БАНЯН
Обядът в столовата на Брейтън Академията много приличаше на обяда в столовата на началното училище, като изключим факта, че всички бяха по-възрастни. Но по-възрастен не означаваше непременно по-зрял и всички ученици се бяха разделили на клики. Дори когато се предполагаше, че всички сме равни.
Но кого се опитваха да заблудят? Ние не бяхме равни. Простолюдието се държеше настрана, а благородниците също се държаха настрана. В рамките на тези групи имаше аристократични сноби, подражатели и класова дискриминация навсякъде.
В природата ни беше да дискриминираме, да търсим начини да бъдем по-добри. Ловувахме слабите и старите, както ловувахме плячката си, изтласквахме настрана онези, за които смятахме, че ще ни повлекат надолу.
Всичко това беше стандартна гавра.
И в някои дни ми беше писнало от фасадата. Не ми харесваха игрите, парите, властта, която преминаваше от ръце в ръце на онези, които бяха внимателно подбрани и курирани.
А аз бях на върха на шибаната хранителна верига.
Не можех да се оттегля, дори и да исках. Кръвната ми линия не го позволяваше. Трябваше да играя ролята, но привлекателността на това да бъдеш почитан и да ти се разминава лошото поведение губеше своята сила. Начинът, по който се отнасях към хората, и някои от мислите, които минаваха през ума ми, ме караха да се гърча вътрешно.
– Значи задникът не мисли, че Нотли ще ни накара да работим в прахта и отломките – каза Аякс гръмко, а гласът му беше плътен от смях. – Не, той си мисли, че това е свободен период. Така че, когато стената се срути, ние кашляме и се пръскаме в праха, а Нотли очаква от нас да структурираме молекулите на отварите, сякаш сме свикнали да работим в мръсотията като шибани простосмъртни.
– Да, да – каза Джори и извъртя очи, но усмивката на лицето му подсказваше, че е доволен от допълнителното внимание, което му се обръща.
Дори когато историята беше станала толкова голяма в преразказа, вече едва ли беше това, което наистина се беше случило.
– Вие сте луди – каза Брин.
– Как издържаш с тези момчета? – Попита друга жена.
– Живея с тях – отговори Брин с вдигане на рамене.
– И знаеш какви са мъжете – не мога да живея с тях, не мога да живея без тях – каза една жена.
– Или просто не можеш да живееш сама – пошегува се Брин.
– Хайде, Моргайн, знаеш, че тайно искаш да получиш част от това – каза Аякс.
Моргайн извъртя очи.
– Вече съм имала парче от това и мога да ти кажа сега, че не е чак толкова страхотно.
Всички около масата се засмяха и подсвирнаха на начина, по който Моргайн постави Аякс на мястото му.
– Ти просто се ядосваш, че не можеш да го изядеш отново – изхлипа Аякс.
Продължиха да се шегуват напред-назад, докато ядяха храната си. Опитах се да се включа в разговора, но тези хора и маските, които всички носеха, ми бяха досадни. Не че аз бях по-добър. Аз носех маската си по-добре от всички тях. Но все пак понякога ми омръзваше. Искаше ми се всички да бъдат себе си. Дали тогава щях да мога да излизам с тях?
Вероятно с Брин. Тя беше толкова истинска винаги и всички я уважаваха за това, защото нейната пантера беше мощна като дявол. Тя не приемаше глупости от никого. Аякс също беше адски оригинален, макар и страшен, защото беше вълк-единак и отказваше да се присъедини към глутница.
Джори вероятно беше най-солидният в нашата малка група. Винаги знаех какво да очаквам от него и когато всички останали полудяваха, той беше единственият, който оставаше постоянен.
Близките ми приятели бяха единствените хора, на които наистина можех да разчитам. Близките ми приятели и…
Вайълет си проправи път през кафенето, приближавайки се внимателно към нас. Сякаш щяхме да я нападнем или да ѝ се присмеем.
Не я обвинявах. От това, което разбрах, тя беше изгнаник дори сред обикновените хора. Всички се отнасяха към нея така, сякаш е натрапница.
– Здравейте – каза Вайълет, спирайки на няколко крачки с подноса си с храна.
Направих и жест да се присъедини към мен и се преместих на пейката, за да и направя място.
– Вижте какво е докарала пантерата – каза Моргайн и сведе очи към Вайълет. – Ти си тук, за ни да изчистиш подносите ли?
– Ей, аз съм пантера – каза Брин.
– И ти дори не носиш гадости като тази вкъщи.
Вайълет пребледня и усетих, че се затваря в себе си. Усещах все повече и повече от емоциите ѝ, а те не бяха положителни.
– Моргайн – казах аз. Тя ми примигна, изненадана, че се обръщам директно към нея. – Изчезни.
Тя се засмя.
– Не се шегувам. Вземи си нещата и се махай.
Усмивката ѝ изчезна.
– Какво?
Погледнах я, оставяйки силата ми да се разпилее във вълни, които тя можеше да усети. По дяволите, цялата маса я усещаше. Те млъкнаха, гледайки между мен и нея, в очакване нещо да се случи.
