сърцето на Желязната гора покрай стар път. Оставаха ми петнайсет минути, а сателитната навигация показваше, че ще ми трябват шестнайсет, за да стигна.
Вдигнах оборотите, тръгнах нагоре по пътя и управлявах огромния автомобил, доколкото можех. Харви ме учеше да шофирам от време на време през последната година, но определено нямах шофьорска книжка и със сигурност имах нужда от още няколко урока.
Преминах през една неравност и стомахът ми се сви, тъй като я взех твърде бързо, но автомобилът беше създаден за офроуд, така че не нанесох никакви щети. Тъп удар в багажника привлече вниманието ми за секунда, преди да се кача в тревога, тъй като почти минах направо през знака „Стоп“.
Автомобилът заработи на празен ход и аз завих бавно по следващия път, преди отново да увелича скоростта.
НЕ се оставяй да те спрат полицаите, Гарет Темпа.
Карах толкова бързо, колкото можех, без да нарушавам ограничението на скоростта, но с изтичането на таймера ми се наложи да хвърля предпазливостта на вятъра и да дам малко газ.
Потеглих към Желязната гора, забелязвайки гъстите дървета, които се издигаха на най-близкия хълм отвъд границата на града.
– Давай, давай – изръмжах на себе си.
Най-накрая достигнах покрайнините на града и завих по черен път, който водеше дълбоко в гората. Тръгнах по него, карайки с пълна газ, докато адреналинът течеше във вените ми като реактивно гориво.
Изпуснах един вик, докато преодолявах неравностите и се втурвах през тъмните дървета. В багажника нещо се блъскаше и аз започнах да се интересувам какво точно доставям в тази кола. Защото този Стар Роувър със сигурност не си струваше да бъде откраднат, така че на борда трябваше да има някаква контрабанда.
– Хей! Пусни ме! – Долетя мъжки глас отзад и аз натиснах спирачките, докато си поемах дъх от ужас.
Двигателят изръмжа, а дишането ми се ускори, докато се опитвах да се убедя, че просто съм си въобразил този глас.
– Ало?! Моля! Пуснете ме оттук!
Очите ми се стрелнаха към времето до пристигането на сателитната навигация и гърдите ми се свиха. Не можех да вкарам никакъв кислород.
В багажника има човек.
Ако го пусна навън, съм прецакан.
Ако го доведа, където и да отивам, той е прецакан.
Ако не изкарам достатъчно пари този месец, Ела е прецакана.
Продължих да карам, преглъщайки твърдата топка в гърлото си. Не мигнах, докато продължавах, карайки толкова безразсъдно по неравностите, че почти заглушаваше писъците в багажника. Но не достатъчно добре.
Отпред се появи светлина и най-накрая излязох на поляна, където в центъра на трасето стоеше мотор за каране на кал, а фарът му ме проблясваше. Беше тъмнозелен, лаковото покритие бе проектирано така, че да прилича на люспи на влечуги, и не ми се наложи да гадая на кого принадлежи.
Спрях колата, устата ми пресъхна, докато изскачах от нея и се придвижвах към багажника. Не знаех какво правя, но се настаних пред него, имах нужда от обяснение, преди да позволя това да се случи.
Но, по дяволите, трябваше просто да свърша работа и да си тръгна с парите. Не се предполагаше, че трябва да се намесвам повече от това.
Защо стоя тук и къде, по дяволите, е Райдър?
Ужасяващо съскане накара цялата кръв в тялото ми да се превърне в лед. Нещо огромно се движеше през короната на дърветата горе. Клоните се люлееха, листата се разпръскваха и падаха в краката ми. Луната се беше скрила зад облаците и ярката светлина на мотора само затрудняваше забелязването на това, което беше там горе.
Обхванах очите си с ръце, тихо хленчене напусна гърлото ми, докато обмислях да се превърна във формата си на Орден.
– Ало?! – Човекът в багажника започна да удря с юмрук отстрани. – Моля, пуснете ме навън!
Дърветата стенеха, докато някакъв огромен звяр се движеше през тях, и потта се плъзна по гръбнака ми, докато чаках да се появи.
