Глава 3
Вината ме прониза. Като надзирател работата на баща ми беше да изпраща душите до крайната им дестинация в подземния свят, а той превозваше само душите, предназначени за версията на „лошото място“ в подземния свят. Но когато моят бивш враг Дагон беше прибрал душата на Иън в себе си, след като Иън беше умрял, защитавайки ме, аз помолих баща си да освободи Иън, вместо да го изпрати в отвъдното. Баща ми го направи, но също така намекна, че заради това може да загуби поста си на надзирател.
Той не беше казал, че наказанието му ще бъде много по-лошо.
Частта на баща ми от подземния свят съдържаше най-мрачните души, които този свят – и другите? – можеше да предложи. Можех само да си представя садистичното удоволствие на тези души, когато откриха, че бившият им надзирател сега е затворник като тях.
А аз не можех да направя нищо по въпроса. Можех да пробия дупка в подземния свят, но само душите можеха да преминат оттам, а аз бях тук, прясно лишенa от възможността да възкръсна след смъртта си. Главата ми потъна в ръцете ми.
Не можех да спася баща си, а досега не бях успялa да спася и Иън. При цялата си сила никога не съм се чувствалa по-безпомощнa.
– Може би знам начин да измъкна баща ти.
Главата ми се вдигна.
Фанес потърка кокалчетата на пръстите си под брадичката, сякаш току-що не беше хвърлил бомба. След това за ефект крилата му се появиха отново и се разпериха в пълната си ширина, докато не го обгърнаха с двойни златни дъги.
– Стига вече с този театър – казах аз. – Как?
Той се усмихна.
– Ела с мен и ще ти покажа.
Няма шанс.
– Кажи ми тук и сега.
– Не.
Очите ми се свиха предупредително.
Фанес само се усмихна по-широко.
– Няма да ми повярваш, без да си го видяла сама, така че няма да си губя времето да ти разказвам. А можеш да го видиш само ако дойдеш с мен, така че – крилото се протегна към мен, сякаш беше ръка – пак казвам, ела с мен.
Може и да исках да спася баща си от версията на затвора в подземния свят – и да се опитам да го накарам да излекува Иън, плюс официално да прекратя този годеж – но не исках да оставя Иън зад себе си.
Освен ако… не. Не. Беше твърде рисковано.
Да намеря начин или да го направя – бях се заклела по-рано.
Е, това беше начин. Беше рисковано, но всичко друго, което бяхме опитали, се беше провалило. Иън можеше да не оцелее още дълго. Да не правим нищо беше също толкова рисковано, ако не и повече.
– Ще отида с теб – казах на Фанес, като в мен се появи отчаяно безразсъдство. – Ако първо направиш нещо за мен.
Фанес ми се усмихна подигравателно.
– Поредното фалшиво търсене?
– Не. – Гласът ми стана дрезгав, докато надеждата и страхът се преплитаха в мен. – Тази мисия е съвсем истинска.
Той скръсти ръце.
– Какво е то?
– Както каза, по-лесно е, ако ти го покажа.
Заведох Фанес до вилата, като оставих вратата отворена зад себе си, но не го поканих да влезе. Дали и той, подобно на демоните, се нуждаеше от покана, преди да влезе в частна резиденция?
Не. Фанес прекрачи прага, сякаш мястото му принадлежеше. След това ме последва в спалнята, като без да коментира, разгледа интравенозния стълб и поваления вампир на леглото. Аз също не казах нищо, но моят домашен любимец, Силвър, погледна Фанес и издаде тихо ръмжене.
Не знаех дали това беше естествена реакция на Симаргъл при вида на далеч по-голямо крилато същество, но реших да добавя и своето предупреждение. От очите ми се изстреля сребристо сияние, когато погледнах Фанес.
Нарани го и ще умреш – каза му погледът ми.
Устните му се свиха в знак на потвърждение.
Отдръпнах чаршафите, като показах повечето от нараняванията на Иън, макар че оставих лявата му ръка покрита. Древният рог, който го украсяваше, е принадлежал на Каин, първия от всички вампири. По-важното е, че той е могъщ по начин, който не може да се обясни. Не убягна от вниманието ми, че единствената част на Иън, която беше заздравяла, бяха пръстите му, където рогът все още беше увит около тях като чифт медни кокалчета.
Фанес изучаваше Иън с хладнокръвна преценка. В чертите на лицето му нямаше съчувствие, но и враждебност. Толкова за предупреждението на Ашаел, че Фанес ще убие всеки романтичен съперник заради мен. Ако не друго, Фанес изглеждаше отегчен, докато гледаше Иън.
Добре. Нямаше нужда Фанес да се интересува от Иън. Нуждаех се само от способността му да откъсва магии.
Опитах се да не позволя да се покаже нищо от отчаяната ми надежда.
– Можеш ли да видиш магията, която му е причинила това?
– Да. – Очите му се вдигнаха към моите. – Тя е много стара и много силна.
Разбира се, че беше. Дагон беше използвал най-добрите си неща, за да повали мен и Иън.
– Изненадан съм, че е оцелял след такава магия – продължи Фанес. – В края на краищата той е само вампир.
Пренебрежителният му тон ме засегна, но го пренебрегнах. – Когато се срещнахме за първи път, ти изтръгна заклинание от мен, така че знам, че можеш да изтръгваш магии от хората. Задачата ми към теб е проста: откъсни от него магията, която го погубва.
Веждите му се вдигнаха.
– Онази магия едва ли е била същата като тази.
– Не ме интересува. Ако откъснеш магията от него, ще дойда с теб. Ако не го направиш, няма да го направя и ако му причиниш някаква вреда, ще те убия.