– Ти ме караш да си тръгна? – Извика тя. – Не съм аз тази, която изпълзя от контейнера за боклук!
Изправих се, а огънят танцуваше по кожата ми. Моргайн преглътна трудно. Тя погледна Вайълет още веднъж, преди да грабне полуизядената си храна и да се изниже.
Когато седнах, всички ме гледаха.
– Уау – каза Аякс. – Това беше… странно.
– Тя е една от нас – казах строго аз. – Ако имаш проблем, също можеш да си тръгнеш.
Аякс вдигна ръце, обърнати с длани към мен.
– Хей, тук няма проблеми. Тя е наша съквартирантка, тя е готина.
– Тогава престани да се държиш като гадняр с нея – казах аз.
Той сви рамене.
– Аз съм гадняр към всички, знаеш го.
Успокоих се, навих отново силата си и погледнах към Вайълет. Емоциите ѝ ме караха да мисля, че се чувства малка, но никой друг не можеше да го види. Тя седеше изправена с твърд гръб, брадичката ѝ беше изпъкнала, а очите ѝ предизвикваха всички да я вземат на подбив.
– Не трябваше да го правиш – каза тя.
Вътрешният порив да я защити беше взел връх и това не беше за първи път. Никой нямаше да се държи с нея така, сякаш е слаба или безполезна. Аз щях да се погрижа за това.
– Едно благодаря ще е добре.
Това я вбеси и очите ѝ проблеснаха към мен. Животното ѝ се плъзна зад очите. Исках да видя каква щеше да бъде, когато се преобрази. Бях виждал червената ѝ лисица през нощта, когато си мислеше, че всички останали са си легнали, но само като проблясък на цвят, преди да изчезне.
Една част от мен искаше да я подтикне към максималното. Но всички и се подиграваха, а аз не исках да добавям още нещо към тази смесица.
Беше ми пораснало шибаното сърце. Разбери.
– Сериозно – започна тя, но аз не я оставих да довърши.
– Всички. – Погледнах към останалите на масата, които замълчаха. – Вайълет ми дава уроци. Нейното място е тук, по моя кралска покана. Ако някой не я уважава, повече няма да е добре дошъл около мен.
Разнесе се мърморене.
– Ебаси, това е сериозно! – Изръмжах, а те затвориха усти и кимнаха.
Аякс и Джори се спогледаха, но не посмяха да ме предизвикат. Брин също ме наблюдаваше, а изражението на лицето ѝ беше почти забавно.
Ако преди Вайълет не се беше свила и изчервила, то сега умираше от срам. Но под него се криеше ласкателство и нещо топло и вкусно.
Хареса ѝ. Дори когато се опитваше да го скрие.
Проблемът беше, че ми харесваше, че и харесва. Исках да и се харесам. Исках да я защитя. И какво, по дяволите, ставаше с това?
Съдбовен партньор.
Думите на Магнус отекнаха в съзнанието ми, но аз ги отблъснах.
Глупости. Това беше.
Просто не можех да помогна на чувствата си към нея. Колкото и да се борех, не можех да спра да се опитвам да се грижа за нея. През целия си живот се грижех за себе си, за себе си и за мен. По дяволите, бях излязъл от пътя си, за да отблъсна хората. С нея всичко се промени.
И така ми помогна, не се борех с това толкова, колкото трябваше, защото на част от мен ѝ харесваше, че се чувствам по този начин към нея. Една прецакана, идиотска част от мен, но все пак…
По време на обяда не проведохме никакви уроци. Но не заради това я бях помолил да се присъедини към мен. Исках хората да започнат да я уважават. Не беше нужно да я харесват. Шибаните благородници не харесваха никого, а се преструваха на всяка крачка. Но поне можеха да се отнасят добре с нея.
След обяда Вайълет ми съобщи, че трябва да отиде на занятия.
– Благодаря ти за обяда – каза тя тихо. – Беше… приятно.
– Да – казах аз и кимнах. – Хубаво.
Тя ми предложи усмивка, която стигна до очите ѝ, и после се обърна. Гледах я как си отива.
Да, проблем беше точната дума за това. Бях в дълбока, дълбока беда.
– Какво беше това? – Попита ме Аякс, когато се обърнах и тръгнах към клас. Той застана в крачка до мен.
– Какво беше кое? – Попитах.
– Какво става? Защо правиш това?
– Мисля, че е хубаво – каза Брин и се присъедини към нас. – Той се отваря пред някого.
– Това е малко странно – отбеляза Джори.
– И? – Попитах.
– Не е лошо – поправи се той бързо. – Просто е странно.
Отърсих се от критиката им.
– Банян? – Попита някой и когато се обърнах, това беше Моргайн.
– Какво?
– Аз просто… исках да кажа, че съжалявам. Не исках да…
– Да, искаше.
– Но тя не е една от нас.
Вдигнах вежди.
– Просто не знаех, че се държим мило с нея – каза Моргайн.
– Фактът, че се нуждаеш от моето разрешение, за да бъдеш мила с някого, говори много за теб.
– Но…
– Изчезвай от очите ми – изръмжах аз и продължих, оставяйки я зад себе си.