Храстите вляво от мен зашумяха, когато каквото и да беше то, се спусна в тях. Сърцето ми съвсем спря, когато през листата се промъкна гигантска змийска глава. Езикът на Райдър се изплези, опитвайки въздуха, докато се плъзгаше към мен. Беше дебел като автобус и дълъг като дървото, на което току-що се беше покатерил.
Изтръпнах, докато си проправяше път по земята, вдигайки главата си достатъчно високо, за да ме погледне в очите.
– Стигнах навреме – казах аз, но защо го казах, нямах представа.
Райдър се спусна на земята, изчезвайки отвъд автомобила, а опашката му се размърда от погледа.
Минута по-късно се появи в чифт дънки и бейзболна бухалка в ръка.
– Пусни го навън.
– Ебаси, Райдър, това е… не знам, човече. – Притиснах гърба си до вратата на багажника. Очевидно имах желание да умра.
– Искаше работа, нали? Ето ти работа.
Погледнах бейзболната бухалка в ръката му със страх, който смазваше органите ми.
– Ще го убиеш ли?
– Сега. Той. Навън – каза Райдър с опасен тон, а очите му проблеснаха в рептилоидната си форма, докато размахваше бухалката пред себе си, за да я насочи към мен. – Ако ми се противопоставиш още веднъж, ще се погрижа да съжаляваш за това.
Треперещата ми ръка успя да отвори багажника и аз отстъпих назад, докато го разтварях широко. Вътре имаше мъж, свит на кълбо, а ръцете му бяха вързани зад гърба със светещи сини белезници. Райдър се провикна, очаквайки човекът да излезе, но той не го направи.
– Излизай – изплю Райдър. – Не си бил толкова страхлив, когато си преминал на страната на Братството, Мики. Сега се измъкни и се изправи пред съдбата си.
– Райдър – издишах, но съжалих за това в момента, в който погледът му отново се спря на мен.
– Изведи го. Бъди полезен или си тръгвай – изръмжа той и аз се дръпнах напред по команда, посегнах към багажника и дръпнах ризата на момчето.
Той се претърколи бързо, хвърли ритник към мен и ме удари в брадичката.
– Ах! – Запътих се назад, вдигнах ръце да хвърля въздух, но Мики вече не беше съсредоточен върху мен. Беше излязъл от багажника и се взираше в Райдър, а очите му бяха широко отворени. Косата му беше тънка, а лицето му – хлътнало, на чертите му беше изписана чиста паника.
– Свали му белезниците – заповяда ми Райдър и ми подхвърли ключ, който аз с мъка хванах. – Нека се бори с мен с магия и да видим дали наистина е фея, или не.
Устните ми се разтвориха. Това бяха белезници, блокиращи магията? Как, по дяволите, той се беше сдобил с такива? Защото е крал на Лунното братство, идиотче.
Пристъпих към Мики, а той ме погледна с див блясък в погледа, който говореше, че е на път да избяга. Посегнах към белезниците и той гледаше как колебливо вкарвам ключа в тях.
Завъртях го и светещата синя светлина угасна за миг. Мики ги изтръска, а аз вдигнах ръце, хвърляйки около себе си плътен въздушен щит, но той не се бореше. Той побягна.
Мики избяга в дърветата, а Райдър отметна глава назад, докато се смееше.
– Ти само удължаваш неизбежното!
Той се запъти към мотора си и аз се разтреперих като лист, когато той го запали и подкара покрай Звездния роувър, спирайки го пред мен, докато подпираше бухалката на коленете си.
– С мен ли си или не, братко?
По дяволите, по дяволите, по дяволите.
С него? Не бях с него. Само че бях. Трябваше да бъда. Трябваше ми тази работа. Защото, ако откажа, можех да си създам враг в лицето на Райдър Драконис. А съдейки по бейзболната бухалка, страшния задник в очите му и ужасения мъж, който бягаше през дърветата, прецених, че това е най-глупавата идея в историята на света.
Втурнах се напред, премятайки крак през задната част на мотора му. Той потегли, преди да съм намерил за какво да се хвана, като разбрах, че не мога просто да обвия ръцете си около проклетата му талия. Това изобщо нямаше да му хареса.
Но когато набра скорост и от мен се изтръгна вик на уплаха, аз обгърнах този шибан човек с ръце, сякаш беше проклетата ми баба на коледно тържество.
Той не ме спря, просто караше все по-бързо към дърветата, а двата лъча светлина разсичаха тъмнината, докато той ловуваше плячката си.