Понякога предупредителният поглед не беше достатъчен. Това беше един от тези моменти.
Високомерната полуусмивка на Фанес се върна.
– Сигурно много го обичаш. Колко жалко. Аз съм много по-могъщ, а и много по-красив.
Егото му нямаше да се откаже, нали?
– Иън изтърпя всяка една от раните, които виждаш, за да ме спаси. Веднъж дори умря за мен. Можеш ли да се справиш по-добре от това?
– Не – каза той, а после направи пауза, сякаш изненадан от признанието си.
Интересно.
– Не се интересуваш от никого достатъчно, за да умреш за него, нали?
– Не.
Високомерната му усмивка остана, но за най-кратък миг нещо проблесна в погледа му. То изчезна, преди да успея да го разчета, но присъствието му беше показателно. Този въпрос го беше накарал да почувства нещо, което не искаше да виждам. При други обстоятелства щях да се чудя какво. Сега ми беше все едно. Исках само да излекува Иън или да се махне.
Фанес хвърли още един пресметлив поглед на нараняванията на Иън. После се приближи.
Напрегнах се, но се принудих да не го спирам. Все пак ми бяха нужни всички усилия, за да допусна опасно същество? – по-малко божество? – Нещо друго? – до мъжа, когото обичах. Докато Фанес прокара ръка по значително свитото туловище на Иън, хрущялите ми се пропукаха от това колко здраво бяха стиснати мускулите ми.
Ами ако съм направила ужасна грешка? Ами ако безразличието на Фанес към годежа ни е било уловка и той е щял да убие Иън…?
Фанес изведнъж сграбчи Иън толкова силно, че чух как се чупят безброй кости. Тръгнах към Фанес, но той ме отблъсна с двете си мощни крила. Ударих се в стената на спалнята и веднага след това отново се хвърлих към Фанес. Почти не го виждах, защото неземната ми сила беше затъмнила зрението ми, но го усещах и само близостта на Иън ми попречи да отворя улей към подземния свят точно под краката на Фанес.
– Махай се от него – изръмжах аз.
Фанес пусна Иън, за да ме хване по средата на спускането. За да ме задържи, бяха нужни и двете му ръце и цялата сила на крилата му.
– Веритас, спри. Виж! Заклинанието вече е изчезнало!
Иън изстена. Звукът ме спря по средата на хватката. Не бях чувала нито частица от гласа на Иън повече от седмица.
Пуснах Фанес, за да се вгледам в Иън.
По него се образуваха мускули и сухожилия, които запълваха скелетните му ръце, ужасните кухини в страните му и предишния му съсухрен торс, преди да се насочат към краката му и да ги набъбнат със здрава плът. За времето, което ми беше необходимо, за да си поема задушен дъх, тялото на Иън се беше върнало в нормалното си, добро мускулесто състояние, допълнено от перлената му кожа и косата му в цвят на залез.
Напрегнах се в очакване това да се обърне и тялото му да се върне в онова ужасно, частично скелетизирано състояние. Изминаха няколко секунди. Иън все още изглеждаше цял и здрав. Силвър започна да се разхожда из стаята, докато издаваше възбудени крясъци.
После Иън изстена и седна.
Преборих се с риданието, докато се метнах до него на леглото.
– Иън? Иън! Чуваш ли ме?
Очите му се отвориха, а яркият им тюркоазен оттенък беше още по-ярък, отколкото си спомнях. Или може би така ми се струваше само защото ми се струваше, че е минала цяла вечност, откакто бях виждала очите му.
– Разбира се, че те чувам – промърмори той. – Ти крещиш.
Опитах се да кажа нещо друго, но то излезе наполовина като смях, наполовина като ридание. Той беше оздравял, богове, напълно оздравял и буден! Ако умрех сега, щях да умра щастлива.
Очите му се отвориха докрай, макар че все още изглеждаше малко сънлив, сякаш комай състоянието му го беше оставило вял. После пръстите му докоснаха бузата ми и веждите му се сключиха.
– Защо плачеш? И кой е онзи откачалник с крилата?
Фанес измърмори нещо на език, който не разпознавах. После отново заговори на древен диалект на гръцкия език.
– Изпълних своята част от споразумението ни, Веритас.
Да, така беше. Иън беше излекуван, събуден, а въздухът около него започваше да пука от енергия, тъй като и неговата сила се възстановяваше. Бях толкова облекчена, че започнах да треперя.
Позволих си още един миг да се вгледам в Иън, докато усещах ръката му върху бузата си. Толкова малко нещо, но емоциите, които пораждаше, не можеха да се измерят.
Не можех да го оставя сега! Още не!
Но обещанието си беше обещание. Освен това не можех да рискувам Фанес да си върне това невероятно изцеление, ако не спазя частта си от споразумението ни. Нищо не си струваше това, дори болката, която ми причиняваше отдръпването.
Иън седна по-изправен.
– Миришеш на разстроена. Какво става?
– Веритас – повтори Фанес.
– Изчезвай, или ще те разкъсам наполовина – изпъшка Иън.
Всеки момент щеше да се вдигне и последната частица умствена вялост от комата на Иън и той щеше да осъзнае кой е Фанес. Дотогава трябваше да сме си тръгнали.
– Трябва да отида да свърша нещо – казах с пресипнал от съжаление глас. – Но те обичам и ще се върна скоро, обещавам.
Протегнах ръка към Фанес точно когато признанието помрачи чертите на Иън. Погледът, с който той погледна Фанес, беше чисто убийство.
– Чакай. Аз знам кой си…
Той така и не довърши изречението. Фанес хвана ръката ми и при докосването му Иън и останалата част от обкръжението ни изчезнаха.
Назад към част 3 Напред към част 5