Глава 27
Когато ослепителните вихри престанаха, бяхме на върха на планината Ликабет, на чакълената пътека над част от амфитеатъра. Въжените линии, църквата, ресторантът и другите атракции отсреща бяха затворени, опразнени и с изключени светлини, оставяйки осветен само театъра на прочутия връх. Обикновено това беше изтънчено съобщение за всички вампири в Гърция, че съветът сега заседава. Това беше мястото, където съветът заседаваше от векове, още преди да има електрическо осветление, което да се включва, или амфитеатър, в който да заседават.
Това беше смисълът. Всички знаеха, че планината Ликабет е официалният съд на съвета и никой демон, вурдалак или вампир не бе посмял да нападне тук. Но това не беше нормален конфликт. Сражавахме се срещу богове, а на тях не им пукаше за спазването на старите правила. Точно сега театърът, който осветяваше прочутия връх на планината, можеше да бъде и неонов надпис, който да мига „Нападни тук!“ за Фанес.
Сюн Гуан направи крачка към амфитеатъра и веднага падна върху изветрелия камък. Или краката ѝ не бяха приключили с лечението през кратките мигове, които бяха нужни на Иън да ни транспортира дотук, или беше нестабилна след първото си телепортиране.
Аз също клекнах веднага, но не я проверявах. Държах се ниско, докато изпращах сетивата си, за да разбера кой друг може да е на този връх с нас. Досега не усещах нищо друго освен вампири. Повече от дузина бяха вътре в открития амфитеатър, а поне още толкова бяха и по периметъра му. За мое облекчение не чух никакви звуци на насилие. Само говорене от вътрешността на амфитеатъра, твърде слабо, за да мога да различа отделните думи.
Иън коленичи до мен.
– Досега само вампири – прошепна той. – Няколко забелязаха движенията ни и се приближават.
– Трябва да се телепортираме вътре – прошепнах аз.
– Не – изсъска Сюн Гуан със също толкова тих глас. – Ще си помислят, че си дошла да ги убиеш. Оставете ме да се справя с това.
– Спрете! – Заповяда познат глас миг по-късно.
– Ръцете зад гърба – нареди Сюн Гуан, вече толкова ниско, че едва я чувах.
Направих го и се зарадвах да видя, че Иън последва примера ми. След това Сюн Гуан се надигна от клекалото си положение и тръгна към стражата.
– Отстъпете, Вахир – каза тя на високия, брадат пазител на закона, чийто нов вид ми напомни за Леонид от филма „300“. – Залових убийцата и нейния нещастен съпруг чакал. Сега ги изправям пред Съвета, за да се изправят пред неговата присъда.
Устата на Иън се изкриви; най-близко до това да изрази възхищението си от това как тя е намерила начин да го обиди и да ни изправи пред съвета едновременно.
Смуглата кожа на Вахир потъмня още повече, когато погледна към мен и Иън.
– Къде са връзките на затворниците?
– Мислиш ли, че ще се доверя на обикновен метал за тези двамата? – Изсмя се Сюн Гуан. – Магията ги връзва.
– Обявете ги – нареди той на Присила, друг пазител на закона, с когото отдавна бях приятелка.
Русокосата викингка ме погледна с поглед, който говореше, че ако може, сама ще ме обезкърви. След това Присила тръгна по-надолу по пътеката около театъра, който имаше формата на отворено дамско ветрило и беше притиснат отстрани на един от пресечените върхове на планината. Дори от по-високата ни наблюдателна точка не можехме да видим вътрешността на театъра, но беше лесно да разберем, когато Присила им каза, че сме тук. Гласовете избухнаха в гняв, а тя се върна с удовлетворение, отпечатано върху чертите и от слонова кост.
– Въведи ги, Сюн Гуан.
Вахир се изплю в краката ми, докато минавах покрай него.
– Предателка.
Не се обидих. И аз щях да плюя по него, ако вярвах, че той е направил това.
Заобиколихме, докато теренът не се свлече до основата на театъра. Зад нас град Атина блестеше ярко, а пред нас ред след ред седалки в открития театър обграждаха сцената. Скалният участък, на който неотдавна бяхме застанали, се издигаше покрай тях, блокирайки светлините от останалата част на околния град.