Аякс изсвири през зъби.
– Сериозно се отнасяш към този случай, а? Моргайн е една от нас. Тя е такава от самото начало.
– Нещата се променят.
Аякс и Джори си размениха погледи.
– Ако ще ми натяквате за това, можете и вие да се изнесете – казах, но не исках да го кажа по начина, по който го бях направил с Моргайн.
– Хайде, човече – каза Аякс. – Просто е странно да те виждам така за една жена. Никога не си такъв.
– Знам, че няма да го разбереш – казах аз. – И това е добре. – Защото, по дяволите, аз също не го разбирах. – Но ми пази гърба или си ходи.
– Знаеш, че ти пазя гърба – каза Аякс, а очите му блестяха в керемиден цвят. Той сви юмруци и капчици се стичаха по ръцете му, когато водната му магия се издигаше на повърхността.
– Успокой се – наредих аз.
– Добре съм.
– Аякс – каза тихо Брин. – Може би трябва да се поразходиш.
Аякс изпъшка и по врата, ръката, бузата му поникнаха косми. Той губеше контрол и вълкът му си пробиваше път към повърхността. Всичко неочаквано го изстрелваше.
– Излизам – изръмжа той, вместо да каже, и се обърна, избутвайки се нанякъде. Преди да завие зад ъгъла към студентските общежития, той вече беше във вълча форма.
Остави след себе си вълна от магия, но тя не се чувстваше добре.
– Това е моят сигнал – каза Джори. – Имам няколко неща, за които трябва да се погрижа.
Кимнах и Джори тръгна.
– А ти? – Попитах. – Моята внезапна промяна на мнението също ли те разстройва?
– Те не са разстроени – каза Брин. – Знаеш какъв е Аякс. Силата му е в контрол, а не той. Когато нещо разклати лодката, знаеш, че той я губи.
Кимнах.
– Иска ми се той да направи нещо по въпроса.
– На някои им трябва повече време, за да се научат, отколкото на други.
– Усети ли го току-що? – Попитах.
– Какво?
– Силата на Аякс сякаш не работи. Не само защото губи контрол, но и защото нещо в него не е наред?
Брин се намръщи.
– Какво имаш предвид?
Поклатих глава.
– Не знам. Може би просто пресилвам нещата.
Отърсих се от тази мисъл. Твърде много неща ми се случваха, търсех нещо, когато нямаше нищо.
– Иска ми се да беше така, както беше в училище – казах аз. – За него, имам предвид. Той беше толкова безгрижен. Откакто започнахме да ходим тук…
Брин кимна.
– Предполагам, че всички имаме неща, през които да преминем. Той ще се справи с това. Просто е объркан, погребан под всички допълнителни глупости, които идват с това да си аристократ. – Тя въздъхна. – Изглежда обаче, че ти се оправяш.
Погледнах я. Искаше ми се да и се разсърдя и да се държа като мачо, но какъв беше смисълът? Брин не беше заплаха. Беше спокойна и сдържана, а нежният ѝ характер позволяваше на всеки да се отвори за нея. Трудно беше да си помисля, че тя е толкова агресивен хищник. За мен тя приличаше повече на домашна котка.
– Притеснявам се – доверих ѝ, докато вървяхме обратно към къщата.
– За какво?
– За Вайълет. Как се чувствам към нея.
– Това е сериозно, нали?
– Сериозно ме прецаква – казах аз. – Не мога да се сдържам около нея. Искам я, но не само за да се чукаме, разбираш ли? Искам да е моя.
– В това няма нищо лошо.
– В това има всичко нередно.
Брин поклати глава.
– Ами ако това ме прави лош крал? – Попитах.
Тя ме погледна объркано.
– Какво? Как това ще те направи лош крал?
– Това е слабост – казах аз.
– Любовта не е слабост.
– Това не е любов.
– Лъжата към себе си ти стои зле, Бан – каза просто Брин.
Поклатих глава. Тя беше права. Но това не беше любов – не и все още. Все пак се влюбвах във Вайълет. Ако не внимавах, това можеше да се превърне в нещо много близко до любовта.
– Мисля, че това те прави добър крал – добави Брин след няколко секунди. – Да се грижиш само за себе си е добро за оцеляване, но не и за нещо друго. Грижата за другите е това, което ти дава силата да им помагаш, да ги водиш.
– А ако тя ме разбие? – Зачудих се.
Лицето ѝ омекна.
– Тя не е като другите, Бан.
– Откъде знаеш?
– Забравяш колко много време прекарвам с нея. Тя е различна. Малко странна, разбира се, и адски предпазлива – преживяла е много. Не знам какво е преживяла, тя не иска да сподели всичко. Но е преживяла много повече от повечето феи, които познаваме, а трудностите те променят. Тя няма да те пречупи, защото и тя не се интересува само от себе си.
Продължихме мълчаливо. Исках да знам какво мисли Брин за връзката с партньора. Но не можех да я попитам, защото това щеше да означава, че признавам пред себе си – и пред нея – че Магнус може би е прав и че сме предопределени.
А ако бяхме предопределени, всичко се променяше.
Не знаех дали все още съм готов за това.