Защо изобщо иска да съм с него?!
Той забърса земята, докато моторът се носеше по пътя, и скоро Мики се появи отпред. Райдър протегна бейзболната бухалка с дясната си ръка, размахвайки я в подготовка, докато преследваше човека. Можеше да използва и магия, но явно искаше да го направи по личен начин.
Бухалката се удари в главата на Мики и той падна на земята със силен удар. Райдър се върна назад в остър кръг и аз изтръпнах, тъй като едва не паднах от седалката. Той се изстреля напред, след това рязко спря, ритна стойката надолу, докато изключваше двигателя. След миг слезе от мотора и насочи бухалката към предателя от Братството.
Мики хвърли ледена черупка около себе си и бухалката на Райдър се сблъска с нея, като донгът отекна в гората. Ледът беше дебел и гърдите и ръцете на Райдър бяха опънати от мускули, докато той удряше бухалката в него отново и отново, като при всеки замах от него се изтръгваха хрипове на усилие.
Мики се опита да го подсили, но ударите на Райдър бяха твърде силни. Скоро той направи достатъчно голяма пукнатина, след което захвърли бухалката, проби дупка в нея и измъкна Мики с цяло тяло от ледената клетка. Изстреля го към едно дърво, след което го притисна там с лиани и тръгна към него по обраслата с мъх земя.
Сърцето ми биеше в ушите и само наполовина осъзнавах, че се плъзгам от мотора и се движа след Райдър.
– Мислиш, че можеш да продадеш хората ми и да не си платиш за това? Давал си на Феликс Оскура места и часове, когато най-силните членове на моята банда ще отсъстват, за да може той да затрива нашите хора при всяко нападение. За да може да убива невинни цивилни! – Юмрукът на Райдър се заби в корема на Мики. – Кажи го. – Той го удари отново. – Признай си, курво.
– Направих го, съжалявам, толкова съжалявам. – Мики изкашля кръв и се олюля в оковите си. – Трябваха ми парите. Мама беше болна и не можех да плащам болничните ѝ сметки. Но тя не успя…
– Тогава трябваше да дойдеш при мен! – Изръмжа Райдър. – Нямаше да позволя семейството на Брат да умре. Но ти ме продаде. Всички нас. – Той го удари отново и въздъхна, докато болката на Мики подхранваше магическите му резерви.
– Не мислех, шефе – изпсува Мики.
– Вече не съм ти шеф. – Райдър се изплю върху гърдите му, като слюнката му се смеси с кръвта, която се лееше от устата на Мики. – Аз съм твоето изкупление. – Той махна с ръка и една лиана се уви около гърлото на Мики.
– Почакай, не… – Молбите на Мики бяха прекъснати, когато лианата дръпна главата му настрани и се чу силно щракване на счупения му врат.
Сърцето ми спря да бие.
Райдър дишаше тежко, докато стояхме на мястото на смъртта на Мики. Тишината ме обгърна и накара света да изглежда ужасно малък. Сякаш само аз, Райдър и това убийство бяхме единствените неща, които го обитаваха.
– Ти го уби – издишах аз и Райдър се обърна към мен с чист мрак в очите.
– Предателите умират. Такъв е законът в Братството. Няма да забравиш това сега, нали?
Поклатих глава, а страхът ми попречи да кажа друга дума. Ето защо той искаше от мен да свърша тази работа. Искаше да видя какво се случва с хората, които му се изпречат.
Райдър вдигна ръка, издълба дупка в земята и използва лианите си, за да завлече тялото на Мики дълбоко в пръстта.
Никога, никога нямаше да предам Райдър, ако можех да помогна. Но ужасната, ужасяваща истина беше, че вече съм го направил.
Работех за неговия враг. Подвеждах го точно както този човек. И ако някога разбереше, щеше да ме запрати в земята без милост, без разкаяние, без да мигне. Точно като Мики.
Не можех да покажа на Данте онова видео с Райдър и професор Кинг. Не можех да се изправя срещу Райдър толкова категорично. Но ако не го направя, ще предам и Данте.
За един ужасяващ миг осъзнах, че скоро може да се окажа в гроб… и може би просто зависи от това кой от тях ще го изкопае.
Назад към част 38 Напред към част 40