Всички места на стадиона бяха празни. Единствените седящи хора в целия театър бяха на големите, богато украсени тронове, разположени на кръглата сцена. Престолите бяха единадесет, но два от тях бяха празни и злобата, идваща от останалите членове на съвета, беше осезаема, когато Иън и аз се приближихме.
– На колене – изръмжа Сюн Гуан и ни избута надолу.
– Малко много – промърмори Иън, когато коленете му се удариха в пода.
Не ми пукаше. Бяхме точно там, където трябваше да бъдем. Фанес щеше да получи адска изненада, ако сега нападнеше Съвета. Почти се надявах да го направи. Нямах търпение да му дам да вкуси от това, което заслужаваше, ако Иън не ме изпревари.
Дотогава щяхме да разсъждаваме със съвета за истинските опасности, пред които са изправени. Ако не ни повярват, винаги ще можем да се опитаме да отвлечем и да заграбим. Иън имаше способността да се телепортира, аз имах магията. Щяхме да ги изведем на безопасно място, независимо дали им харесва или не…
Иън изчезна. Едва успяха да се чуят въздишки, преди да се появи отново зад трона на Халдам. После Иън прободе Халдам в сърцето и завъртя ножа.
Над мигновените бойни викове на ужасените Пазители на закона и многобройните трясъци, когато троновете се удариха в пода от бягащите членове на Съвета, чух как Иън изкрещя:
– Замрази тази стая, Веритас! – Преди отново да изчезне.
Чувствах се почти изтръпнала, когато освободих силата си, покривайки амфитеатъра и непосредствения периметър около него.
В един момент всичко замръзна, сякаш беше превърнато в жива снимка. Членовете на Съвета бяха спрени по средата на движението или по средата на полета, в зависимост от способностите им. Сребърните ножове, които Пазителите на закона бяха хвърлили, също бяха окачени във въздуха. Един от тях сигурно ме беше достигнал, защото сега гърбът ми ме бодеше. Отдалечих се, обърнах се и видях Сюн Гуан да държи сребърен нож с окървавен връх. От вече отшумяващото убождане в гърба ми личеше, че тя е в процес на пробождане на сърцето ми с нож.
Не можех да я виня. Иън беше убил назначения за говорител на Съвета точно пред очите ѝ, а тя беше тази, която доведе и двама ни тук въоръжени и необезпокоявани. Вероятно щеше да насочи ножа към себе си.
Иън се появи отново, доказвайки, че все още е имунизиран срещу моите способности за замразяване на времето. Той спря, за да хвърли отвратителен поглед към Сюн Гуан, преди да изтръгне окървавения нож от ръката ѝ.
– Една проста клетва, а тя не можа да я спази и пет минути. Толкова за легендарната ѝ чест.
Взирах се в него.
– Тя си мислеше, че сме я измамили и предали, за да можем да убием останалите членове на Съвета! След това, което току-що направи, защо да си мисли нещо друго?
– Можеш ли да освободиш главите на членовете на Съвета, като оставиш телата им замразени? – Попита Иън, без да обръща внимание на това. – Или това ще отнеме твърде много енергия?
Дори и за него това беше твърде далеч.
– Няма да оправдаеш убийството на член на съвета, Иън!
Той хвърли безразличен поглед към Халдам, чието изражение бе застинало в маска на ужас, докато гледаше сребърния нож, който Иън бе забил в гърдите му.
– Той е добре – каза той с пренебрежителен тон.
Яденето на този проклет плод сигурно беше изкривило съзнанието му. Това беше единственото обяснение.
– Мъртъв е обратното на добре.
– Няма нужда да крещиш – каза той с вбесяващо забавление. – Освен това не каза ли на Сюн Гуан, че Халдам ще бъде първият член на Съвета, когото ще убиеш, ако се впуснеш в убийства?
Нима смяташе, че убийството на Халдам е… е равносилно на рицарско поведение? Мили богове, той си беше изгубил ума.
– Това не означаваше, че искам да го убиеш – започнах аз, но спрях, когато Иън вдигна ръка.
– Повярвай ми, любима. Аз знам какво правя. А сега, можеш ли да освободиш само главите на останалите, или не?
Вече се чувствах като врата, удряна от таран, тъй като силата, която бях изпратила, продължаваше да се блъска обратно в мен, преди да се отрази, за да обхване отново амфитеатъра. Да освободя главите на членовете на съвета, като запазя останалите им тела в спряна във времето анимация? Това щеше да боли много повече.
– Повярвай ми, любима.
– Оправдай болката – промълвих аз и направих това, което той поиска.
Членовете на съвета отново придобиха съзнание. След това ги последва страх, когато разбраха, че са напълно обездвижени от врата надолу. Следваше шокът, когато се огледаха и видяха, че останалата част от амфитеатъра е в същото състояние на замръзване, чак до праховите частици, които висяха във въздуха до тях. Когато погледите им най-накрая се спряха върху мен, аз изкривих чертите си, докато вътрешно се подготвях.
Това все още не премахваше жилото от това, че ме гледаха така, сякаш съм чисто зло.
– Виждате ли какво може да направи? – Ясният глас на Иън наруши тишината. – Въпреки цялата ти власт, многото ти защитници и проклетите ти негъвкави закони, тя може да избие всички ви, ако поиска, а ти не можеш да си мръднеш и пръста, за да я спреш.
– Иън! – Едва ли това беше начинът да започнем нещата!
– Не, те трябва да знаят – продължи той с жестоко весел тон. – Те са създали закони, за да потискат хората, от страх, че един ден те ще са тези, които ще бъдат потискани. Ти притежаваш цялата власт, от която те се страхуваха, и дори повече, когато забраниха магията и смесването на расите, но въпреки това ги потисна? Не, векове наред си служила под тях, въпреки че си светове по-могъща от всички тях. Дори когато те арестуваха, ти не се нахвърли да се защитаваш. Не, вместо това все още се опитваш да ги спасиш, дори докато те се срещат, за да обявят награда за главата ти.
– Смъртта на Халдам и сегашното ни обездвижване едва ли изглеждат като доказателство, че тя е тук, за да ни спаси – каза Хекима с категоричен поглед надолу към замръзналото си във времето тяло.
Отдавна тя беше членът на Съвета, с когото бях най-приятелски настроен, но строгият поглед на Хекима в моя посока ми напомни, че тя е и страшен противник. Като вампир тя беше първата жена съдия в съвета. Като човек тя беше първата императрица на Япония, когато се казваше с друго име.
– Сигурна съм, че Иън се изгражда към някаква точка – казах аз, докато си мислех: Моля те, нека се изгражда към някаква точка, вместо това да е знак, че проклетият плод, който бавно убива тялото му, е завладял ума му.
– Така е. Освободи цялото тяло на Халдам, Веритас.
За момент се поколебах, а после отново избрах да се доверя, че той наистина има логична причина за всичко това. С болезнен изблик на сила освободих Халдам, като същевременно запазих всичко останало застинало в същия предишен момент от времето.
В един момент тялото на Халдам се свлече напред, той падна от трона и се строполи на пода.
Прикрих треперенето си, докато поглъщах силата, която ме връхлетя от това, което бях направила. Тази способност беше една от най-опасните ми, а и най-изтощителната. Размразяването на части от хората, докато останалите ги държат в състояние на спряна анимация, само влошаваше положението, както и обхващането на целия амфитеатър и непосредственото пространство около него. След това нямаше да съм добре и се съмнявах, че ще мога да издържа повече от още двайсет минути…
Халдам изстена.
Шокът ми почти ме накара да изпусна цялата стая от спряна анимация. Мъртвите вампири не стенеха. Те също така не сядаха, не изтръгваха ножа от гърдите си и не го хвърляха настрани, но точно това направи Халдам.
Моят възторг беше повторен от останалите членове на Съвета. Дори Иън да не беше изкривил острието в него – а той го беше направил, всички го бяхме видели – никой вампир, чието сърце е било обковано със сребро, не би имал силата да направи това. Халдам би трябвало да се свива в състояние на истинска вампирска смърт, а не да гледа с изумление спрялата във времето стая около него.
– Вижте. – Гласът на Иън прозвуча в зашеметената тишина. – Вашият истински предател.